Забременяване след мъртво раждане

Здравейте! Събрах смелост да споделя и аз своята история. На 28 октомври (40г.с.) влязох за прием в болницата.Имах леки контракции, но нищо повече.Все се надявах да родя по-рано,обаче не се случи и наблюдаващият ме гинеколог ми каза че ако до 40 седмица не тръгне раждане, направо да отивам към болницата, за да може поне да ме наблюдават.И така..станах сутринта, изкъпах се,мъжът ми качи багажа в колата и тръгнахме за болницата. Бях малко нервна,но кой не е преди такова събитие..По пътя осъзнах, че май не усещам бебчо,но мъжът ми ме успокои и ми каза че най-вероятно  си пази силите за раждането. Тогава дори не си и помислих, че нещо лошо може да се случи. Вече в чакалнята ,излиза доктора ,взима ми документите и ме приканва да влезна в кабинета. Първо ме провериха за разкритие(1см.) и след това ме прегледаха на видеозон. Попитах как е бебчо,но отговор не получих. Сърцето ми щеше да изкочи, но си казвах ,че на този етап е невъзможно нещо лошо да се случи. Колко много съм грешала..Оттам ме заведоха да преслушат тоновете ..Ами нищо. Въртя ме на едната страна,после на другата.В очите ми вече имаше сълзи, но аз все още продължавах да си мисля че всичко е наред. Мислех си как жената която преслушва тоновете е някоя некадърна и всъщност няма никакъв проблем.Щеше ми се да беше така ..Идва друг доктор и ме води да ме гледат отново на видеозон. Излиза и се връща с още двама..Всички гледат пребледнели. Питат ме усетила ли съм нещо странно напоследък. Но такова нещо нямаше.До последно всичко беше наред, аз се чувствах добре, бебчо беше добре.Нищо нередно което да събуди подозрение .Казах им че до предишната вечер си шаваше както обикновено и чак тази сутрин спрях да усещам движения. На този етап вече не издържам.Питам какво се случва, а те ми отговарят,че бебето ми няма тонове.След това дори не помня какво се случваше.Изведъж пак бях в приемния кабинет,мъжът ми се държеше за ръката, доктора ми задаваше въпроси, а аз просто не спирах да плача. Бебчо е мъртав. Обясниха ми как на някои жени се случва, точно като при мен, точно на ''финала'',без причина, на напълно здраво до сега дете..Не можех да го проумея, все още не мога.
 Родих на 28 октомври малко преди обед.Винаги си представях раждането като страшно,но нищо не можа да ме подготви за това което преживях. Психически и физически бях изцедена до такава степен ,че нямах сили да напъвам. Накрая родих вече мъртвото си бебенце.До последно се молех да проплаче, да се окаже че всичко е било в главата ми и всъщност всичко е наред. Но този момент не дойде. Дори не го видях. Нямах сили да го напрявя. Реших да го помня такова каквото беше в представите ми.
 Върнах се вкъщи без него .Къщата се чувсташе толкова странна,празна..Плаках с дни, за две седмици бях станала развалина.Не исках да говоря с нигоко,не исках да правя нищо - просто лехах и превъртах този кошмарен ден в главата си. С мъжът ми започнахме да посещаваме психолог и за известно време се чувствах някак си..добре?Опитах се да си обесня, че може би така е било по-добре, може би е имало причина Бог да го прибере при себе си..Знам ли.. На моменти се чудех къде съм сбъркала,в какво се провалих ,че се стигна дотук.
Всеки ти казва просто да не мислиш за станалото и да го загърбиш, но как да стане когато миналото постоянно се връща, винаги има нещо или някой който ти припомня за станалото.
 Денят в който се обядиха ,че аутопсията е готова, целия напредък който имах в опитите си да се възстановя психически се срина. Просто инцидент...Това ми казаха в болницата. Получил се е съсирек в пъпната връв,оттам нататък историята е ясна.Не е можело да се придвиди и предотвати.Пак се започна с обясненията как на много жени се случвало, как до края всичко е било наред и изведнъж БАМ...
 Инцидент ме остави без дете...
След този момент всячески се опитвах да не мисля за това иначе щях да  завърша в някоя лудница.
 Не помага факта ,че където и да отида все виждам някой познат който толкова се радва са види,че вече съм родила, само за да им кажа ,че бебе няма ,и да се опитам да преглътна буцата която засяда в гърлото ми. Всеки път след такава случки се чувствам смазана.Дори с огромната подкрепа която получавам от мъжът ми, не мога да се стегна.
 А моя много близка до сега приятелка ,която роди 2 месеца преди мен ,не пропуска да изтъкне факта ,че аз дете нямам..Дори не мога да си обясня как е възможно да има и такива хора. Опитвах се да не обръщам много внимание, мислех си,че го прави..знам ли,несъзнателно. Обаче малко преди празниците се похвали ,че ще ходят на семейна фотосесия с бебока. Аз се зарадвах, разбира се, но в следващия момент това което тя каза ме остави с отворена уста-"И ти може да отидеш на такава фотосесия  с мъжът ти,то не пречи че нямаш дете"...Просто станах и си тръгнах,не можех да я погледна вече. Може би преувеличавам, станала съм много чувствителна явно..
 Сега осъзнах че е време да се откъсна от всичко негативно и да работя над себе си,да преодолея всичко това и раната в душата ми да заздравее. И се надявам някой ден отново да реша да пробвам и този път края да е щастлив и вместо сама,да се върна вкъщи с нов член на семейството.
 Искрено съчувствам на всички в такова положение и се надявам някой ден да успеем да преодолеем тази болка която не иска да пусне сърцата ни. Пожелавам си всички да посрещнем Новата година с надежда за хубави новини,хубави моменти и само усмивки.
 
Извинявам се за дългия пост, дано не е странно.

Здравейте! Събрах смелост да споделя и аз своята история. На 28 октомври (40г.с.) влязох за прием в болницата.Имах леки контракции, но нищо повече.Все се надявах да родя по-рано,обаче не се случи и наблюдаващият ме гинеколог ми каза че ако до 40 седмица не тръгне раждане, направо да отивам към болницата, за да може поне да ме наблюдават.И така..станах сутринта, изкъпах се,мъжът ми качи багажа в колата и тръгнахме за болницата. Бях малко нервна,но кой не е преди такова събитие..По пътя осъзнах, че май не усещам бебчо,но мъжът ми ме успокои и ми каза че най-вероятно  си пази силите за раждането. Тогава дори не си и помислих, че нещо лошо може да се случи. Вече в чакалнята ,излиза доктора ,взима ми документите и ме приканва да влезна в кабинета. Първо ме провериха за разкритие(1см.) и след това ме прегледаха на видеозон. Попитах как е бебчо,но отговор не получих. Сърцето ми щеше да изкочи, но си казвах ,че на този етап е невъзможно нещо лошо да се случи. Колко много съм грешала..Оттам ме заведоха да преслушат тоновете ..Ами нищо. Въртя ме на едната страна,после на другата.В очите ми вече имаше сълзи, но аз все още продължавах да си мисля че всичко е наред. Мислех си как жената която преслушва тоновете е някоя некадърна и всъщност няма никакъв проблем.Щеше ми се да беше така ..Идва друг доктор и ме води да ме гледат отново на видеозон. Излиза и се връща с още двама..Всички гледат пребледнели. Питат ме усетила ли съм нещо странно напоследък. Но такова нещо нямаше.До последно всичко беше наред, аз се чувствах добре, бебчо беше добре.Нищо нередно което да събуди подозрение .Казах им че до предишната вечер си шаваше както обикновено и чак тази сутрин спрях да усещам движения. На този етап вече не издържам.Питам какво се случва, а те ми отговарят,че бебето ми няма тонове.След това дори не помня какво се случваше.Изведъж пак бях в приемния кабинет,мъжът ми се държеше за ръката, доктора ми задаваше въпроси, а аз просто не спирах да плача. Бебчо е мъртав. Обясниха ми как на някои жени се случва, точно като при мен, точно на ''финала'',без причина, на напълно здраво до сега дете..Не можех да го проумея, все още не мога.
 Родих на 28 октомври малко преди обед.Винаги си представях раждането като страшно,но нищо не можа да ме подготви за това което преживях. Психически и физически бях изцедена до такава степен ,че нямах сили да напъвам. Накрая родих вече мъртвото си бебенце.До последно се молех да проплаче, да се окаже че всичко е било в главата ми и всъщност всичко е наред. Но този момент не дойде. Дори не го видях. Нямах сили да го напрявя. Реших да го помня такова каквото беше в представите ми.
 Върнах се вкъщи без него .Къщата се чувсташе толкова странна,празна..Плаках с дни, за две седмици бях станала развалина.Не исках да говоря с нигоко,не исках да правя нищо - просто лехах и превъртах този кошмарен ден в главата си. С мъжът ми започнахме да посещаваме психолог и за известно време се чувствах някак си..добре?Опитах се да си обесня, че може би така е било по-добре, може би е имало причина Бог да го прибере при себе си..Знам ли.. На моменти се чудех къде съм сбъркала,в какво се провалих ,че се стигна дотук.
Всеки ти казва просто да не мислиш за станалото и да го загърбиш, но как да стане когато миналото постоянно се връща, винаги има нещо или някой който ти припомня за станалото.
 Денят в който се обядиха ,че аутопсията е готова, целия напредък който имах в опитите си да се възстановя психически се срина. Просто инцидент...Това ми казаха в болницата. Получил се е съсирек в пъпната връв,оттам нататък историята е ясна.Не е можело да се придвиди и предотвати.Пак се започна с обясненията как на много жени се случвало, как до края всичко е било наред и изведнъж БАМ...
 Инцидент ме остави без дете...
След този момент всячески се опитвах да не мисля за това иначе щях да  завърша в някоя лудница.
 Не помага факта ,че където и да отида все виждам някой познат който толкова се радва са види,че вече съм родила, само за да им кажа ,че бебе няма ,и да се опитам да преглътна буцата която засяда в гърлото ми. Всеки път след такава случки се чувствам смазана.Дори с огромната подкрепа която получавам от мъжът ми, не мога да се стегна.
 А моя много близка до сега приятелка ,която роди 2 месеца преди мен ,не пропуска да изтъкне факта ,че аз дете нямам..Дори не мога да си обясня как е възможно да има и такива хора. Опитвах се да не обръщам много внимание, мислех си,че го прави..знам ли,несъзнателно. Обаче малко преди празниците се похвали ,че ще ходят на семейна фотосесия с бебока. Аз се зарадвах, разбира се, но в следващия момент това което тя каза ме остави с отворена уста-"И ти може да отидеш на такава фотосесия  с мъжът ти,то не пречи че нямаш дете"...Просто станах и си тръгнах,не можех да я погледна вече. Може би преувеличавам, станала съм много чувствителна явно..
 Сега осъзнах че е време да се откъсна от всичко негативно и да работя над себе си,да преодолея всичко това и раната в душата ми да заздравее. И се надявам някой ден отново да реша да пробвам и този път края да е щастлив и вместо сама,да се върна вкъщи с нов член на семейството.
 Искрено съчувствам на всички в такова положение и се надявам някой ден да успеем да преодолеем тази болка която не иска да пусне сърцата ни. Пожелавам си всички да посрещнем Новата година с надежда за хубави новини,хубави моменти и само усмивки.
 
Извинявам се за дългия пост, дано не е странно.

И на мен не ми харесва как нещо подобно се приема като просто инцидент. Имам чувството, че съм загубила доверие във всички лекари . Аз също попитах дали не се дължи на тромбофилия, но те ми казаха че е малко възможно, защото съм щяла да имам по-трудно възстановяване от раждането. Ако съм имала тромбофилия най-малкото съм щяла да получа кръвоизлив след раждането, а аз се възтанових много бързо. .Не знам как да действам отсега нататък. От самото начало съм на частно при така да се каже лекари ,които всички хвалят. Издала съм куп пари за прегледи и изследвания само и само да мога да спя спокойна и накрая пак нещо се обърка..Имах много спокойна бременност, не мога да кажа че съм имала някакви проблеми, но като се има в предвид, че ми беше първа исках всичко да е перфектно. Имало е месеци в които съм ходила на преглед 3 пъти, просто за да съм спокойна. И винаги ми се казваше как всичко е наред, бебчо се развива нормално,даже отлично. Точно накрая когато си казах, че прекалено много се притеснявам и трябва да се отпусна ,всичко се обърка.
В бъдеще мисля да сменя лекаря и да говоря с друг относно случилото се и да направя всичко нужно нещата да не се развият така втори път.

silvi.h, съжалявам много...съболезнования и прегръдки! На мен работата с психолог много ми помогна и продължавам да се срещам с психолог 3 години по-късно, като все още имаме срещи посветени на емоциите ми свързани със загубата. Надявам се и на теб да ти помогне.

По принцип по време на бременност вероятността от образуване на тромб е по-висока при всяка една жена. Когато има мутации свързани с тромбофилия се получава кумулативен ефект и риска за тромбози се увеличава, затова и при тези жени се включват често кръворазреждащи профилактично.
Но аз съм на мнение, че при всяка една жена кръвотока трябва да се следи с доплер заедно с коагулация, проследена с кръвни изследвания, точно защото при всяка бременна (независимо дали има тромбофилия или не) може да се получи тромб. Но въпреки всичко, понякога наистина нещата не могат да бъдат предотвратени... все пак задължително си пусни изследвания на тромбофилия silvi

Аз не веднъж съм писала за моята загуба, но  накратко- загубих единия от близнаците си по време на планово секцио в 36+5. Преди да вляза в операционна и двете бебета бяха с нормални тонове, а после нито едно от бебетата не изплака. Едното изплака след аспирация (при него имаше някаква инфекция при раждането, но щастие днес е един див 3-годишен младеж), а другото ми бебе беше обявено за мъртвородено след час и половина опити за реанимация. След оглед на плацента, пъпна връв и резултати от аутопсията причината беше "хипоксия, довела до интраутерина асфиксия, в резултат от затягане на истински възел на пъпната връв". И за съжаление има много такива случаи. Когато няма виновни. Няма причина, която да е била предвидима и предотвратима. И да - голям процент от мъртвите раждания се случват след 38г.с. Винаги ще помня думите на единия лекар, който мина на визитация докато бях още в реанимация- "когато бременността е напреднала понякога бебета притискат пъпната връв с движенията си, а 2-3 мин без кислород са фатални. И когато се родят няма видима причина за загубата - плацента ок, няма възли, здраво бебе и често причина е такава...задушават се." Гадно е, несправедливо е, жестоко е направо.

Нормално е да искаме да знаем причината, да не се повтаря, да има обяснение на това толкова ужасно преживяване. Но го пиша всичко това с призива "не тръгвайте на лов за вещици". Съгласна съм, че когато има лекарска грешка е редно да се търси отговорност. Но често нещата се свеждат до това, че лекарите не са богове. Мъжът ми избра да вярва, че лекарите са виновни, просто защото те носят отговорност за бебета и майката. Аз обвинявах себе си. Но към неговата скръб имаше и голяма доза гняв, че някой не е опазил детето му. И двамата страдахме по различен начин, докато не почнахме да приемаме, че наистина беше малшанс, макар всеки път като го чуех в първата година след раждането исках да изкрещя,  че това не е успокоение. Винаги ще ги има мислите "само ако беше станало еди-си-какво" и е напълно нормално те да са повече първите месеци. Но си позволете с времето да им отговаряте с "дори и да се беше случило, пак няма гаранция, че изхода щеше да е друг".

Прегръдки на всички!

И на мен не ми харесва как нещо подобно се приема като просто инцидент. Имам чувството, че съм загубила доверие във всички лекари . Аз също попитах дали не се дължи на тромбофилия, но те ми казаха че е малко възможно, защото съм щяла да имам по-трудно възстановяване от раждането. Ако съм имала тромбофилия най-малкото съм щяла да получа кръвоизлив след раждането, а аз се възтанових много бързо.

Здравейте, включвам се и аз да изразя подкрепа за silvi.h
Всички тук знаем какво е чувството за съжаление. Просто сега е още много прясно, не че след време няма да е, но ще е по - различно.
Аз в началото се държах заради баща ми. Няма да забравя погледът му в болницата, когато ги пуснаха при мен. Изглеждаше друг човек, един състарен, тъжен и въпреки всичко искаше само аз да съм добре. Писала съм, че мама почина внезапно в началото на четвъртия ми месец. Просто не мажех да се отпусна и аз, чувствах се длъжна да продължа да живея заради него.
Разказът ти все едно е моя, с разликата, че аз отидох на тонове, деня преди термин  и родих спешно секцио на другия ден..
Думите на докторите са същите, случва се, мал шас и подобни..
Аз сънух един сън, не знам дали съм го писала тук в темата. Може би 2 дни преди ражането. Бях на някакво място много слънчево, спомням си небето ярко синьо, слънцето грееше, хора се движеха по групички, а аз чаках сестра ми. Държах си корема с ръка и си мислех само как ако сестра ми се забави още малко някой може да дойде при мен. В този момент един мъж с брада мина покрай мен и ме гледаше странно. Отмина ме, но се върна. Спря пред мен и ме пита какво дете чакам, аз казах момиче. Пита, а колко е голямо, казах 3300 поне толкова беше на последния преглед. А мъжът каза, ами вече не е и скоро ще дойде при нас. В този момент се събудих и усетих как бебето се завъртя цялото. Усетих главата, ръчичките, крачетата, все едно я гушкам. Толкова беше хубаво. Събудих се и бях в еуфория от това, че я усетих, а от съня нищо не помнех.. Сетих се вече в болницата думите на мъжа. И все още ясно си спомням този сън, вече 4 години..
Може би в този момент бебето се е било притиснало и е спряло да диша.. Не знам. Видими причини нямаше като пъпна връв, но то се беше задушило.
И наистина съжалявам, че чаках до края. Трябвало е да се извади по - рано. Но докторите нали кават да се чака, няма проблем, но ...
Ако забременея пак някой ден няма да чакам, а още в началото на 9 м.ще искам да го извадят. Но дали това ще се случи вече незнам..
Имам си кучето, което обичам и то ми е утеха, макар да не е същото.
Пожелавам на всички новата година да донесе само щастие ! Бъдете силни.

Здравейте! Събрах смелост да споделя и аз своята история. На 28 октомври (40г.с.) влязох за прием в болницата.Имах леки контракции, но нищо повече.Все се надявах да родя по-рано,обаче не се случи и наблюдаващият ме гинеколог ми каза че ако до 40 седмица не тръгне раждане, направо да отивам към болницата, за да може поне да ме наблюдават.И така..станах сутринта, изкъпах се,мъжът ми качи багажа в колата и тръгнахме за болницата. Бях малко нервна,но кой не е преди такова събитие..По пътя осъзнах, че май не усещам бебчо,но мъжът ми ме успокои и ми каза че най-вероятно  си пази силите за раждането. Тогава дори не си и помислих, че нещо лошо може да се случи. Вече в чакалнята ,излиза доктора ,взима ми документите и ме приканва да влезна в кабинета. Първо ме провериха за разкритие(1см.) и след това ме прегледаха на видеозон. Попитах как е бебчо,но отговор не получих. Сърцето ми щеше да изкочи, но си казвах ,че на този етап е невъзможно нещо лошо да се случи. Колко много съм грешала..Оттам ме заведоха да преслушат тоновете ..Ами нищо. Въртя ме на едната страна,после на другата.В очите ми вече имаше сълзи, но аз все още продължавах да си мисля че всичко е наред. Мислех си как жената която преслушва тоновете е някоя некадърна и всъщност няма никакъв проблем.Щеше ми се да беше така ..Идва друг доктор и ме води да ме гледат отново на видеозон. Излиза и се връща с още двама..Всички гледат пребледнели. Питат ме усетила ли съм нещо странно напоследък. Но такова нещо нямаше.До последно всичко беше наред, аз се чувствах добре, бебчо беше добре.Нищо нередно което да събуди подозрение .Казах им че до предишната вечер си шаваше както обикновено и чак тази сутрин спрях да усещам движения. На този етап вече не издържам.Питам какво се случва, а те ми отговарят,че бебето ми няма тонове.След това дори не помня какво се случваше.Изведъж пак бях в приемния кабинет,мъжът ми се държеше за ръката, доктора ми задаваше въпроси, а аз просто не спирах да плача. Бебчо е мъртав. Обясниха ми как на някои жени се случва, точно като при мен, точно на ''финала'',без причина, на напълно здраво до сега дете..Не можех да го проумея, все още не мога.
 Родих на 28 октомври малко преди обед.Винаги си представях раждането като страшно,но нищо не можа да ме подготви за това което преживях. Психически и физически бях изцедена до такава степен ,че нямах сили да напъвам. Накрая родих вече мъртвото си бебенце.До последно се молех да проплаче, да се окаже че всичко е било в главата ми и всъщност всичко е наред. Но този момент не дойде. Дори не го видях. Нямах сили да го напрявя. Реших да го помня такова каквото беше в представите ми.
 Върнах се вкъщи без него .Къщата се чувсташе толкова странна,празна..Плаках с дни, за две седмици бях станала развалина.Не исках да говоря с нигоко,не исках да правя нищо - просто лехах и превъртах този кошмарен ден в главата си. С мъжът ми започнахме да посещаваме психолог и за известно време се чувствах някак си..добре?Опитах се да си обесня, че може би така е било по-добре, може би е имало причина Бог да го прибере при себе си..Знам ли.. На моменти се чудех къде съм сбъркала,в какво се провалих ,че се стигна дотук.
Всеки ти казва просто да не мислиш за станалото и да го загърбиш, но как да стане когато миналото постоянно се връща, винаги има нещо или някой който ти припомня за станалото.
 Денят в който се обядиха ,че аутопсията е готова, целия напредък който имах в опитите си да се възстановя психически се срина. Просто инцидент...Това ми казаха в болницата. Получил се е съсирек в пъпната връв,оттам нататък историята е ясна.Не е можело да се придвиди и предотвати.Пак се започна с обясненията как на много жени се случвало, как до края всичко е било наред и изведнъж БАМ...
 Инцидент ме остави без дете...
След този момент всячески се опитвах да не мисля за това иначе щях да  завърша в някоя лудница.
 Не помага факта ,че където и да отида все виждам някой познат който толкова се радва са види,че вече съм родила, само за да им кажа ,че бебе няма ,и да се опитам да преглътна буцата която засяда в гърлото ми. Всеки път след такава случки се чувствам смазана.Дори с огромната подкрепа която получавам от мъжът ми, не мога да се стегна.
 А моя много близка до сега приятелка ,която роди 2 месеца преди мен ,не пропуска да изтъкне факта ,че аз дете нямам..Дори не мога да си обясня как е възможно да има и такива хора. Опитвах се да не обръщам много внимание, мислех си,че го прави..знам ли,несъзнателно. Обаче малко преди празниците се похвали ,че ще ходят на семейна фотосесия с бебока. Аз се зарадвах, разбира се, но в следващия момент това което тя каза ме остави с отворена уста-"И ти може да отидеш на такава фотосесия  с мъжът ти,то не пречи че нямаш дете"...Просто станах и си тръгнах,не можех да я погледна вече. Може би преувеличавам, станала съм много чувствителна явно..
 Сега осъзнах че е време да се откъсна от всичко негативно и да работя над себе си,да преодолея всичко това и раната в душата ми да заздравее. И се надявам някой ден отново да реша да пробвам и този път края да е щастлив и вместо сама,да се върна вкъщи с нов член на семейството.
 Искрено съчувствам на всички в такова положение и се надявам някой ден да успеем да преодолеем тази болка която не иска да пусне сърцата ни. Пожелавам си всички да посрещнем Новата година с надежда за хубави новини,хубави моменти и само усмивки.
 
Извинявам се за дългия пост, дано не е странно.