Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

  • 425 087
  • 3 478
  •   1
Отговори
# 3 195
  • Мнения: 11
Аз в момента съм по-скоро на етапа да "добутам" днес, утре и за по-нататък не мисля...не знам кое ме смачква повече- болката или отчаянието, което ме обзема всяка сутрин, когато отново и отново осъзнавам безвъзвратността на случилото се...безсилието, че нищо не мога да променя...Мечти? Изобщо нямам идея дали отново някога ще мечтая...за какво...след това, което ме връхлетя...не смея даже да планирам...Може би само се надявам, че, след като вече животът/съдбата/Господ са били достатъчно жестоки към мен и дъщеря ми, сигурно по някакъв начин ще има баланс...не знам...

# 3 196
  • Мнения: 4 917
Много ти е прясно още... Засега стига и да добуташ до другия ден.

Винаги като чета постовете на soyak  ме обзема спокойствие. Не надежда или оптимизъм,  а просто спокойствие. Не защото има и други като мен.. (де да нямаше никой такъв!),  но той някак си успява да ни покаже как е израстнал около скръбта. Това, за което четем, но аз лично още не съм стигнала до този етап.

# 3 197
  • Мнения: 1 897
Аз в момента съм по-скоро на етапа да "добутам" днес, утре и за по-нататък не мисля...не знам кое ме смачква повече- болката или отчаянието, което ме обзема всяка сутрин, когато отново и отново осъзнавам безвъзвратността на случилото се...безсилието, че нищо не мога да променя...Мечти? Изобщо нямам идея дали отново някога ще мечтая...за какво...след това, което ме връхлетя...не смея даже да планирам...Може би само се надявам, че, след като вече животът/съдбата/Господ са били достатъчно жестоки към мен и дъщеря ми, сигурно по някакъв начин ще има баланс...не знам...
Трябва да мечтаем за по-добро бъдеще на децата ни. И ние да сме до тях доколкото можем, за да им го осигурим. Човек винаги има за какво да мечтае.

# 3 198
  • Варна
  • Мнения: 4 054
Тази картинка с буркана си я запазвам, много ми хареса. Точно това е според мен реалността. Благодаря

# 3 199
  • Бургас
  • Мнения: 881
Моята болка .... Засмуква те, въртиш се в омагьосан кръг. "Защо, ех само ако, дали пък не трябваше, не е честно..." Източва жизнената ти енергия, съществуваш механично, по навик. Тя е най-голямата болка! Зашото е Твоята. Наистина е така. А после постепенно осъзнаваш, че има и други като теб. С техните си Болки. И разбираш, че лошото има много проявления. И има хора към които съдбата е била ужасно несправедлива в по-голяма степен. Не че боли по-малко, но помага да се събереш. Разбираш и друго. Животът е непредсказуем и няма гаранция за нищо. Кроим планове, живеем със стереотипите как ще отгледаме децата, как ще пътуваме заедно по света, как ще се пенсионираме и ще се оттеглим на спокойно място, обградени от деца, роднини и приятели. Ще си ходим на гости, ще пием чай в събота сутрин и ще бъбрим за битовизми, ще копаем в градинката или друго, а вечер ще се сгушваме до любимия човек умиротворени и доволни. Хубава приказка. Някои живеят в нея, но повярвайте далече не всички. И какво ни остава? За какво да продължаваме да се будим всеки ден? Всеки сам намира смисъла. Аз го сведох до следното. Важно ми е да мечтая и да кроя планове, НО се уча да "пускам" мечтите си, ако се наложи и да ги заменям с нови. Старая се да "изживявам" всеки ден. Да не отлагам (да се запозная с интересни хора, да си купя и нося нови дерхи, да се запиша на курс по....., да отидем със сина ми на пикник на палатка, да изненадам някого приятно) - списъкът е дълг и се попълва ежедневно. Не се пренавивам, но се пазя от апатията. Мисълта, да добутам някакси оставащите ми години, ме ужасява. Та така....

Браво soyak  ! Много ми хареса!
Вдовица съм от 7 г., съпруга ми почина на 47г. Известно се самосъжалявах, сега и аз се старая да  "изживявам" всеки ден. Пък и без да се усеща, човек воден от егото си, повече съжалява себе си отколкото без време отишлия си. Какво ще правя сега АЗ, горката АЗ, кой ще поправи кранчето, ще смени крушката, ще боядиса кухнята.....  Гледам да се оправям с всичко без мрънкане, хленчене и кършене на ръце. Това не помага, само затормозява децата ми психически и емоционално. Големи са, но са спокойни като ме виждат сега.

# 3 200
  • Мнения: 42
8 май - три месеца, откакто си отиде моя човек. Сипах в неговата чаша водка, направих салата от хубави домати от пазара, отлях малко за него, пък аз успях да пийна около 30 грама. Рядко пия, а когато пийвам нещо, то е уиски. Но моят съпруг обичаше да си пийва водка, та аз пих и предполагам той също заедно с мен. Нашите любими са другаде, но пак са с нас. Щом ги помним.

# 3 201
  • Мнения: 11
Възхищавам се на това как повечето от Вас приемат болката си...аз само като погледна нещо негово и ме връхлита някаква всемирна тъга...дано успея някога отново да правя нещата, които обичаме, без това да ме унищожава...След няколко дни стават 40 дни. Още не мога напълно да осъзная случилото се...най-вероятно ще свикна все някога, може би ще се справя и с всички битовизми, надявам се да успея да бъда и пълноценен родител...но никога няма да бъда същият човек.

# 3 202
  • София
  • Мнения: 20 233
Теърде рано и скоро е.
Аз първите няколко месеца нямам ясни спомени, всичко машинално.
С времето се осъзнава и става реално.

# 3 203
  • Мнения: 1 897
Възхищавам се на това как повечето от Вас приемат болката си...аз само като погледна нещо негово и ме връхлита някаква всемирна тъга...дано успея някога отново да правя нещата, които обичаме, без това да ме унищожава...След няколко дни стават 40 дни. Още не мога напълно да осъзная случилото се...най-вероятно ще свикна все някога, може би ще се справя и с всички битовизми, надявам се да успея да бъда и пълноценен родител...но никога няма да бъда същият човек.
Много ти е прясно още. След шестия месец, а най-сигурно след първата година шокът се превъзмогва и постепенно се свиква с мисълта.

# 3 204
  • Мнения: 1 469
То това приемане става с времето. При виждането на вещи на моя мъж и аз бях така и не само. Три месеца живеехме у баща ми и там имаше предмети, които да ми напомнят за него. И навън - виждам пред гараж в покрайнините възрастна двойка изнесли масичка и столчета и пият кафе. И започвам да си представям как, ако не беше умрял можеше и ние да сме така като остареем. Или виждам мястото на първата ни среща или някое място в града, което свързвам с началото на връзката ни. След години пак се сещаш, обаче само с лека тъга и с хубави спомени, за които си благодарна, че си ги изживяла, защото има хора, които и това не са имали.

# 3 205
  • Мнения: 42
Много красива мисъл: “Grief, I've learned, is really just love. It's all the love you want to give, but cannot. All of that unspent love gathers in the corners of your eyes, the lump in your throat, and in the hollow part of your chest. Grief is just love with no place to go.” -Jamie Anderson

Разбрах, че скръбта всъщност е просто любов. Тя е цялата любов, която искате да дадете, но не можете. Цялата тази неизразходвана любов се събира в ъглите на очите ви, в буцата в гърлото ви и в пустата част в гърдите ви. Скръбта е просто любов, която няма къде да отиде. Джейми Андерсън.

# 3 206
  • Мнения: 194
5 месеца. Имам чувството, че плача над собствения си гроб. И си давам сметка, че той нито вижда, нито чувства каква дълбока и безкрайна скръб остави след себе си. Нещата не стават по-добре. Напротив, започвам истински да осъзнавам, че го няма. Често се сещам за някой хубав момент заедно. Дори се усмихвам. После ме връхлита. Осъзнавам, че повече НИКОГА няма да се случи нещо такова. Че е непоправимо. Невъзвратимо. И че ще става по-зле. Тези спомени ще са всичко, което имам. Колко още? 30 години? Ужасно много е. Кой пък казва, че ще живея толкова?! Може би 20? Цели 20! Или пък 10… Пак е много. Ако можеше просто да няма утре…

# 3 207
  • Мнения: 1 278
Три години след него... Всеки ден мисля и се сещам... Преди време имахме гости по друг повод, представях си как той щеше да се чувства, какво би казал, как би реагирал... На изпроводяк стана въпрос кой какво носи и облича и аз казах, че вече тотално не ми пука как изглеждам... Направиха ми забележка, че не би следвало да бъде така, но...  аз така си го чувствам. Може би ще дойде време, когато вероятно няма да имам същото усещане, но засега... това е положението...

# 3 208
  • Бургас
  • Мнения: 370
1г 8 м и все още е много трудно приемането, но аз пък вярвам, че той вижда и ми помага, някак ме успокоява тази мисъл.
Скоро едни познати ми казаха че вече изглеждам много добре…ами не казах, но не искам да занимавам никой с моята мъка. Гледам да се усмихвам когато съм сред хора, пък като се прибера се нарева и така…
Да бъдем силни, заради всички около нас, дори и за тях които не са сред нас!
Много ми харесва мисълта, запазвам си я, благодаря lennn!

# 3 209
  • Мнения: X
Днес щеше да стане на 42. Заради фамилната обремененост беше решил да си прави скенери след като стане на 40. Трябвало е по-рано... Не искаше да празнува последния си 39-ти рожден ден, вече трудно ходеше. Аз настоях, вечерта ми благодари, че все пак отпразнувахме празника и плакахме заедно - "Това е последният ми рожден ден, нали знаеш?".
След малко повече от месец ще станат 3 години, с всеки изминал ден става по-мъчително, макар и да не го показвам външно и хора, които не ме познават, въобще не предполагат през какъв ад преминах и преминавам.
Част от мен си отиде с него. Добре, че са децата, взели са много от него и някак си той е жив чрез тях.

Последна редакция: пн, 19 май 2025, 20:03 от Анонимен

Общи условия

Активация на акаунт