Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

  • 425 135
  • 3 478
  •   2
Отговори
# 3 165
  • Мнения: 11
За първи път пиша не само тук, а изобщо във форум... не мога да повярвам какво ми се случва през последния един месец... все едно се  наблюдавам отстрани и не съм аз... На 3 април съпругът ми си отиде, просто ей така... все още даже не мога да го произнеса на глас....много съм объркана... Даже не съм сигурна защо реших да пиша, може би, защото имам отчаяната нужда някой да разбере дори и частичка от опустошителната мъка, която изпитвам..не знам как да си помогна- нито на себе си, нито на дъщеря ни... задушавам се и най-страшно е през нощта...изчетох всичките 211 страници преди да се осмеля да пиша, май не става по-леко, колкото й време да минава..

# 3 166
  • София
  • Мнения: 9 544
Минало е твърде малко време. Аз първите 30-40 дни се будех и осъзнавах отново всичко.
Съжалявам за загубата ви 💖
Преди време прочетох нещо, че с времето мъката не намалява, но ние пораства ме около нея. И наистина е така. Започва да има въздух и други неща освен мъката. Но си трябва време и човек да си ги изживее нещата. Да свикне с мисълта, да я приеме постепенно, да се осъзнае. Аз се хванах в началото за битовизмите - закриване на сметки, наследствени пенсии на децата и всякакви от сорта. За да съм заета и да гоня някаква цел и да не се разпадна.

# 3 167
  • Мнения: 11
Аз умишлено отлагам всички тези бюрократични неща, сякаш ме е страх, че така ще залича и последните следи от него и той ще изчезне завинаги... сигурно звучи откачено, знам, дори не искам да изчистя вкъщи вече месец в отчаян и може би граничещ с лудост опит да го запазя...толкова съм нещастна, гневна, самотна, имам хиляди въпроси, на които няма отговор... Обвинявам се, че не можах да му помогна, че не можахме да си кажем нищо за сбогом, че дъщеря ни не го видя- беше на екскурзия преди пролетната ваканция от училище, не можаха да се сбогуват... много ми е мъчно за нея, че животът й нанесе такъв удар на такава крехка възраст...само като я погледна и видя страха в очите й...това ме смазва още повече..търся да се хвана за нещо, но е много трудно, питам се с какво заслужих тази трагедия...

# 3 168
  • Мнения: 1 897
Аз умишлено отлагам всички тези бюрократични неща, сякаш ме е страх, че така ще залича и последните следи от него и той ще изчезне завинаги... сигурно звучи откачено, знам, дори не искам да изчистя вкъщи вече месец в отчаян и може би граничещ с лудост опит да го запазя...толкова съм нещастна, гневна, самотна, имам хиляди въпроси, на които няма отговор... Обвинявам се, че не можах да му помогна, че не можахме да си кажем нищо за сбогом, че дъщеря ни не го видя- беше на екскурзия преди пролетната ваканция от училище, не можаха да се сбогуват... много ми е мъчно за нея, че животът й нанесе такъв удар на такава крехка възраст...само като я погледна и видя страха в очите й...това ме смазва още повече..търся да се хвана за нещо, но е много трудно, питам се с какво заслужих тази трагедия...
Болен ли беше, от какво почина? Извинявай за въпроса, но ако е било внезапно и особено ако е млад човек шокът е още по-голям. Колкото и клиширано да звучи - дай си време! С течение на времето ще свикнеш с мисълта, че вече го няма и ще продължиш някак живота си. Детето ви ще бъде твоят стимул. И да, зарови се в някаква работа, за да се разсейваш и да не мислиш постоянно за това, че може да се докараш до лудост.

# 3 169
  • София
  • Мнения: 9 544
За мен просто битовизмите бяха нещата, които мога да контролирам и това ми даваше усещането, че се справям насред иначе разпадащия ми се свят. Също изкарах опреснителни курсове за шофиране, защото на практика не шофирах, докато почина. Това сега много ми помага да оцелявам сама с децата. Шофирането.

# 3 170
  • Мнения: 11
Отидохме на регулярен профилактичен преглед, където установиха проблем със сърцето, вкараха го по спешност за операция и просто не се събуди...и аз имам хиляди въпроси защо се съгласихме, защо не потърсих второ, трето, пето мнение... не знам...вече е късно за каквото й да било...

# 3 171
  • Мнения: 1 897
Бъди силна! Не се обвинявай за нищо! Понякога сме безсилни пред съдбата.

# 3 172
  • София
  • Мнения: 20 233
Съжалявам.❤️🙏

# 3 173
  • Мнения: 42
И моят съпруг така си отиде - готвеха го за операция, щяха да го транспортират в София, че в нашия град няма сърдечни хирурзи,  показанията му бяха супер - кръвно, всичко, и през нощта - сърцето спряло... Още не мога да го преодолея - след няколко дни стават 3 месеца. Що се отнася до това, дали времето лекува - ами ето едно прекрасно стихотворение от прекрасната Емили Дикинсън:

“They say that “time assuages,”—
Time never did assuage;
An actual suffering strengthens,
As sinews do, with age.
Time is a test of trouble,
But not a remedy.
If such it prove, it prove too
There was no malady.”
― Emily Dickinson, The Collected Poems of Emily Dickinson
И брилянтният превод на Цветан Стоянов:                         
Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.
Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

Та така, май трябва да се свикне да се живее с болката... Трудно е.
Що се отнася до това, което често някои ни казват - бъди силна. Аз пък мисля, че имаме право да бъдем слаби, как да си силна, когато душата ти се разкъсва. То че лек няма и при всеки е различно, но мисля си, че за човека, който страда от такава жестока загуба е изключително важно да не е сам - чисто физически. Да има някой около него - деца, родители, приятели. Иначе е страшно...

Последна редакция: сб, 03 май 2025, 19:09 от lennn

# 3 174
  • Мнения: 11
Благодаря от сърце за емпатията на всички Ви! И безкрайно съжалявам за болката и загубата Ви! През последния месец някак осъзнах, че всъщност всички глупости, за които съм хабила енергия и време- битовизми, работа, нямат никакво значение...нищо не може да се сравни с ужаса, в който живея сега...ако знаех това преди, щях да се радвам всяка минута на семейството си и пълната ми къща
...сега ми остава само болката и самосъжалението. Слава Богу, не съм сама- до мен са и родителите ми, и приятели, и дори не толкова близки хора, които изненадващо застанаха до мен, без да го очаквам, но, въпреки това, ми е все така трудно, сигурно, ако бях съвсем сама, щях да потъна съвсем. И при мен стои проблемът с шофирането- не съм активен шофьор и сега трябва да свиквам, и да преодолявам неувереността и страха си, но нямам избор...

# 3 175
  • у дома
  • Мнения: 8 017
А аз съм съвсем сама-по-възрастни роднини от мен нямам,но се справям...Странно ми е,че след време доста приятели се отдръпнаха и не ме търсят-в момента хора,които до преди 4г,когато се случи изобщо не познавах сега да ми много близки...
Аз също не шофирам и няма и как да го направя,защото като дете попаднах в много тежка катастрофа,рязаха колата,за да ни извадят и си знам,че не мога...Лошото е,че и двете деца(момчета) имат вече книжки,но не желаят да шофират.

# 3 176
  • Мнения: 11
А аз съм съвсем сама-по-възрастни роднини от мен нямам,но се справям...Странно ми е,че след време доста приятели се отдръпнаха и не ме търсят-в момента хора,които до преди 4г,когато се случи изобщо не познавах сега да ми много близки...
Аз също не шофирам и няма и как да го направя,защото като дете попаднах в много тежка катастрофа,рязаха колата,за да ни извадят и си знам,че не мога...Лошото е,че и двете деца(момчета) имат вече книжки,но не желаят да шофират.

А сега, 4 години по-късно, как се чувствате (даже не знам как да формулирам правилно въпроса), става ли по-лесно? Свикнахте ли? Момчетата Ви как приеха загубата, на колко бяха тогава? Дъщеря ми е на 11 г. и е много тежко...притеснявам се дали ще може да го преодолее...плаче постоянно, нощем се буди с писъци...аз се опитвам пред нея да не плача, защото виждам, че се страхува за мен...в същото време не е много склонна да говори как се чувства...и изобщо си живеем в един малък ад всеки ден и всяка нощ...

# 3 177
  • Мнения: 42
Тук полезни съвети: https://www.centerforloss.com/2023/12/helping-heal-spouse-dies/ - ползвайте автоматичен превод, що годе успешно се справя.

# 3 178
  • у дома
  • Мнения: 8 017
С битовизмите се свиква,самотата е смазваща...
Едното ми дете беше ма 15г,др на 19г,когато се случи внезапно-стана му лошо,отидохме в болницата и до вечерта почина-пневмония,а уж пиеше антибиотик и два дни преди това на снимката нямаше никаква пневмония...А предния ден пътувахме до Пловдив да се запише големия в Пловдивския университет-беше приет с максимален бал и бяхме радостни,щастливи и горди,а на др ден живота ни се преобърна.
Децата не говорят за него,защото аз много се разстройвам и плача-те даже първата Коледа не поискаха да украсяваме и да празнуваме.
Сега малкият е 12 кл и ще го изпратим на бала само аз и брат му,а на снимките преди 4 г са и баща му,баба му.дядо му,чичо му-тези хора вече ги няма,но да съм жива и здрава да го изуча само,пък после каквото ще да става...
Аз намерих смисъл и спасение в пътуванията-преди пътувах малко,защото мъжа ми не обичаше и въпреки че не ме е спирал,на мен не ми се пътуваше без него.Та така от едно пътуване към друго и минава годината.
От септември живот и здраве и малкия ще иде да учи в др град и аз ше остана сам сама,което ужасно ме напряга и плаши още от сега...

# 3 179
  • Мнения: 11
С битовизмите се свиква,самотата е смазваща...
Едното ми дете беше ма 15г,др на 19г,когато се случи внезапно-стана му лошо,отидохме в болницата и до вечерта почина-пневмония,а уж пиеше антибиотик и два дни преди това на снимката нямаше никаква пневмония...А предния ден пътувахме до Пловдив да се запише големия в Пловдивския университет-беше приет с максимален бал и бяхме радостни,щастливи и горди,а на др ден живота ни се преобърна.
Децата не говорят за него,защото аз много се разстройвам и плача-те даже първата Коледа не поискаха да украсяваме и да празнуваме.
Сега малкият е 12 кл и ще го изпратим на бала само аз и брат му,а на снимките преди 4 г са и баща му,баба му.дядо му,чичо му-тези хора вече ги няма,но да съм жива и здрава да го изуча само,пък после каквото ще да става...
Аз намерих смисъл и спасение в пътуванията-преди пътувах малко,защото мъжа ми не обичаше и въпреки че не ме е спирал,на мен не ми се пътуваше без него.Та така от едно пътуване към друго и минава годината.
От септември живот и здраве и малкия ще иде да учи в др град и аз ше остана сам сама,което ужасно ме напряга и плаши още от сега...

Съжалявам, че сте загубили толкова близки хора за последните 4 години...искрено се възхищавам, че сте успяла да се съберете и някак да продължите. Аз честно казано изобщо нямам идея как и къде бих била след 4 години
.., даже не знам как ще е след 1 месец... последните няколко седмици съм на автопилот, правя всичко машинално и отмятам дните. Надявам се да оцелея и физически, и психически, за да мога да си изгледам детето, само това ме държи в момента.

Общи условия

Активация на акаунт