Ако бащата е забравил, че има дете... Трябва ли любезно да му напомним?

 НЕ! В такова положение съм и аз. От 5 години синът ми няма никаква връзка със създателя си въпреки че до 7 му година живяхме заедно. Дори и да успееш да накараш бившия ти да присъства в живота на детето ти не можеш да бъдеш сигурна дали това няма да донесе повече минуси отколкото плюсове. Може би по късно ще напиша по подробно защо съм толкова категорична - конкретна случка.

И аз смятам, че не. Детето трябва само да си изгради мнение за баща си. С тяхната липса децата също си изграждат мнение. Иначе когато питат моите за баща им не им казвам нищо лошо за него. Много работи, , обаче той като идва средно 2 пъти в годината се постарава децата сами да си правят изводите.

Да, Благовеста... но твоето дете познава баща си... Аз също подкрепям мнението ти I.Hr., особено, когато си давам ясна сметка какъв "баща" ще му представя, но понякога си мисля, че може би е редно поне да го познава... макар, че такива желания от другата страна очевидно липсват...

А колко е голямо детето?

на 8.

А бащата иска ли изобщо? Защото нашият БНД се крие като дявол от тамян...
Няма как насила да направиш някого баща, нито пък да го накараш да се интересува от детето си.
На мен докато ми уври главата за един такъв простичък извод, две морета сълзи изплаках.
За това, което причини на детето си, аз любезно бих го удушила!

    Сигурно самото дете има някаква позиция? Споделя ли нещо с теб?
    Ако БНД не е потърсил детето ми осем години, сигурно бих тръгнала да го издирвам само с пистолет, опрян в гърба. Т.е. при много силно желание на детето, и ако го виждам, че страда.
    Досега принуден насила да вижда детето си родител, не съм срещала. Който е решил да се дистанцира изцяло, винаги е успявал. Каквото и да направи другия родител.

Нямам никакви индикации, че баща му иска да го вижда, но не съм и пробвала аз да го потърся и да го поканя да се види с детето си. Интересът към днешна дата от седем години насам е равен на нула!

Детето ме е питало няколко пъти за него, но без особено да задълбава в темата. Не намирам, че детето страда и няма силно желание да се види с него... но не знам какво му се върти в главицата, дали това няма все пак да му повлияе...

Много искам да се включат зрели хора, които са израснали без баща и да споделят липсвал ли им е и как са се справили с липсата...

Цяла тема има по въпроса, макар отдавна да не е писано.
Заповядай:

Деца, отгледани от един родител

Имам приятели, хора на над 30 год. израстнали без бащи и на опитите им да контактуват с тях са получавали студенина и пренебрежение, но ....
Един ден тези „бащи“ се сещат че имат деца и се „окипрят“ в живота им претендирайки за помощ и внимание. И „децата“ поласкани от „бащиното“ внимание умират от удоволствие да са им в услуга, на моменти пренебрегвайки собствените си семейства за да не разсърдят „таткото“ и той отново да изчезне. Толкова е тъпо, жалко и горчиво-смешно да се гледа подобен цирк от страни.
Създателя на моя син след 5 годишно затишие, незаинтересованост и демонстративно разхождане из квартала в който ние живеем, на новото си дете реши да го потърси да му честитял рождения ден. Естествено нямаше как да стигне до него и е звънял на роднините ми, които са го отрязали, но споделяйки с детето този факт то ми изстреля - ами като не са му казали телефона ми, той как ще ме открие? - което ме навежда на мисълта че то просто е забравило всички глупости които му причини този човек и е склонно да го приеме и изтърпи още един куп подобни.
За това смятам че тези бащи които забравят с години децата си нямат място в живота им, от появата им нищо добро не може да се очаква.

По-скоро любезно можеш да му напомниш за издръжката, ако не е плащал такава. Е, то няма да е много любезно, по-скоро с призовка, но и със задна дата пари се изплащат.
Иначе подкрепям момичетата, че след 8 г. нула внимание, надали има какво добро да даде на детето си. По-скоро само ще го обърка и ще му смути установения начин на живот.

Аз израснах със семейството на майка ми - тя, баба, дядо и прабаба. Изобщо не помня някога да съм живяла с мама и с баща ми, макар че явно е имало такъв период, като съм била съвсем малка, преди тя да се изнесе.

Него го виждах - когато се присетеше. Което обективно погледнато не беше често. Може би на месеца по два пъти. Важното предвид твоя въпрос е, че това ми се виждаше ПРЕКАЛЕНО често. На мен ако оставеха, нямаше да го виждам изобщо.

Имало е няколко случая в детството ми (ранното), когато сме прекарвали добре заедно и си ги спомням с удоволствие, но липсата му през останалото време нито веднъж не помня да съм размишлявала върху нея или да съм страдала. В училище също не съм се чувствала различна или тъжна, понеже имам един родител. Възприемах го като даденост, от тия, дето са напълно комфортни и за които не се мисли (като примерно "атмосферата на Земята е подходяща за дишане").

Всъщност, сега като пиша, чак се удивлявам до каква степен не ми е липсвало бащино присъствие. Да, баба и дядо си бяха family unit, но отношението им не беше на родители, а на баба и дядо. (А и дядо ми беше просто съвършена илюстрация на шегата за "разсеяния професор" - изцяло потънал в науката и през работно време, и вечер вкъщи. Ужасно съм привързана до ден днешен и хич не знам как ще го преживея, като му дойде времето, обаче е факт, че като я няма баба ми в стаята, с него с учудване откриваме, че май всъщност не умеем да си говорим. Тоест, той е бил номинално мъжко присъствие, а не пълноценен заместител при мен.)

Както и да е - присъствието на баща ми в моя живот имаше една положителна страна за мен, а именно, че не беше постоянно. Наоколо му като малка се чувствах напрегната, като душа в шише (поради сарказъм, манипулиране, опити за мачкане и други видове вербален садизъм, за които знаех, че неизменно ще ми се изсипят отнякъде, но не и точно откъде). Щом минах 12 години, това премина в раздразнение и липса не само на доверие, но и на уважение, защото вече имах склонност да се позамислям и си дадох един ден сметка, че за да съм толкова привикнала да очаквам удари под кръста точно от баща си, той явно не е достоен за възхищение.

Държа да отбележа, че това мое отношение към себе си той си го изработи съвсем сам, просто защото е такъв, какъвто е. Подходът на майка ми и родителите й, когато станеше дума за него, беше дори прекалено добронамерен и балансиран - една лоша дума от тях не чух десетилетия наред. В старанието си да не говорят зле за него пред мен, когато си дойдех вбесена или разстроена след някоя среща, в която ми е скъсал нервите, ми обясняваха как сигурно си внушавам.  Даже майка ми вършеше такива геройства от желание да не ме настройва. (Поне той също се държи така, като стане дума за нея.)

Въпреки това желание на семейството да се разбираме, в рамките на няколко години аз се наложих и сведох срещите до минимум. Тези, които не избегнах обаче ми нанесоха някои вреди, които ако можех да върна времето назад, бих предпочела да ги избегна, като НЕ го виждам в по-ранните си години.

Като си дете, е излишно тежко да осъзнаваш отново и отново, че когато по изключение признаеш, че имаш нужда от нещо, в 7 от 10 случая се оказва, че баща ти с всичко останало на света е по-зает (и на всичкото отгоре това, че го молиш за нещо, всъщност го дразни до степен да говори зад гърба ти - което по ирония на съдбата успява да стигне до теб).

Тежко е също да трябва още като малък да се сблъскаш с факта, че твой родител има характер, с който не можеш да се гордееш и да искаш. На стари години е по-друго. И детето не е толкова уязвимо, и родителят (при късмет) е помъдрял малко, научил се е чат-пат да си налага да постъпи като родител, въпреки че хич не му идва отвътре, и съответно с известна доза маневриране и затваряне на очите може да се изградят търпими отношения. 

Основната мисъл тук е следната - моят баща по своя собствен минималистичен начин от мен не е преставал да се интересува. И понеже нямаше как да се избегне контактът като бях дете, аз от рано бях изложена на парадокса "родител, на който не може да се разчита и да се има доверие". Което ми нанесе съответните вреди.

Твоят бивш няма никакъв интерес. Представи си ако вземат да се срещат, колко ясно ще усеща това детето. Не мисля, че има смисъл да рискуваш и да го поставиш в гарантирано болезнена ситуация само за да го предпазиш от "липса на мъжко присъствие". Съдейки по сериозния брой хора и от двата пола, които са отгледани без баща и са напълно успешни, уравновесени възрастни индивиди, важността на въпросното присъствие силно се надценява.

jijoya, много благодаря за съдържателния пост! Ще го прочета повече от веднъж! 

О, за издръжката отдавна съм забравила - никога не сме получавали, така че даже не стои като въпрос.

Благодаря, jijoya