Объркано момиче.

Здравейте, "мами"! Слагам думата "мами" в кавички, защото аз не съм все още майка, а почти редовен посетител на този форум, макар и с регистрация от дълго време.

Момиче съм на 19 години и половина. Реших да включа темата ми в този раздел, въпреки че бих искала да я включа в "Деца с увреждания", но ме е страх как там ще реагират родителите на написаното. От тази година съм студентка.

Ще се опитам да резюмирам проблема по този начин - има едно момче, с което се виждаме просто по приятелски, въпреки че като че ли има някакви по-дълбоки чувства между нас понякога. Ние преди бяхме УЖ гаджета, но за кратко, защото нито той, нито аз бяхме готови за сериозна интимна връзка. Той е аутист в ранен стадий (по неговите думи). Всъщност той е един съвсем нормален човек, изключвайки тази подробност - може да се грижи сам за себе си без никакъв проблем, яде по съвсем нормален начин, говори съвсем нормално без смущения или недоразбраност в говора, не е въобще агресивен към останалите хора, въпреки че понякога се ядосва много. Стигал е до там само да покаже среден пръст, но никога досега не е удрял или влизал в саморазправа с някого. Като човек е интровертен, доста затворен за непознатите и не обича шумните компании, не пие алкохол, не пуши, а от тази година той също е студент. Понякога изпада в "кризи" като че ли, защото става свръхактивен и веднъж замалко да затанцува на улицата. Има артистичен талант и е доста добър в това. С мен се държи добре на моменти - не се съобразява като че ли, че НЕ трябва да ми каже някои неща за дрехите ми или за лицето ми. Винаги ме прегръща, хваща ме за ръката на улицата дори, говори ми на гальовни имена, но това на мен вече не ми прави толкова впечатление, както в началото. Откакто му казах за всички вербални неща, които са ме наранили от него през миналата година, той сякаш започна да се страхува да не ме изгуби, защото знае, че съм крайна. Ядосва ме фактът, че започва (и ЗАПОЧНА) да се държи по адски мил начин от обикновеното, когато разбере, че е сгрешил в нещо и може би съм му се разсърдила. А в другите моменти, може и на главата да ми се качи. Аз, от своя страна, съм самотна, искам да имам човек до себе си, но дали той е правилният? Майка ми не го харесва въобще, знае за болестта му, против е характерът му и според нея мога да пострадам сериозно, ако съм в интимна връзка с него. Ето и моят въпрос - мами, не искам да прозвуча грубо, не бих искала да засегна никой родител, но питам честно - може ли човек, който има такова психично заболяване (макар че напоследък последните изследвания от 2010 година са в полза на това, че то не е такова, а соматично заболяване) да може да ми направи нещо ФИЗИЧЕСКИ, ако е в криза (той самият е казвал, че понякога усеща такива мозъчни кризи, които минавали за секунди и в този момент го заболявала главата)? Защото знаете, че това е мозък - в този случай той не функционира правилно и може да направи нещо, например убийство. Има и нещо друго - имам съмнения, че е импотентен. Не зная със сигурност, но от нещата, които ми е казвал, оставам с такова впечатление, но все пак не мога да твърдя със сигурност, защото не съм лекар, а и не съм имала възможността да узная. Имаше един път, в който ми разказваше неща и от там разбрах, че като малък е бил лунатик, но вече не е. Аз бих "полудяла" от страх, ако трябва да спя нощем с този човек и изведнъж видя, че става със затворени очи. Говорил си е насън и то не една или две думи. Ако през нощта дойде и ми забие нож в главата? От това ме е страх - не зная доколко аутистите в ранен стадий (макар че май му беше на устата да ми каже, че е в средния такъв) могат да бъдат способни на агресия или убийство дори. Понякога си правя експеримент със себе си и мислите си и мен ме е страх да бъда в една къща с него дори, когато си го представям. Ако зная, че нищо не би ми направил, сигурно бих загърбила отвратителното му отношение към мен понякога само защото е наистина добър човек. А оттам и страшно наивен - лесно могат да го излъжат за нещо, макар че с годините започна да не се поддава на такива неща и знае кога биха го използвали и кога не.

Плюс това - ако действително е импотентен, то с него не мога и деца да имам. От друга страна ми казва, че не може да си представи да прави секс с мен, защото той досега никога не се е влюбвал (за което или той си внушава, или това наистина са симптоми на болестта му) и мен ме приема по-скоро като сестра. Можело да си направим бебе ин витро. Тук няма да коментирам, смятам, че всяка една здравословно можеща да има деца жена, знае, че това е лудост.

Дори и да имаме деца - те ще бъдат също болни по генетичен път. Ще живея в самообвинения цял живот, но какво да правя, когато отново любовта ми към него се възвръща? Винаги, когато се държи мило с мен, се влюбвам в този човек. От няколко месеца ми е казал - "Искам само теб. Ако не си ти, не искам да имам връзка с каквото и да било друго момиче". От друга страна, той сам ми е казвал, че може би е бисексуален или хомосексуален.

Какво да правя? Аз самата не знам. Мен ме е страх от всякаква агресия и побоища, защото на мен са ми ги прилагали. Дали няма да съжалявам, ако след време аз бъда жената в живота му? Имам чувството, че винаги ще ме е страх да не би да направи нещо, вследствие на болестта си. Здравословна ли е такъв тип връзка?

Благодаря за прочетеният ми пост.