Днес загубих сестра си и не знам как ще се справя. Не мога да мисля за времето напред,ще е трудно много дълго и не искам да го мисля, а не мога да пропъдя тази мисъл от главата си.
- Публикувана: 7 дек. 2011, 21:13 ч.
- Последно мнение: 12 фев. 2026, 15:49 ч.
Майка ти почина - преодоляхте ли го?
Това е тежко изпитание за цялото семейство. 
Вторник (26.08.2025) се навършва точно една година от както мама ме напусна, и живота ми се срина...Започнах да ходя по лекари, изследвания, постоянно нещо ми има.Не знам изобщо как ще се справя, но едно ме успокоява, че "те' са "живи", само че в друга реалност и под друга форма. За една година изчетох страшно много по темата, а и се запознах и с една жена, която "вижда" и "разговаря" с хора от "отвъдното", но това с говоренето го прави в съня си, и той най-вече с майка си, и сестра си. Знам че някой ден ще се видим, и надявам се, разпознаем...Дано е било полезно.
Съжалявам, Ън 
Да е леко и светло на душата на твоята сестричка.
Не ти е леко на теб, опитай да се задържиш за светлите неща в живота
Иска ми се да сложа тук нещо, което ме докосна, може би не малко от вас са го прочели тези дни покрай концерта на Ник Кейв в Пловдив.
..... Ник Кейв е родител, загубил двама сина. В дни на нелепи и недопустими трагедии и затвърдена държавна безотговорност и след концерта на Ник Кейв в Пловдив четох въпросите от почитатели към него и отговорите му, под формата на човешки и задълбочени писма, на сайта му "The Red Hand Files".
Юли 2025
Минали са десет години, откакто синът ви Артър почина. Какво научихте вие и Сузи през тези години?
Карлос, Флорианополис, Бразилия
Болката остава ли завинаги?
Ема, Мелбърн, Австралия
Скъпи Карлос и Ема,
Болката остава, но открих, че с времето тя се променя. Скръбта разцъфва с възрастта, става по-малко лична обида, по-малко космическо предателство и повече поетично качество на битието, докато се учим да ѝ се предаваме. Изправени пред непоносимата несправедливост на смъртта, онова, което изглежда непоносимо, в крайна сметка се оказва не чак толкова непоносимо. Тъгата става по-богата, по-дълбока, с повече слоеве. Започва да се усеща по-интересна, по-съзидателна, по-красива.
За мое голямо изумление, открих, че съм част от общочовешка история. Започнах да разпознавам огромната стойност и потенциал на човешкото, като в същото време, в най-дълбокото си ядро, осъзнах колко плашещо крехко е положението ни. Научих, че всички наистина умираме. Разбрах, че макар всеки от нас да е специален и уникален, болката и счупеността ни не са. С течение на времето Сузи и аз започнахме да осъзнаваме, че светът не е безразличен или жесток, а ценен и обичащ – дори прекрасен – винаги накланящ се към доброто.
Открих, че първоначалната травма от смъртта на Артър беше шифър, чрез който Бог ми говореше и че Бог имаше по-малко общо с вяра или убеждение и повече с начин на виждане. Стигнах до разбирането, че Бог е форма на възприятие, начин да бъдеш буден за поетичния резонанс на битието. Намерих Бога вплетен във всичко, дори в най-големите злини и в най-дълбокото отчаяние. Понякога усещам света да пулсира с богата, лирична енергия, друг път е плосък, пуст и злонамерен. Разбрах, че Бог присъства и действа и в двете.
Днес не съм нито подозрителен, нито недоверчив към света, макар сърцето ми да се къса за него и не съм отчаян, депресиран или озлобен. Вярно е, виждам разбитото сърце като най-пропорционалната реакция към състоянието на света – да кажеш „обичам те“ значи да кажеш „сърцето ми се къса за теб“, а това чувство отеква във всичко и носи яснота както за света пред нас, така и за света отвъд воала. Тъгата се превръща в начин на живот – част смях, част сълзи, с много малко пространство между тях. Това е начин да съществуваш в света, да го обичаш, да му се покланяш.
Прочетох това писмо на Сузи и тя се съгласи, че с времето нещата се подобряват. Напомни ми, че сънищата ѝ за Артър преди десет години са били ужасни, като опожарена земя, пълни със срам и ридания. Тя каза, че Артър все още я посещава всяка седмица. Винаги е на същата възраст – около десет години. Не се случва нищо особено – просто седи с нея. Понякога тя връзва обувките му. Понякога сресва косата му. Понякога той се свива в скута ѝ и обгръща врата ѝ с ръце. Разказа ми, че наскоро сънувала как Артър има копче вместо нос и когато го натиснала, засветила малка синя лампичка. В тези сънища няма отчаяние или вина. Те са, напротив, чиста и проста радост.
Не съм сигурен какво друго съм научил, Карлос, освен че ето ни тук – десетилетие по-късно – живеещи в сияйното сърце на травмата, на мястото, където всички мисли и сънища се срещат и където обитават надеждата и тъгата, в светлото и насълзено око на бурята – това вихрено момче, което е Бог, като всяко друго нещо.
Помним го днес.
С обич,
Ник ......
Бог аз лично възприемам не религиозно, а като движещата сила на доброто, която не ни оставя да затънем единствено в трудностите, които със сигурност не са малко около нас.
Да е леко и светло на душата на твоята сестричка.
Не ти е леко на теб, опитай да се задържиш за светлите неща в живота
Иска ми се да сложа тук нещо, което ме докосна, може би не малко от вас са го прочели тези дни покрай концерта на Ник Кейв в Пловдив.
..... Ник Кейв е родител, загубил двама сина. В дни на нелепи и недопустими трагедии и затвърдена държавна безотговорност и след концерта на Ник Кейв в Пловдив четох въпросите от почитатели към него и отговорите му, под формата на човешки и задълбочени писма, на сайта му "The Red Hand Files".
Юли 2025
Минали са десет години, откакто синът ви Артър почина. Какво научихте вие и Сузи през тези години?
Карлос, Флорианополис, Бразилия
Болката остава ли завинаги?
Ема, Мелбърн, Австралия
Скъпи Карлос и Ема,
Болката остава, но открих, че с времето тя се променя. Скръбта разцъфва с възрастта, става по-малко лична обида, по-малко космическо предателство и повече поетично качество на битието, докато се учим да ѝ се предаваме. Изправени пред непоносимата несправедливост на смъртта, онова, което изглежда непоносимо, в крайна сметка се оказва не чак толкова непоносимо. Тъгата става по-богата, по-дълбока, с повече слоеве. Започва да се усеща по-интересна, по-съзидателна, по-красива.
За мое голямо изумление, открих, че съм част от общочовешка история. Започнах да разпознавам огромната стойност и потенциал на човешкото, като в същото време, в най-дълбокото си ядро, осъзнах колко плашещо крехко е положението ни. Научих, че всички наистина умираме. Разбрах, че макар всеки от нас да е специален и уникален, болката и счупеността ни не са. С течение на времето Сузи и аз започнахме да осъзнаваме, че светът не е безразличен или жесток, а ценен и обичащ – дори прекрасен – винаги накланящ се към доброто.
Открих, че първоначалната травма от смъртта на Артър беше шифър, чрез който Бог ми говореше и че Бог имаше по-малко общо с вяра или убеждение и повече с начин на виждане. Стигнах до разбирането, че Бог е форма на възприятие, начин да бъдеш буден за поетичния резонанс на битието. Намерих Бога вплетен във всичко, дори в най-големите злини и в най-дълбокото отчаяние. Понякога усещам света да пулсира с богата, лирична енергия, друг път е плосък, пуст и злонамерен. Разбрах, че Бог присъства и действа и в двете.
Днес не съм нито подозрителен, нито недоверчив към света, макар сърцето ми да се къса за него и не съм отчаян, депресиран или озлобен. Вярно е, виждам разбитото сърце като най-пропорционалната реакция към състоянието на света – да кажеш „обичам те“ значи да кажеш „сърцето ми се къса за теб“, а това чувство отеква във всичко и носи яснота както за света пред нас, така и за света отвъд воала. Тъгата се превръща в начин на живот – част смях, част сълзи, с много малко пространство между тях. Това е начин да съществуваш в света, да го обичаш, да му се покланяш.
Прочетох това писмо на Сузи и тя се съгласи, че с времето нещата се подобряват. Напомни ми, че сънищата ѝ за Артър преди десет години са били ужасни, като опожарена земя, пълни със срам и ридания. Тя каза, че Артър все още я посещава всяка седмица. Винаги е на същата възраст – около десет години. Не се случва нищо особено – просто седи с нея. Понякога тя връзва обувките му. Понякога сресва косата му. Понякога той се свива в скута ѝ и обгръща врата ѝ с ръце. Разказа ми, че наскоро сънувала как Артър има копче вместо нос и когато го натиснала, засветила малка синя лампичка. В тези сънища няма отчаяние или вина. Те са, напротив, чиста и проста радост.
Не съм сигурен какво друго съм научил, Карлос, освен че ето ни тук – десетилетие по-късно – живеещи в сияйното сърце на травмата, на мястото, където всички мисли и сънища се срещат и където обитават надеждата и тъгата, в светлото и насълзено око на бурята – това вихрено момче, което е Бог, като всяко друго нещо.
Помним го днес.
С обич,
Ник ......
Бог аз лично възприемам не религиозно, а като движещата сила на доброто, която не ни оставя да затънем единствено в трудностите, които със сигурност не са малко около нас.
Във фаза на отрицанието съм. Не мога да приема ,че я няма. Сега само чакам да започна да я сънувам. Искам да знам дали е добре там, където е. Когато починаха родителите ни, веднага започнах да ги сънувам. Разбрах как се чувстват там, където са. Искам да знам, че е намерила покой. От една година искаше да се пресели в другия свят и се надявам да е добре там. Така и аз ще приема по-лесно това, че няма да я виждам повече.
Ън , въпреки това ,което ще пиша , има някаква прилика с моето състояние сега .
Прочетох публикуваното от LemonDesi , но колкото и красиво да звучи , то няма общо с моето преживяване .
"Разбрах, че макар всеки от нас да е специален и уникален, болката и счупеността ни не са" - а аз ще кажа обратното - точно защото всяка личност се формира в различни условия - семейство , родно място , заобикаляща среда , опит , събития , вроден натюрел ит.н. и особено различни взаимоотношения с хората от обкръжението си - всяка загуба се отразява и преживява различно и уникално . Затова ще има хора ,за които споделеното от LemonDesi ще е точно в целта , а за други ще е далеч .
Проблемът е за мен , за майка силно се надявам напускането на този свят да е било за нейно добро . Имам неизпълнени обещания или недовършени , имам неосъществени намерения , сринати представи за предстоящия живот и много вина , която в повечето случаи мога да нарека предателства . Има и още неща , които ме тормозят , но да не изпадам в конкретика - те са на моята лична сметка .
В отрицание съм все-още , затова не искам да разгласявам , не искам хората да ми дрънкат общи приказки , съболезнования и т.н.
Прочетох публикуваното от LemonDesi , но колкото и красиво да звучи , то няма общо с моето преживяване .
"Разбрах, че макар всеки от нас да е специален и уникален, болката и счупеността ни не са" - а аз ще кажа обратното - точно защото всяка личност се формира в различни условия - семейство , родно място , заобикаляща среда , опит , събития , вроден натюрел ит.н. и особено различни взаимоотношения с хората от обкръжението си - всяка загуба се отразява и преживява различно и уникално . Затова ще има хора ,за които споделеното от LemonDesi ще е точно в целта , а за други ще е далеч .
Проблемът е за мен , за майка силно се надявам напускането на този свят да е било за нейно добро . Имам неизпълнени обещания или недовършени , имам неосъществени намерения , сринати представи за предстоящия живот и много вина , която в повечето случаи мога да нарека предателства . Има и още неща , които ме тормозят , но да не изпадам в конкретика - те са на моята лична сметка .
В отрицание съм все-още , затова не искам да разгласявам , не искам хората да ми дрънкат общи приказки , съболезнования и т.н.
На познат швед баща му почина в Испания, в болница. Роднините вечерта се събрали в ресторант на вечеря. Вярно, не се забавлявали, но с моя български манталитет недоумявам как им е минала мисълта за храна изобщо. Та вярно, всеки преживява загубата различно.
***
Най-после, три години след смъртта на майка ми, разчистих вещите ѝ, раздадох и изхвърлих дрехите (23 чувала). Тегаво.
***
Най-после, три години след смъртта на майка ми, разчистих вещите ѝ, раздадох и изхвърлих дрехите (23 чувала). Тегаво.