Ани, Ивка, Дъга,

които да оставят следи от усмивки...цветни и пъстри!!!

Като се замисля, усмихваме се на толкова неща, дори и без да се замисляме, някак инстинктивно, но да се усмихнеш на хубавото и доброто, дори когато около теб цветовете са загубили силата си е нещо различно, то е свързано не само със силата на характера.
Четох из нета, че усмивката също е част от наследствеността, която получаваме от родителите си, от семейството си.
И въпреки за това да можем да се усмихваме на живота е нужно да полагаме грижи. Да се усмихваме също се учи, възпитава се, но и зависи в някаква степен от средата, от обкръжението от хората до нас, които са фактор за това.
Защо изобщо ви занимавам с това...
Ами мислих си за Фатмагюл, та затова...

Имаше моменти, дори и когато й беше най-трудно тя успяваше да се усмихне, въпреки болката, която беше толкова силна. Усмихваше се на толкова малки неща, на цветето което й подари Мурат, усмихваше се на това, че Рахми е до нея...
И Мерием в случая й помогна също да повярва, че има за какво да се усмихва дори и в тези трудни за нея дни.
Усмивката на Мерием, беше като извор за силата и вярата на самата Фатмагюл, за нейната усмивка също.
Каква ирония на съдбата...да й се случи нещо толкова страшно за да я срещне с човек като Мерием, нали?

Обаче ето, че е вярна онази приказка...всяко зло за добро.
Толкова много сълзи в тази история, и от Фатмагюл и от Керим...




И една притча за усмивката...Дъга,



И нали съм на вълна усмивката, да приключа за сега с...усмихнат ден и до по-късно...

