В момента чета ... 19

Алегориите при угощението на абисинския крал ми харесаха както хиперболите на Рушди и Маркес. Не е книга, в която трябва да четеш всеки ред, за да не пропуснеш нещо от сюжета (в началото си мислех, че може да ми дотегне от чисто рестораньорски истории и майтапи), но сега не пропускам нито дума заради езика, заради скритите в хумора идеи.

Трудно се смея на книги и филми, но тук – многоооо. Обаче – типично за добрата сатира – сълзи от плач и смях има едновременно. Не е просто забавно, макар че си я представях като хумористична книга, разбира се осмиваща някои недостатъци на личността и обществото. А какво се оказа - трябваше ми тази „смешна“ книжка, за да си допълня представите от „Доброжелателните“, макар че на пръв поглед нямат нищо общо. Толкова просто било - защо може да се попадне лесно в редиците на националсоциализма или дори да си обикновен последовател, без да си активен участник. Ето например такива недооценени хорица като келнерчето от книгата (омагьосан отрано и от силата на париците - иска да е "уважаван мъж" чрез бленуваните милиони) – когато човек търси признание, приобщаване, е лесно да се присламчи към първото нещо, в което види потенциал за такова одобрение. И да си помисли, че вече е „нещо“. Ето първо как се опиянява Дити: „И аз за първи път разцъфтях, и тъй като бях добър в обслужването, нали се бях научил на всичко в „Тихота“ и в „Париж“, тук бързо станах нещо като любимец на бременните немкини. Всъщност по същия начин се отнасяха с мен и госпожиците от бара на хотел „ Париж“ , всеки четвъртък, когато в шамбър сепарето идваха господата от борсата… но най-вече с очи на моите коси, на фрака ми, Лиза успя да ми издейства когато сервирам в неделя или на празник, да мога да си слагам през гърдите синята лента и ордена във вид на разплискано на всички страни злато с червен камък по средата и с надпис…“  

Един фрак, една лента-награда и се издига сам в очите си; но „новият“ Хер Дити навреме се усеща (не че му пука много, че пак е нищо - лесно се нагажда към всичко, не спира да драпа „нагоре“).

„…Бях прислуга, нещо като шут или джудже, каквито са имали кралиците, защото, като излизаха от водата, внимаваха да не би някой да ги види през облицованата с ламарина ограда. Веднъж ги изненада някакъв пиян офицер от СС, разпищяха се и притискаха хавлиите си към корема, с лакти прикриваха гърдите си и тичаха към кабините, а когато аз им носех с таблата купички, спокойни си оставаха голи, разговаряха помежду си, подпираха се с една ръка о стойките, а с другата бавно бършеха окосмените си златни коремчета, с едни такива освободени, старателни движения, дълго си подсушаваха триъгълниците между краката, а сетни и задните полукълба, а аз си стоях там, все едно нищо, все едно бях помощна масичка, е поемаха купичките и си пиеха, а аз можех да шаря с поглед по тях както си искам, нищо в моето поведение не можеше да ги смути и да ги извади от спокойствието им….“

Въпросните жени са в станциите за „разплод“ на чистата раса – по научно обоснован метод.  
„…и че тук се намира първата европейска станция за благородно човековъдство, че националсоциалистическата партия тук била постигнала за първи път кръстосване на благородна кръв на немски девойки с тази на пълнокръвни войници, както от Heerswaffe, така и от Eseswaffe, и всичко това на научна основа, тук всеки ден се осъществявало не само националсоциалистическо съвкупление, съвсем истинско, така, как то са го правели здравата древните германци, но главното било, че бъдещите родилки носели в утробата си новите хора на Европа, тук те щели да дойдат на бял свят и след година да се пръснат по Тирол, Бавария и Шварцвалд, или край моретата, за да може там в яслите  детските градини да се продължи с възпитанието на новия човек, разбира се, вече без майките, а под надзора на новия тип училище.“ Напомня ми нещо на фанатичния ислямизъм – когато „новият“ човек няма избор още  от люлката си…

Наистина не се оставя на илюзии Дити (но бързо се окопитва): „…отново и за тях бях само едно ресторантско пиколо, дребосък някакъв, чешко нищожество, всички обаче се скупчиха около Лиза и й поднасяха поздравленията си тъй провокационно, все едно мен ме нямаше там, никой не ми подаде ръка, по едно време дойде кметът и ме потупа по рамото, аз му подадох ръка, но той не я пое, за миг останах така, сякаш подадената ми ръка ме бе вцепенила целия…“

Питала съм се и за жените в историята на фашизма – но ето, повечето просто са били обикновени „служителки“ – нито са убивали, нито са вниквали толкова в същността на нацизма. Така и повечето работещи в структурите или обикновените граждани. Колко от тях са „работели“ в концлагери - повечето не, а дори тези, които са били реално на война, просто са се биели за „своите“ (да не би да оправдавам някого?!). Това поне са моите елементарни обяснения. Сигурно има куп исторически трудове по тази тема. Но на мен ми просветна от тази малка чешка книжка. А от любопитство погледнах тук-там и видях, че тепърва престоят и историите на младежа през комунизма. Пълна картинка!

Интересно, че не бях чела анотацията на задната корица досега, но виждам, че е много точна и ако я бях чела преди, сигурно по-рано щях да искам да прочета книгата.
Ето го и Храбал. Много ми е симпатичен.