Нека се представим и още нещо

За съжаление много са случаите на починали бебенца, а също и на починали майки по време на раждането... Нямам обяснение?!?!?
Явно съдбата ни е такава - да ни тежи такава огромна мъка на сърцето...а ние да се опитваме да живеем с нея..
Целувам ви и много силно ви прегръщам!!!

Безкрайно съжалявам за огромната ти загуба, мила Мери! Безкрайно несправедливо е така безпричинно и изневиделица да ни отнемат толкова чаканите рожби. Необяснимата за нас жестокост на съдбата. Не се предавай обаче! Опитай пак и не отлагай - изчакай само необходимото от медицинска гледна точка време. Сигурно си видяла тази тема http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=536066.705 За съжаление в нея сме много - загубили бебенцата си поради най-различни причини. На мене момичетата ми бяха голяма опора, а и много неща научих. Знам, че ти е безкрайно тежко, но не се предавай. Новата бременност много ще ти помогне, а като дойде бебчето, мъката ще стане по-поносима. Стартът ти е бил лош, но напред те чакат поне една-две пухкави победи. Прегръщам те!

 Krispy1303 ,Мери силна прегръдка момичета   !Болката,особено в началото е изпепеляваща ,трябва да мине време,нека всяка от вас да изстрада своята болка,но не се предавайте,моля Ви.Тук ще намерите подкрепа ,разбиране и помощ (ако решите да я потърсите)

Krispy1303 и meri1987, съжалявам, че и вие преминавате през това! Много боли! Прегръщам ви и да знаете, че не сте сами! 

Здравейте и от мен искам и аз да споделя злоплучния си опит преди 4 седмици родих в 32гс момченце, но разликата е че живея вече 3год в Англия. Имах нормална бременност и вс беше нормално, 2 седмици преди това нещо се обърка тук е по различно предлагат ти колкото искаш да останеш с бебето и след това правят постмортен и то ако искаш има мн организаций за подкрепа и те организират погребението или кремацията общо взето вс е мн цивилизовано първо бях в шок след това се замислих , защото докторите казаха за сажъление се случва по често от колкото си мислиш, но те забравят че аз съм от др държава а не Англ(тук имат поне по 4 деца в бг едва по 1). Затова почнах да се ровя из форумите и БГ сайтове и открих, че до съвсем скоро в Бг не е било позволено ( това намирам за ужасно) да го видиш или да направиха погребение. преди да родя и аз тук мислех, че така е по добре и ще ми е по лесно, но с малко натиск от др след като родих го поисках НЕ БЕШЕ грешка толкова мъничък и беззащитен беше предложиха ми избор дали да отида на погребението или не първо мислех не как ще го преживея, но после се замислих и си промених решението слава Богу че се моткат достатъчно вр че дори да си промениш решението да не е късно. Болката е не преодолима едва дишам. Това което ме притеснява е моя партньор той се дистанцира и най- лошото за мен беше че не го приема за наше дете и ми забрани да показвам каквито к да било емоции пред по- голямата ни дъщеря. Знам че ВС го изживява различно, но поне малко подкрепа и състрадание би ми се отразило по добре. И така през деня сам весела и щастлива до колкото това е възможно а Пез нощта скърбя отбягвам парковете и обществените места с мн бебета и майки защото ми идва да изкрещя с пълен глас защо аз и защо боли толкова . Благодаря за вниманието😢😢😢😭😭😭

Четох,четох...реших и аз да споделя...имам дъщеря на 7 годинки и прекрасен син който преди дни стана на 1 годинка...до тук добре питате се какво правя тук...ами и аз като повечето след първото ми дете минаха 4 години и решихме да си имаме още едно детенце...когато видях двете чертички много се зарадвах,казах си късметлийка съм,ще изкарам още една прекрасна и безпроблемна бременност...да ама не точно в деня преди да отида за първи път на преглед за установяване на бременността прокървих и веднага при мойта лекарка,погледна ме на ехограф видя се сакчето,но и леко отлепяне,не ми каза,но по изражението й разбрах че не е на добре..въпреки всичко веднага ме прати в болница за задържане,там още докато си чаках да ми попълнят документите за приемане отидох до тоалетна и от мен изпадаха два доста големи съсирека...и всичко приключи...след три дни изчакване организма ми да се изчисти сам заради ранните седмици на бременността (6г.с.) това не се случи и ми направиха кюретаж...после антибиотик...причина за спонтанния аборт не ми посочиха...просто така трябвало да стане 😢 след като ми се нормализира цикъла отидох при моята лекарка и се оказах с възпаление и цитонамазка 2с...пак лекарства...за щастие всичко се разви добре и имахме зелена светлина за ново бебе...но то така и не идваше цели 6 месеца...накрая като видях двете чертички не посмях да се зарадвам...и едва изчаках времето да мине за да отида на преглед...за щастие всичко беше наред имах си бебе с тупкащо сърчице...в 10 г.с. пак прокървих и отново изпаднах в ужас и паника не исках пак да загубя бебето...веднага в болницата и ме надупчиха с безброй инжекции...но бях готова да изтърпя всичко само за да го запазя...за щастие всичко с тази ми бременност приключи успешно и днес нашето малко чудо прави първите си крачки 💖 имах малко следродилно усложнение (задържани части от плацентата и се наложи кюретаж,но съм щастлива,че всичко се овладя на време) и пак и за сетен път като погледна малката душичка знам,че всичко си заслужаваше...сега двете ми дечица са смисъла на живота ми...а с мъжа ми дори си говорим за трето дете след време дай Боже ☺ искам да пожелая на всички късмет и не спирайте да вярвате чудеса се случват ☺

Здравейте, момичета. Чета форума от много време, но за съжаление това е първата тема в която пиша. Ето я и моята история.
С приятеля ми решихме, че е време да си имаме бебче и много скоро двете чертички бяха на лице, както и една малка точица с тупкащо сърчице. Имах чудесна бременност, без гадене, без каквито и да е неразположения. Очаквахме голямо бебе, защото винаги доктора казваше, че по ехограф върви с 2 седмици напред. И наистина корема ми беше огромен, но това не ми пречеше по никакъв начин. Даже в 7-мия месец с големия търбух ходихме на море. В средата на осмия месец вече нямах търпение да се срещна с малкото човече, а то миличкото даже не даваше признаци, че иска да излиза (сякаш е знаел какво го очаква). Две седмици преди термина ми на консултацията доктора ми каза, че вижда леко помътняване на водите, но нищо притеснително, даде ми направлението за раждане и ми каза ако до две седмици не съм родила да отида пак на консултация. Да, но на мен тази работа с леко помътнелите води нещо не ми хареса и три дни преди термина ми реших на своя глава да отида в ОБ Пловдив на преглед (така или иначе исках да родя там). Когато отидох в болницата и им казах какво е казал д-р Мерджанов (лекаря при който ходех на ЖК) за водите ми, лекарите в Окръжна се изсмяха, но все пак решиха да ме приемат - така или иначе имах 3 дни до термина, личеше си че чакам голямо бебе, а и защо да не ме прекарат по някоя клинична пътека. Е, приеха ме и се започна голямото чакане. Термина ми мина, а бебчо не даваше признаци, че ще излиза. Всеки ден ми следяха тоновете, гледаха ме на ехограф няколко пъти и всичко беше наред. Идваха други мамчета, раждаха и си отиваха, а аз още си стоях. Утеха ми беше само момичето от моята стая, която преносваше даже с 1 ден повече от мен. 5 дни след термина докторите решиха да вземат някакви мерки и ми пуснаха система с окситоцин. Ефект нулев. На следващия ден пак ми пускаха система - пак нищо. Това става в петък и събота. След неуспешния опит да ми предизвикат някакви контракции в събота,дежурната лекарка ми каза, че най вероятно в понеделник ще ме подържат повечко време на система и вече нещата ще тръгнат. Направо не можех да повярвам, че ще издържа точно до този понеделник - тогава беше рожденния ден на таткото. Какъв по хубав подарък от това. Е да ама малкия разбойник реше, че ще си има своя дата и в неделя се събудих в 6:30 сутринта с едно странно чувство в кръста и корема. Въпреки, че усетих че става нещо на сутришната визитация си замълчах - смятах, че си внушавам. Към 10:30 започнах да засичам контракции, които бяха на различни интервали, вариращи между 8 и 4 минути, но нямах някакви особено болки, по-скоро леко стягане в кръста. Към 11:00 родителите ми се обадиха, че са дошли да ме видят, да слезна на кафето до болницата. Реших да не им казвам, че нещо става и се направих на герой слизайки до въпросното кафене. Явно слизането по стълбите и дало старт на нещата, защото в момента в който седнахме да пием кафе и аз обяснявах на майка ми, че имам контракции корема ме стегна, АМА НАИСТИНА СИЛНО. Веднага станахме и се върнах в отделението. Там казах на акушерките, че имам болки, но не знам защо пропуснах да им кажа, че са силни. След 1 час вече се гърчех от болка и излезнах в коридора. Една от дежурните лекарки ме видя и ме извика да ме прегледа. Оказа се че имам разкритие 4-5 см и ми каза да си стягам багажа за родилна зала. Погледна ме и на ехографа - малкия все още беше високо. Отидох да си събирам багажа с още по-силни болки и се обадих на таткото, че е време да зарязва работата и да идва. Вкараха ме в предродилна зала и там се по почна АДА. Болките ставаха все по-силни и по-чести. Тъй като не ми изтекоха спонтанно водите, лекарите ми спукаха мехура. "Кално зелени води" - това бяха думите на докторката. Следващите няколко минути са ми смътни заради силните болки. Помня, че ме накараха да се завъртя на ляво, защото тоновете на бебето поотслабнаха за малко, но след това се нормализираха. Натискаха ме няколко пъти по корема защото бебето беше някак на криво и просто не слизаше и не слизаше на долу. След 10-15 мин лекарите взеха решение, че работите няма да станат нормално и събраха екип за секцио. Когато се събудих естествено първо питах за бебето. Казаха ми, че е добре. На излизане от операционната видях приятеля ми и родителите ми. Успях да ги питам дали са го видяли, а те казаха че е най-големия красавец (а може ли родител да каже нещо друго). Закараха ме в стаята ми, където исках да заплача от радост и облекчение, че най после ще видя най-прекрасното нещо в живота ми. Попитах акушерките кога ще ми го донесат, а те само казваха по-късно. Лежах и чаках, напълно спокойна. След няколко часа при мен дойде една докторка - педиатър. Каза ми че идва с неприятна новина. За жалост малкия се беше нагълтал с вода при раждането и от това имаше пневмония. Дишането ми не е било ефективно дори в кислородна палатка и за това са го интубирали. Жената беше абсолютно честна с мен и ми каза, че положението е сериозно. Обадих се да кажа и на таткото. Явно в този момент съм била още зашеметена от хормоните и от упойката, защото не се притесних чак толкова и продължавах да се чувствам най-щастливата на земята. Спах през половината нощ а през останалата половина мечтаех за мига в който ще гушна моето съкровище. На следващи ден отидохме да го видим в интензивния сектор. Пускаха ни по три пъти на ден при него. Можех единствено да го гледам през кувиоза и да се надявам час по-скоро да се оправи. Е за съжаление надеждите ми се оказаха напразни. На третия ден след раждането в 6:30 сутринта в стаята влезна непозната лекарка. Търсеше мен. Каза ми че идва с лоша новина. В този момент се молих да ми каже, че нещата с бебето са се влошили. Но още преди да ми каже вече знаех каква е новината. "За съжаление тази сутрин в 6 часа бебето ви почина". Тези думи са в съзнанието ми всяка сутрин от тогава насам. Света се срина за мен. Чудих се дали да се опитам да се успокоя и да го съобщя на таткото спокойно по телефона. Но не можех. Обадих му се и с писъци му казах да дойде бързо защото бебо е починал. След което побягнах към долния етаж където беше интензивния сектор. Седнах на столовете отпред и плачех без да ме интересува кой ме гледа. Чаках приятеля ми и през това време в главата ми препускаха мисли - как дори не успях да го докосна, да му покажа че съм там и го обичам и че бих дала всичко за него; не успях да чуя гласа му. За ужаса който преживях през онзи ден няма смисъл да разказвам - всяка една от вас го е преживяла по свой начин. Но при мен ужаса на следващия ден беше може би още по-голям. Защото в деня в който погребвах детето си хората ми звъняха да ми чиститят рожденния ден...На 28-ми се навършва един месец от както чух най-тежките думи на този всят. Всеки ден се обвинявам, че не можах да хвана малката нежна ръчичка, докато още беше топла и да му покажа че го подкрепям. Обвинявам се, че детето ми трябваше само да премине през този ужас. Че не можах да му дам нито един хубав миг, а всичко, което му дадох бяха три дни в борба, три дни с тръба в гърлото, със системи, три дни през които беше упоен за да не чувства тръбата. Макар, че мъката ми е като на майка изгубила детето си, аз не мога да се нарека истинска майка. Докторите казват, че причината да е толкова лошо положението е, че съм имала някаква инфекция, която съм предала на бебчо като се е нагълтал с водите. И питам аз коя майка причинява това на детето си. Не, аз не мога да се нарека майка....Съжалявам, че стана толкова дълго, но имах нужда да споделя.

Скъпа Светлана,
съжалявам, че по този жесток начин си изгубила детето си. Каквото и да кажа, няма да ти стане по-леко. Но, моля те, не се обвинявай. Нима си можела да знаеш, че носиш тази инфекция? Нима съзнателно си я предала? Недей се самообвинява. Загубих две деца в резултат на скрита инфекция, която съм носила дълго, без да подозирам. и не, не се чувствам виновна. Виновни са онези, които не са я открили. Които и след първата загуба, не се сетиха за вариант да нося скрита инфекция. Не си виновна и ти! Ти СИ истинска майка. Не се съмнявай в това! Прегръщам те силно!  Насреща съм, ако имаш нужда от някой, с когото да поговориш!

Има дни, в които се убеждавам, че аз нямам вина за случилото се. Но има дни в които вината ме измъчва силно. Измъчва ме това, че като медицински работник трябваше да настоявам да ми пуснат поне една МБ през цялата бременност. Вместо това си казвах, че щом нямам оплаквания няма нужда - все пак се очаква, че лекаря си знае работата. Пуснаха ми МБ като ме приемаха в Патологична бременност, но никой не ми каза да има някакви притеснителни резултати. Все още не съм взела епикризите за да видя какво пише там, а ми казаха, че са пуснали четири микробиологични изследвания на бебо (може би секрети от трахея и аз не знам точно какво са му взимали). След няколко дни смятам да ида и на контролен преглед и се надявам, че тогава ще могат да ми пуснат изследвания за да видим какво ще излезне. А мога ли да попитам каква точно беше инфекцията при теб?

Светле, аз загубих моето момиченце в 32г.с. на 23.08.15 но с разликата, че беше починало вече. Болката е неописуема, изгаряща. Колкото и да плача имам още и още сълзи. Макар, че минаха 3 месеца от тогава всичко ми кънти в главата и ужаса който преживях се повтаря. Аз родих нормално в Св. Георги на Пещерско шосе, екипа бяха много добри с мен. След това правих какви ли не генетични изследвания и нищо не излезе от тях. Излиза, че съм здрава пък как стигнах до тук. Обвинявам се , но знам че нищо не мога да променя. Опитвам се да се примиря със съдбата си. При някои всичко става по лесен начин, а при такива като нас по-трудния. Вярвай, че всичко ще се оправи и ще дойде ден в който ще си щастлива макар сега да не мислиш така. Идват и по леки дни. Приемай го като едно изпитание през което трябва да минеш с вдигната глава и още повече хъс. Молех се времето да минава бързо за да дойде денят в който ще мога да се усмихна от сърце, е още не е дошъл, но се надявам да е много скоро. Надявам се и се моля и ти много скоро да щастлива отново. Прегръщам те силно.

Сузи, съжалявам много за твоята бебка. На мен надежда ми дава единствено мисълта за ново бебче (чак ме е страх, че се превръща във фикс идея, а още даже е рано да започнем с опитите). Опитвам се да гледам "философски" на нещата - преди исках само едно дете, а след тази случка искам поне две. А като се има предвид, че съм от род с много близнаци се надявам, че някой ден ще ме сполети даже двойно щастие. Вярвам, че всички някой ден ще се радваме на хубави здрави бебчета и нашите ангелчета ще ни закрилят.   

Уреаплазма. Без абсолютно никакви външни симптоми.

Светле, Сузи, съжалявам, че и вие минавате през това, момичета. Прегръщам ви силно... насреща съм, когато имате нужда да говорите за случилото се.

Светле, много съжалявам за загубатата ти. Не се обвинявай, ти нямаш вина за нищо. 

Светле много съжалявам за това ,което ти се е случило .Аз също загубих бебето си преди осем месеца,знам че в момента болката е ужасяваща ,но с времето тя ще намалее.Аз също раждах със секцио и ми казаха да се пазим осем месеца или година,в началото си мислех кога ще минат осем месеца или пък година,но времето минава бързо.Остава само да се молим на БОГ следващия път да имаме живи и здрави дечица.

Благодаря ви много за думите, момичета. Те означават много от някой който носи същата болка като теб. Надявам се с идването на новата година всички да се похвалим с по-добър късмет и най-вече с хубави здрави бебчета.