Сиси, Мари Ив, Четох , четох и реших и аз да се включа. Момичета бъдете силни! За рожбичките, които ще имате!!! Защото това ще се случи... Тези, които ги няма винаги ще са с нас, но за тези ,които са тук на земята си заслужава да сме живи...
- Публикувана: 18 юли 2005, 17:27 ч.
- Последно мнение: 3 дек. 2019, 23:19 ч.
Нека се представим и още нещо
Ще стане момичета. Просто трябва малко да се успокоите и след това много силно да го искате. Тогава след време ще гушкате едни малки същества, които ще ви осмислят живота. 
Изцяло подкрепям думите ти.Повярвах, продължих напред и днес се радвам на 10-месечно съкровище, което е смисъла на живота ми.
Кураж момичета и не се примирявайте с мъката, а я превърнете в радост
Здравейте, отдавна чета форума, но чак сега изпитах нужда да се включа. За съжаление в тази тема...
Незнам след случилото се как не съм се побъркала, все съм си мислила, че човек има праг на поносимост така да се изразя.
Историята ми в 3-4 изречения: преди малко повече от 10 месеца сестрата на приятеля ми заедно с 3-годишната ни дъщеря Кристъл умират на място след жестока катастрофа. Аз - бременна в 7ми месец, раждам преждевременно. Почти нищо не помня от тогава. Два пъти съм изпадала в кома. Първите ми ясни спомени са как мъжът ми лежи до мене в леглото в болницата. Тогава и ми казаха какво се е случило. Родила съм живо момиченце, което живя само 3 дни. Никога не я видях.
Мина почти година, а аз още нямам сили да говоря за децата си. Дори не мога и да мисля за тях. На 25 години съм, как да се науча пак да живея?
Незнам след случилото се как не съм се побъркала, все съм си мислила, че човек има праг на поносимост така да се изразя.
Историята ми в 3-4 изречения: преди малко повече от 10 месеца сестрата на приятеля ми заедно с 3-годишната ни дъщеря Кристъл умират на място след жестока катастрофа. Аз - бременна в 7ми месец, раждам преждевременно. Почти нищо не помня от тогава. Два пъти съм изпадала в кома. Първите ми ясни спомени са как мъжът ми лежи до мене в леглото в болницата. Тогава и ми казаха какво се е случило. Родила съм живо момиченце, което живя само 3 дни. Никога не я видях.
Мина почти година, а аз още нямам сили да говоря за децата си. Дори не мога и да мисля за тях. На 25 години съм, как да се науча пак да живея?
дълбок поклон!
Алина, Рени, благодаря момичета. Изчетох всички 46 страници и общо взето 
цял ден. Което пак е нещо, по принцип и това ми е трудно да направя. Сякаш съм блокирала, незнам как да го обясня. Искам да се събудя най-после, да реагирам по някакъв начин. Виждам че и мъжа ми се тормози заради мен и това ми тежи още повече. Само той ми остана мамка му 
цял ден. Което пак е нещо, по принцип и това ми е трудно да направя. Сякаш съм блокирала, незнам как да го обясня. Искам да се събудя най-после, да реагирам по някакъв начин. Виждам че и мъжа ми се тормози заради мен и това ми тежи още повече. Само той ми остана мамка му
Моите съболезнования и от мен миличка! Трябва да се научиш да живееш с болката! Нямаш друг избор. Така както всяка една от нас. Ако четейки ни ти олеква поне малко значи все пак имаш напредък. Бори се и не се отказвай! Много си млада и имаш живот в който ще сътвориш много неща! Прегръщам те и ти желая да имаш силата да победиш!
Ако знаете колко съм ви благодарна, нямате си на представа даже. Снощи мъжа ми полюбопитства какъв е този сайт и какво чета цяла вечер. Та четох му, превеждах му /че той български не разбира много/, и най-после и двамата бяхме на една вълна. Говорих доста и плаках много, той също...имам чувството, че огромна тежест падна и от двама ни. Говорихме отново за бъдещето, което не сме правили от онзи ужасен ден. Днес ми е по-различно, мисля че си върнах мъжа и имам надежда.