Когато ТО не е като НАС

От позицията на ТО - аз съм пълен провал като дъщеря. Не съм изпълнила нито една от майчините фантазии - нямам семейство, нямам висше, лутам се, губя си времето и т.н.. Постоянно ми е втълпявано как съм едно нищо. Не помня да съм получила похвала за нещо. Всяко едно мое решение е грешно.
Винаги съм се чувствала излишна, като осиновена - просто защото съм различна.
Ужасно е трудно на почти 30 години да се питаш "кой съм и какво искам?".
Дори не мога да се махна от вкъщи.

Вярванм и в друго - То е дошло при НАС за кратко, после ТО си тръгва по пътя, НАС съм само средство, с което То да се развие...ТО не е мое...То си е ТО.

Не вярвам някой да няма мечти за детето си.....да не иска за него хубава работа, добър партньор в живота....
Но мечтите са едно.А действието съвсем друго.

Ами, моите деца не са това, което съм искала да бъдат.Не говоря за гореизброеното, а за характер, манталитет.....Не мисля, че в такава насока може да се направи нещо кой знае какво.
Детето идва с някакви заложби, гени, и против тях не можем да "работим".
Възпитанието за мен е, да го направя добър човек, съзнателен, отговорен, състрадателен....съответно да не е злобен, мързелив, подъл...

Постът на Естел ме провокира. Дали родителите осъзнават, какво причиняват понякога на децата си? Съзнателно ли го правят? В подобна ситуация има ли виновни?

Понеже моите родители са абсолютна противоположност на описаните от нея. Винаги са ме карали да се чувствам желана, оценена, обичана, подкрепяна, успяла и т.н. 

Въпросът ми е: кой прав, кой крив и къде е грешката? Питам вече и от страната на родител.

Не става дума конкретно за случая на Естел, но често за неуспехите децата обвиняват родителите си, а родителите- децата си? Изобщо има ли виновни в подобна ситуация?

Естели  

Краси, мерси, разбрала си какво питам.

Момичета, нека не забиваме в трансфериране и изпълнение на неизживени родителски цели или правила - понеже ще повтаряме едно и също, очевидно е, че никой не иска да отглежда послушни копия или да бъде товарен с чужди очаквания.

Посоката на въпроса е по-скоро дали детето, което се оформя в наше присъствие би могло - и защо - да има фундаментално различен мироглед и разбирания.

Определено смятам, че основна отговорност, а и оттам и вина, носят родителите.Все пак те са възрастните, хората с опит и "стаж" в живота....
НО:никой не се ражда научен/изучен как да бъде добър родител.   
Ние се учим как да родителстваме, как да възпитаваме, в процеса на възпитание, често несъзнателно водейки се от детето, от неговите постъпки и характерови особености.

Би могло да има фундаментално различен мироглед и разбирания, защото е отделен индивид. Но в крайна сметка то живее в семейна среда, която по някакъв начин определя горните две 


Краси, и това е вярно. Все съм си мислила, че един ден АЗ ще уча детето си на всичко, но се оказа, че и ТО има на какво да ме научи 

Принципно е възможно. Едно и също внушение може да има различен отзвук у хора с различен темперамент и психическа настройка. Затова е толкова трудно възпитанието - защото трябва да даде еднакъв резултат при различни хора. И ключовите думи са подход и индивидуална мотивация.

Мерси

Много интересна тема, Ники.
За мен не си се провалил като родител, ако си успял да научиш детето си да различава добро от зло. Ако пък си успял и да го научиш да се справя самостоятелно с живота - направо си много успял родител, така мисля.

Някой по-преди беше писал, че  счита за родителски провал, ако детето е "нещастен човек". Замислих се. Първо, не може цял живот да си нещастен, нито щастлив. Понякога детето ти щастливо, понякога е нещастно. Ако е нещастно (случвало се е), не се считам за провален родител, напротив точно тогава детето ти има най-голяма нужда от родителска подкрепа. Ако елементаризирам нещата, тогава можеш най-много да се "изявиш" като успешен родител.
 Нещастна любов, невзет изпит, предателство от приятел - тези неща се случват и правят децата ни нещастни, но не виждам защо вината трябва да е в родителя и той да се счита за "провален".

Моите деца са много различни от мен, от баща си и едно от друго. По баналната обща скала на успеха едното ми дете е по-успешно от другото. Никога не съм казвала на неуспешното дете "виж брат си". Напротив, изтъквам силните му страни и му "набивам" в съзнанието, че е също толкова качествен и прекрасен човек, просто хората са различни и се изявяват различно.
Считам се за много "успешен" родител, защото имам силна връзка с децата си, те ми имат доверие и аз на тях, обичат се и си помагат.

Мойто "То" е безкрайно различно от мен, светлинни години във всичко дори..
Гледам да оценявам в него неща като: разбиране, съпричастност, приятелство, поставяне на цели, следването им, грижа за ближните и тн.
Опитвам се да бъда негов приятел, за да го разбирам по-добре.
Въобще не помага това, но поне вече не се стряскам толкова.
В крайна сметка - всички сме различни и е добре да се приемаме такива, каквито сме.
Затова и го подтиквам да се опознае сам себе си по-добре, осъзнае и тн..
За да я наясно как, кое, какво го прави щастлив и тн.
За мен щастливият човек е добър човек..а ако моето "то" стане добър човек, значи мога да се смятам, че не съм се провалила.
Дай боже!

И моите две "То" са съвсем различни от мен, от баща си и едно от друго. Никога не съм обичала да ги сравнявам, всяко си е единствено и неповторимо, със своите плюсове и минуси. Война водих със свекърва си, която обичаше все да натяква на малкия да гледал батко си (1 година разлика имат), да учел като него, да.....да......не знам си какво като него. Защо е нужно? За мен важно беше да растат спокойни, да им спестя колкото мога нашите неприятности, пробиви в отношенията, никога не съм приемала, че детето трябва всичко да знае,  да му се казва. Има време, ще научи, не е необходимо да се затормозява с неща, които все още не разбира. Исках да не им вменявам амбиция на всяка цена, не мисля, че такива хора са щастливи, или може би са - по своему.  Но поне мои познати и приятели не ми изглеждат такива. Да, постигат много в живота, но не знам защо не получават удовлетворение. Исках и да са просто добри, по човешки, децата ми.

Много харесвам и споделям следното:

"Вашите деца не са ваши деца.Те са синове и дъщери на бленувания от вас живот.
Те идват чрез вас, но не от вас. И въпреки, че те са с вас, те не ви принадлежат.
Вие можете да им дадете любовта си, но не и мислите си. Защото те имат свои собствени мисли.
Вие можете да подслоните телата им, но не и душите им. Защото техните души живеят в къщата на бъдещето, която вие не можете да посетите дори и в мечтите си.
Вие можете да се опитвате да бъдете като тях, но не искайте от тях да бъдат като вас. Защото живота върви напред, а не остава такъв, какъвто е бил вчера."Халил Джубран


Естел Бързоход , какво толкова? Няма житейски калъп, който всички да трябва да запълним. Това си е твоя живот, ако ти се чувстваш добре така, просто си пускай покрай ушите натякванията. Нито висшето е задължително, нито ще те направи по-добър човек, нито семейството, пък и ти имаш време, не си на сто години, тепърва можеш да го създадеш. Ще си взимаш, естествено, твои решения, няма да живееш по нечии чужди указания и да вървиш по не твои пътища. Сигурно защото не съм от много послушните, обикновено си решавам нещо и го правя, нищо, че майка например, не винаги одобрява. Но пък татко (няма го вече) ми беше опора, той ми даваше свобода, не се налагаше, не ме критикуваше така, че да ме заболи. Умееше да си каже, когато не е съгласен, но по такъв начин, че не се чувствах засегната, обидена, наранена. Ама до човека си е.

Лабрекс, по-скоро проблема ми е че физически съм малко под 30те, а психически - наполовината. Прекалено много изгубено време да отговарям на нечий калъп, изгубено време да намеря себе си.
Най- ме наранява липсата на подкрепа - една добра дума не е пари.
Тепърва търся коя съм.

Не, не осъзнават според мен. "Аз те храних, гледах, грижих се за теб, длъжна си ми".
От тяхна гледна точка са прави само че тяхното добро не е добро за децата им.
Виновни няма. Едно дете разчита на мама и тате, вярва им. То е като неоформена глина и те го правят човек.
Аз бях дете за пример - отличник, здраво, безпроблемно. Нокий не се заинтересува какво ми е в душата. Не е само физическата грижа - да е здраво, облечено и нахранено.


Според мен:
- всяко дете е индивидуално. Може да е супер бавно и флегматично или неуправляем снаряд, но то е такова каквото е. Когато един родител се хвърли да го превръща в друг тип - променя го и не винаги е за добро. Границата е детето да не пречи на околните, но и да не му се натяква колко е щуро или бавно.
- не може да се сърдиш на детето си от какъв пол е. Живеем в 21 век и границата между половете е толкова размита.
- не може да превръщаш едното си дете в галеник, а за другото каквото остане. Конкуренцията и ревността между братята и сестрите се корени някъде в детството - "виж брат ти колко добре се справя", "тя има нужда от внимание". Прекаленото фаворитизиране на едно от децата вреди на останалите.

Това са само размисли провокирани от личен опит. Аз не съм родител.

Фундаментално -- не мисля, наистина. Дори ако поради някакъв конфликт, инцидент, каквото там детето се държи по начин, несъвместим с тези фундаментални ценности, които е поело от общуването си с родителите -- общуване, не възпитание под формата на назидание, инструкции и т.н. -- мисля, че вътрешно ценностите си остават непроменими. Засега съдя само по себе си като бивше ТО.

Непоклатимо вярвам, че човек се ражда личност, не е парче глина, нуждаещо се от оформяне. Естел, моля, не го приемай като нападка към теб. Историята ти доказва, че не сме глина.   

Това сравнение м/у децата, за което говори Естел, е един от най-грешните подходи, но темата е друга. Имам само едно дете и не говоря от личен опит.

Естел, гледай напред. Всичко се нарежда