Когато ТО не е като НАС

Той не е като мен и няма да бъде, а аз и не искам.
Обичам го и ще го обичам независимо от всичко.

От позицията на ТО - никога не съм имала проблеми, да шегуваме се, че не съм станала това, което мама е искала, но никога не са ми натяквали. Даже наскоро мама каза - радвам се, че порасна добър човек и се надявам да си щастлива.
От позицията на мама - единствения си провал, поне аз така го възприемам, като провал, съм допуснала с четенето. За всичко друго смятам, че децата се справят добре, щастливи са, учат се, контактни са, държат се добре, възпитани са /не че са моите /. Само имаме проблем, че баткото не иска да чете. Аз чета много и някак тая липса на любов към книгите много ме тормози. Но пък с течение на времето стигнах до извода, че е по-добре децата да се чувстват добре в кожата си, останалото сигурно ще се нареди, някой ден...
Не искам да са мой или на баща си калъп, отделни същества са все пак. Искам да намерят пътя си и да са щастливи. Виж ако станат лоши хора, ако пропаднат, ще ми е много мъчно, но ще ги обичам, нали са си мои

Аз съм отгледана само от майка ми. От как се помня тя се стреми да не съм като нея. И аз не съм. Мисля, че се гордее с мен, с това какъв човек станах.

Моето "ТО" хем прилича на "НАС", хем е много различно. Не искам да го моделирам. Искам само да е възпитан и да бъде себе си. На 6 и половина е и колкото и да са мънички и не толкова важни изборите на тази възраст, го оставям да ги прави сам. Но, ако не стане добър човек ще се чувствам провалена като родител, да

не искам да се изказвам от позиция на 'то', защото съм на 40г. и вече няма значение - но ако един ден съм част от Нас не бих мерила родителството си в нива успех/провал, а единствено в любов, уют и споделяне. Не искам и не очаквам нищо , освен да отгледам и възпитан човек, който знае кой е и какво иска и е щастлив със себе си и изборите си каквито и да са те. Всичко останало ми се струва суета и егоизъм.

 
Не съм се замисляла.
Старая се просто да не го сравнявам с другите деца.

Провалена бих се чувствала, ако синът ми не стане, мислещ, добър, отговорен и независим мъж. Ако постигнем това с баща му, значи ще сме си свършили работата и ще сме имали много късмет.

Искам да прилича на мен за някои неща, за други - не.
Аз съм уникална, второ копие е излишно  

Искам да стане смела и силна. Да вярва в себе си, но не сляпо.
Да търси нови пътеки, но винаги да има едно наум, че понякога най-скучните и утъпкани пътища водят до най-магическите места.
Искам да е великодушна с хората, да не ги съди твърде сурово.
Да не слага етикети, и да не възприема света в черно-бяло: ще пропусне твърде много цветове.
Да не бъде дребна(ва) душица.

Искам да се научи да си прощава.

Имаше 1 реклама: Къде сбъркахме? Помните ли я? Беше ми любима. 
Да има обич, доверие, уют, веселие, хумор и сериозни разговори...Другото...майната му на другото!

Понякога си мисля, че е тотално различна от мен и как можа да ми се падне такъв характер за дете.
Аз по принцип съм общителен и разбран човек, ама с това дете се виждам в чудо понякога!
И то не само за отрицателни неща.

Понякога пък я гледам, че много прилича на мен.

Първото ми ТО вече е мъж. Смятам се за успешен до тук родител.
Другите две ТО са почти еднакви едно с друго (въпреки, че нямат кръвна връзка) и същевременно съвсем различни от нас с баща им. Ако се справим и при тях, както и при батко им значи ще сме успешни. А ако не успеем ще си ги обичаме и ще поправяме пътьом кривиците.

Съгласна съм с теб, и аз съм на това мнение.

Tова все едно аз съм го писала, само дето имам две висши, понеже е изключено тяхното дете да не е първо бакалавър, после магистър. Кто реших да спра до бакалавър, години наред ми повтаряха, че бакалавър не е нищо, висше е само магистър. Не смятам, че родителите ми считат себе си за провал, въпреки че съм опитвала да им обясня защо аз съм провал. Ами например като дете беше най-строго забранено да споменавам даже за телефон (стационарен, говоря за преди домашните компютри и интернета). Всички даскали, библиотекари и т.н. задължително искаха тел. към адреса. Когато кажех, че нямам, всичките те театрално възкликваха "Как може в наше време някой да няма телефон?????". По тази причина поддържах връзка само с тези съученици, до които можех са стигна пеша (защото нямах джобни). След като събориха квартала ни от къщи, загубих връзка и с тези няколко хора. Поради същата банална причина не запазих връзка със съучениците от гимназията, а после и със състудентите.  Сега ми се карат редовно, че нямам приятели.
Не намерих редовна работа, 5 дена по 8 часа, защото нямах връзки. Все почвах някакви работи, които бяха мизерно платени, все 6 дена се работеше, все се стоеше допълнително... където явно никой не беше искал и все ме уволняваха.. през това време ми разправяха, как във фирмата, в която работят двамата от 30 и кусур години (РМД) всеки един техен колега е назначил децата си като офис сътрудници, счетоводители или само на хартия, без да стъпват в офиса. Когато ми се караха, че не си намирам нормална работа, ги молех да ме уредят и мен в тяхната фирма. Отговорът винаги беше "изключено! Виж колко работни места има!". Като питах, къде са тези работни места, ми отговаряха "Виж колко много обяви има във вестниците".Сега, като се сетя, как събирах стотинки да си купя вестник с обяви, през зимата ходех по 15 минути пеша до улица, където имаше уличен телефон да питам за работа и със замръзващи пръсти си записвах, къде да ходя на интервю.... не знам, кой е провалът. Но родителите ми знаят, че не са те провалът и никога не пропускат да ми го кажат.

Синергон, истински се натъжих от поста ти. Надявам се да не го забравя и да не допусна малките да се чувстват така, когато пораснат.
И по повод на цитирания по-горе пост на Аззи - дори и да не успеят да постигнат нивото ни, децата трябва да усещат подкрепата ни и доброто отношение. Винаги ще срещнат някой, който да ги презре, че са недостатъчно успели... А колко често едно "браво" върши чудеса!

Не разбирам нивата. Би ли пояснила? Примерно, аз съм професионалист с научна степен, съпругът ми също. Дъщеря ми има желание да бъде или учителка, или шеф    (да поясня, че ако си избере това, ще завърши съответно училище, което е на световно ниво). Ако стане едно от двете, провал ли е, успех ли е, нормално и естествено ли е? Това не ми е ясно.   

Аз мога да говоря и от двете позиции и на то и на родител, защото имам и своето мъниче. Като родител бих се почувствала провалена ако живота на сина ми стигне дъното, а именно, както казаха някои от вас да стане наркоман, криминално проявен и изобщо всичко от сорта. Всеки родител мисли доброто на детето си и определено не бих се чувствала добре, ако и детето ми не е добре. Затова от сега се опитвам да му дам някакви ценности, да го науча кое е добро и кое е лошо, за да може един ден само да избере как да живее.