Здравейте,
Аз съм много объркана, нещастна и в чувството си на смазаност търся мнения и съвет тук, за което предварително благодаря. Скептична съм към психологическата помощ, но вероятно имам нужда точно от такава. Наскоро платихме много пари, без резултат.
Във връзка с мъжа ми съм от 9 г., имаме две деца на 4 и 2 г., които обожават татко си. Каката постоянно повтаря колко много го обича, малката също е много привързана. Той изцяло помага с децата и домакинството. Нямаме помощ от баби нито за миг. Аз нямам живи роднини, неговите не са в страната. Отвън за всички познати изглеждаме перфектно семейство, винаги ведри, справящи се, щастливи.
Бързам да поясня няколко неща:
1. Не сме си изневерявали - поне за сега...
2. Знам, че проблемът е основно в мен - може би полудявам... Чувствам се неудовлетворена, нещастна, пренебрегната, ненужна - потвърдено от мъжа ми в последните ни разговори (караници). Направих много за себе си последните месеци и години. Смъкнах за 3 години общо 40 кг. съвсем здравословно, но откакто изглеждам сносно - нещата станаха дори по-зле?!
3. През октомври 2013 г. инвестирахме огромни за нас средства за интензивно семейно консултиране - от Асоциацията по интензивно семейно консултиране. Ефект имаше, но само краткосрочен. Мога откровено да кажа - пари, хвърлени на вятъра! Засипаха ни с теория, статистика и пълнеж от една америкаска книга за успешния брак, 5-6 съвета, които уж да следваме, ама не успяхме и това е. Единственият ефект беше 2 дни след консултацията правихме секс, след като не бяхме правили такъв от почти 2 години.
Проблемът е много дълбок. Основните аспекти са:
1. не си говорим, поне не с нормален тон;
2. не правим секс (от октомври 2013 насам се е случвало 6-7 пъти, нооооо преди това: за 4 години 3 пъти, два от които планирани зачевания на двете ни деца). Физиологични и репродуктивни проблеми нямаме установени. Всичко е в миналото и в психиката, според мен и на мъжа ми, но психолозите от семейното консултиране изобщо не наблегнаха на това.
3. не можем да се понасяме и си го казваме;
4. Ежедневно се разплакваме и разменяме остри реплики и квалификации. Аз не спирам да се самосъжалявам и да се питам как се забърках в това. Просто не искам да мис е случва!
В последния скандал стана ясно, че на него му писнало да мрънкам и да съм нерешителна. Каза ми, че съм лош човек... Да съм си събирала багажа и прав ми път. С удоволствие бих го направила, но имам две пречки:
1. Не искам децата ми да са деца на разделени родители. Те много ни обичат и двамата и не искам да им го причинявам. Не са били свидетели до сега пряко на скандали, пък и ние тихо и културно си казваме нещата, дори и с тон, после плача уж скришом, ама няма да е за дъло да не ме разберат. Не разбирам и не толерирам жените, които остават с мъжете си, само заради децата. Но моите деца наистина се чувстват щастливи с двама ни...
2. Предстои ни финализиране на отдавна планирана емиграция. Ако се разделим сега, ще лиша децата ни от възможността да имат по-добър живот. Ако отидем като разпадащо се семейство в чужбина, където трудностите и предизвикателствата предстоят, не ми го побира главата как ще оцелеем. Няма да е лесно и евтино да се разведем. Не искам да оставам в емиграция сама с две много малки деца (там, където ще ходим няма държавни градини, а тук всичко ни е уредено, отделно имам добра работа сега). Ако тръгнем да се съдим сега - провалям така желаната от него, пък сякаш вече от мен емиграция и вкарваме децата в нашето ниво на нещастие. Той не би ми оставил децата - нито тук, нито в чужбина, затова ще бъде гадна и жестока битка, в която пак децата ще са основни потърпевши и то в дългосрочен план.
Ако може съвет, как бихте действали в моята ситуация... Да се жертвам и да търпя, да опитам да оправя нешата (как?!) или да прекратя всичко, докато не е станало късно?
Благодаря!
Аз съм много объркана, нещастна и в чувството си на смазаност търся мнения и съвет тук, за което предварително благодаря. Скептична съм към психологическата помощ, но вероятно имам нужда точно от такава. Наскоро платихме много пари, без резултат.
Във връзка с мъжа ми съм от 9 г., имаме две деца на 4 и 2 г., които обожават татко си. Каката постоянно повтаря колко много го обича, малката също е много привързана. Той изцяло помага с децата и домакинството. Нямаме помощ от баби нито за миг. Аз нямам живи роднини, неговите не са в страната. Отвън за всички познати изглеждаме перфектно семейство, винаги ведри, справящи се, щастливи.
Бързам да поясня няколко неща:
1. Не сме си изневерявали - поне за сега...
2. Знам, че проблемът е основно в мен - може би полудявам... Чувствам се неудовлетворена, нещастна, пренебрегната, ненужна - потвърдено от мъжа ми в последните ни разговори (караници). Направих много за себе си последните месеци и години. Смъкнах за 3 години общо 40 кг. съвсем здравословно, но откакто изглеждам сносно - нещата станаха дори по-зле?!
3. През октомври 2013 г. инвестирахме огромни за нас средства за интензивно семейно консултиране - от Асоциацията по интензивно семейно консултиране. Ефект имаше, но само краткосрочен. Мога откровено да кажа - пари, хвърлени на вятъра! Засипаха ни с теория, статистика и пълнеж от една америкаска книга за успешния брак, 5-6 съвета, които уж да следваме, ама не успяхме и това е. Единственият ефект беше 2 дни след консултацията правихме секс, след като не бяхме правили такъв от почти 2 години.
Проблемът е много дълбок. Основните аспекти са:
1. не си говорим, поне не с нормален тон;
2. не правим секс (от октомври 2013 насам се е случвало 6-7 пъти, нооооо преди това: за 4 години 3 пъти, два от които планирани зачевания на двете ни деца). Физиологични и репродуктивни проблеми нямаме установени. Всичко е в миналото и в психиката, според мен и на мъжа ми, но психолозите от семейното консултиране изобщо не наблегнаха на това.
3. не можем да се понасяме и си го казваме;
4. Ежедневно се разплакваме и разменяме остри реплики и квалификации. Аз не спирам да се самосъжалявам и да се питам как се забърках в това. Просто не искам да мис е случва!
В последния скандал стана ясно, че на него му писнало да мрънкам и да съм нерешителна. Каза ми, че съм лош човек... Да съм си събирала багажа и прав ми път. С удоволствие бих го направила, но имам две пречки:
1. Не искам децата ми да са деца на разделени родители. Те много ни обичат и двамата и не искам да им го причинявам. Не са били свидетели до сега пряко на скандали, пък и ние тихо и културно си казваме нещата, дори и с тон, после плача уж скришом, ама няма да е за дъло да не ме разберат. Не разбирам и не толерирам жените, които остават с мъжете си, само заради децата. Но моите деца наистина се чувстват щастливи с двама ни...
2. Предстои ни финализиране на отдавна планирана емиграция. Ако се разделим сега, ще лиша децата ни от възможността да имат по-добър живот. Ако отидем като разпадащо се семейство в чужбина, където трудностите и предизвикателствата предстоят, не ми го побира главата как ще оцелеем. Няма да е лесно и евтино да се разведем. Не искам да оставам в емиграция сама с две много малки деца (там, където ще ходим няма държавни градини, а тук всичко ни е уредено, отделно имам добра работа сега). Ако тръгнем да се съдим сега - провалям така желаната от него, пък сякаш вече от мен емиграция и вкарваме децата в нашето ниво на нещастие. Той не би ми оставил децата - нито тук, нито в чужбина, затова ще бъде гадна и жестока битка, в която пак децата ще са основни потърпевши и то в дългосрочен план.
Ако може съвет, как бихте действали в моята ситуация... Да се жертвам и да търпя, да опитам да оправя нешата (как?!) или да прекратя всичко, докато не е станало късно?
Благодаря!
Никой не го иска. Но опре ли се до това единият в семейството, или и двамата да са трайно нещастни, децата нищо не печелят вече от това, че родителите им са заедно. Напротив, почват да губят със страшна сила. И аз не съм си представяла никога, че ще се разведа. Обаче издържах да съм нещастна и слабееща точно 6 месеца след появата на проблем между нас. След това реших, че нищо не си струва моето здраве да бъде съсипано и се разделих. Държа много на семейството, но с нещастие в него нищо не става... На твое място бих престанала да харча пари за терапии и бих се спасявала скорострелно, ти много си издържала. Не знам как 
