С какво ви дразнят майките ви?

  • 41 196
  • 180
  •   1
Отговори
# 105
  • Мнения: 64
точно с такива доброжелателни съвети ми отидоха най-хубавите години от живота в жестока депресия и нечовешко самомнение  ooooh! щото колкото пъти събирах сили да споделя на някой тормоза, на който бях подложена от собствените си родители (главно майка ми, но и баща ми не й отстъпваше, неговят просто беше физически, а нейният - изтънчен, психологически и емоционален) чувах или 'ти си внушаваш' или 'е, не може да е чак толкова зле'

та и аз така си поватарях като мантра 'нещо не си разбрала, радвай се, поне имаш родители, хората и това нямат' ама с тази логика хич не се прокопсва, а се стига до психодиспансера. някой родители не просто нямат призвание за такива - те живеят, за да мачкат, унижават и осакатяват децата си, от което им се вдига собственото самочувствие на родители 'виж се , ти си нищо без мен'. да съм благодарна за което? не, мерси  Naughty


Точно така, напълно споделям това мнение.
Моята майка е сякаш двама различни души, без да има шизофрения или някакви психични отклонения. Като бях малка я идеализирах, бях послушна и отгледана и възпитана така, че да бъда напълно зависима от нея, и докато се придържах към наученото, всичко беше наред.
Когато навлязох в пубертета, обаче, нещата започнаха да се усложняват.
Психологическият тормоз се упражняваше на всички нива - като се започне от постоянни натяквания и критики за външния ми вид (килограми и т.н.), под предтекст, че е "за мое добро", смачквайки и без друго нулевото ми самочувствие, въпреки че външни хора твърдяха точно обратното, аз вярвах на критиките. Та нали майка ми би трябвало да знае най-добре...

После започна тормозът с обсесивния контрол - трябваше да се знае ВСИЧКО, винаги, по всяко време. Къде съм, с кого, защо, как, кога?
Когато си пишех с някого по Интернет, настояваше да чете кореспонденцията ми, за да е сигурна, че нищо "лошо" нямало да ми се случи.
Ако си сменях паролата, ме заплашваше, че няма да ми дава джобни и изобщо, че вече няма да съществувам за нея.
Като бях вече над 18г., не ми даваше никакво лично пространство, постоянно ми нахълтваше в стаята по всяко време на денонощието, независимо дали съм сама или имам гости, примерно. Скучно й било, да си приказваме. И приказването обикновено се състоеше в това да изръси един куп негативни коментари за всички, за които се сети, включително за баща ми, и после, ако си позволях да й кажа "стига с този негативизъм, кажи нещо хубаво поне веднъж", и започваше да се заяжда с мен. "Погледни се на какво приличаш", "За нищо не ставаш", "Ще взема да си осиновя друго дете, че ти само ме разочароваш" са само няколко примера за нещата, които ми се повтаряха.
Когато най-после се изнесох, беше голяма драма - ама какво щяла да прави без мен, с кого щяла да си пие кафето и т.н.
Сега, когато живея самостоятелно, за пръв път от...всякога, се чувствам като що-годе нормален човек. Само че отново има уловка - постоянното звънене по телефона или по скайп. Ако не вдигна, драма. Ако й кажа, че говоря с приятелка или просто гледам нещо - "какво е по-важно от майка ти".

Ако съм споделяла с някой, всички са ме гледали недоумяващо, смятайки, че или си измислям, или преувеличавам, понеже нещата звучат наистина повече от нелепо, понеже пред хората тя се представя в съвсем различна светлина.
На 19 баща ми ме заведе на психиатър, понеже бях започнала да изпадам в депресии, и като поговорихме надълго и нашироко, психиатърът ми каза: "Моето момиче, нищо ти няма на теб, само че час по-скоро се изнеси от къщи и проблемите ще изчезнат".
Само най-близките ми, които са ставали свидетели на това поведение, знаят за какво иде реч.
Приятелките ми ме предупреждават да се изнеса в друг град, че с годините явно се изостря това поведение, и някой ден, като имам съпруг, не знам как ще се изтрайва.

Последна редакция: чт, 17 сеп 2015, 19:29 от Preciosa

# 106
  • Мнения: 1 427
Миличка, много мъчно ми стана  Hug моят съвет е не в друг град-а в друга държава или континент  да се изнесеш  Hug Hug Hug
И
Цитат
и някой ден, като имам съпруг, не знам как ще се изтрайва.
като имаш съпруг колкото е възможно по-малко семейни сбирки, не я викай после да ти помага за дете и т.н. иначе рискуваш да ти разбие семейството!

# 107
  • Мнения: X
Миличка, много мъчно ми стана  Hug моят съвет е не в друг град-а в друга държава или континент  да се изнесеш  Hug Hug Hug
И
Цитат
и някой ден, като имам съпруг, не знам как ще се изтрайва.
като имаш съпруг колкото е възможно по-малко семейни сбирки, не я викай после да ти помага за дете и т.н. иначе рискуваш да ти разбие семейството!

Това решава само частично проблема. Като остарее и остане съвсем сама става "чудо"- нито да я оставиш съвсем сама, нито да тровиш семейството си с нея. ooooh!

# 108
  • Мнения: 505
The wishmaster, много си права. В моя случай е така, само дето още е млада. Много позната ми е ситуацията с майка, която си го изкарва на детето си.. Но няма как да си избираме родителите.

# 109
  • Мнения: 780
Preciosа  Hug Hug Hug

много мъчно ми стана, буквално все едно сме сестри с теб  newsm78 Моята брава от вратата на стаята ми беше свалена, за да не съм се "затворела" без да искам; бях тийнейджърка. Попадала съм на папка с разпечатани мейли от моята поща  Shocked и това, което описваш за сриването на самочувствието - 1:1

Съучениците ми избягваха да ме канят където и да е, защото след като уведомявах наще за плановете си подробно и надлежно, се звънеше на въпросните хора, за да потвърдят. Сещай се млади хора колко искат да се обясняват по телефона на родителите на нам-си-кой, че "да, наистина ще ходим на рд/кафе/т.н"

Помня как плачех и се тресях буквално от мъка от една нейна много "остроумна" шега, която започна да ми казва на около 4-5 и до към 13-14 в два варианта: или "как пък можаха точно моето дете да сбъркат в родилния дом" и "ще те върна от където съм те взела". Години наред бях убедена, че съм осиновена, в което принципно няма нищо лошо, но не и поднесено по този начин - с ехидно хилене тип "колко съм остроумна".

Сега, дистанционно ме заплашва със социални и едновременно с това ми помпа самочувствието "колко си красива и оправна и самостоятелна", "заслужаваш по-добър и грижовен съпруг"  newsm78 Много ненормална работа, но освен да бягш надалеч - друго не помага. Много по-сокойно ми е като няма никакъв контакт.

# 110
  • Мнения: X
Не знам....
Това са едни от най-сложните взаимоотношения майка-дете, най-пагубните могат да бъдат...
Познавам мъж 46 годишен тотално „кастриран” от майка си. Пълен физически импотент и комарджия. Причината – отношенията с майката. Не съм психолог, но съм достатъчно интелигентна, че от опита ми с него да стигна до този извод.
Колежка не отиде на предварително / от май несец/ капарирана почивка в чужбина, защото майка и самосиндикално си намалила лятото лекарствата тихомълком / с 2 инсулта е!!!!/, че да си влоши състоянието , и младите да не я оставят, че да идат на почивка....
Понякога си мисля, че родителските чувства са всичко друго , но не и обич...
И по моето семейство съм го усетила доста ярко.
 Майката види ли, че детето и ще я надскочи, ще бъде по-добре и по-щастливо от нея, и сякаш започва да завижда, да го дърпа с психологически прийоми обратно в стадото.
Моята скоро пак ме овиква, нарича „изрод ” и ред други майчински нежности. Причината? Просто не и беше ден , пък аз се оказах на среща и.
 Честно да ви кажа, страх ме е да я срещна, да и вдигна телефона. Избягвам всячески контактите с нея, имам чувството, че вече е въпрос и на самосъхранение...
Лошото е, че съм на зор, заради детето.  Да не говорим пък какви мечешки услуги прави на дъщеря ми с опитите си за възпитание. И всякакви опити за разговор са обречени, завършвайки с „изрод” задето се опитвам да сложа някакви граници в поведението на детето си.

# 111
  • София
  • Мнения: 19 454
По-добре плащай на бавачка.

# 112
  • Мнения: X
Най-лошото е, когато такава майка остане сама, остарее и не може сама да се грижи за себе си. Да живеете зедно е абсурд, защото ще трови не само теб, но и съпруга и децата. Не говоря за лиготии, а за брутално тровене на живота на въпросните хора. Да отиде в дом за възрастни хора, за нея е абсурд и края на света. Да се плати на човек, който да я обгрижва, отново е абсурд и човекът бива изгонен още на първия ден. И ти идва да се гръмнеш. ooooh!

# 113
  • Мнения: 50 636
Ох, чудех се къде да споделя, че да ми олекне малко
Няма край сякаш...цял живот ли ще е така, не знам...и аз имам деца, и това още повече ме кара да се изумявам от..от...нямам думи просто...
Години, години наред обиди, скандали, всичко изброено от вас...но това е в миналото, не мисля за него.
Сега ми създава проблеми с общ наш имот. Хора, просто ми е писнало. Трябва да извървя дългия и сложен път с нотариални покани, дела, адвокати...да давам пари...за какво...просто недоумявам защо го прави. Скандалите някак си я подхранват, винаги е на нож с всички...търси такива отношения, обижда постоянно всичките си близки...много ми е болно, и съм огорчена до каква степен я ненавиждам. Но с времето просто само това ми остана...колкото и да подавам ръка, колкото  и да прощавам, просто нищо не се получава. Толкова болка ми е причинила и продължава да ми причинява, колкото никой друг в живота ми не е успял.

# 114
  • Мнения: 64


Помня как плачех и се тресях буквално от мъка от една нейна много "остроумна" шега, която започна да ми казва на около 4-5 и до към 13-14 в два варианта: или "как пък можаха точно моето дете да сбъркат в родилния дом" и "ще те върна от където съм те взела". Години наред бях убедена, че съм осиновена, в което принципно няма нищо лошо, но не и поднесено по този начин - с ехидно хилене тип "колко съм остроумна".



Да, това също. От малка ми се повтаряше как като била в родилния дом една циганка също лежала в съседна стая, и как понеже аз съм се родила с гъста черна коса, и явно циганчето и то е било с черна коса, за разлика от повечето бебчета, които се раждат гологлави, и видиш ли, циганката винаги се спускала да взема мен като ни водели да ни кърмят. И тази история винаги завършваше с "кой знае, може накрая да са ви объркали и моето дете сега да го отглежда циганката". Като избухна в рев, ми се казва "айде стига, не виждаш ли колко си бяла, едва ли така е станало"...

Майка ми доскоро се грижеше за баща си, който живееше с нас (докато и аз живеех там), и създаваше много проблеми, правеше на пук и изобщо я побъркваше, при което тя винаги възкликваше, че тя такова нещо на собственото си дете никога не би причинила... Само че като виждам това поведение, и как се е вкопчила като октопод в мен, постоянно вменявайки ми вина и повтаряйки ми как заради мен живеела, иначе да била се метнала от някой балкон, как аз съм й смисълът на живота и т.н., се опасявам, че точно на него заприличва.
Залива ме с линкове към статии за разни мъдрости - как трябва да се мисли позитивно, за законите на вселената и пр., което е чиста ирония, имайки предвид, че тя прави точно обратното - постоянен фокус върху негативното, поведение на вечната жертва, която сякаш сама не желае да излезе от този омагьосан кръг.
Между другото, като казах жертва, наскоро ми попадна страхотна статия, която ще постна тук, защото като я прочетох ме разплака - толкова точно описва майка ми, а и като ви чета, вашите майки също.
Мисля, че ще ви е от полза.

Статията е на Мартина Иванова, (http://-spam132-/2015/09/why-live-like-victim/)

Познавате ли хора-жертви? Сигурна съм, че в живота си сте срещали не един и двама такива екземпляри. А няма нищо лошо и да си признаете (поне пред себе си), че е имало период в живота ви в който и вие сте живяли ролята на жертва. А може пък и сега да го живеете?

Първото и най-важно нещо е да осъзнаете, че няма нищо лошо в това. Никой няма да ви сочи с пръст, да ви се подиграва, да ви критикува, осмива и ругае. Проблемът обаче е, че вие с последователността и упоритостта на мазохист ще виждате в отношението на хората към вас точно това.

Основният въпрос тук е – дори ако поради някаква уместност на ниво душа сте избрали жертвения модел, да сте взели от него нужните опитности, уроци и мъдрости – то наистина ли искате да продължавате да тънете в блатото на тази лепкава, ниска вибрация, или ще направите усилие да осъзнаете модела и да го надскочите?

Признавам си – действа изнервящо и побъркващо някой особено близък и скъп за теб човек да е избрал ролята на жертва, и да я играе вече десетки години въпреки всичките ти опити да го подбутнеш да излезе от сковаността на собствения си затвор. Но той продължава да седи в него, да хленчи и да се самоунищожава.

Голямо предизвикателство си е – дори за най-търпеливия, най-толерантния, спокоен и приемащ човек. Сигурна съм, че сте много хората сблъскали се с това предизвикателство. И каквото и да говорите – не ви чуват.
Затова и пиша тези редове. За да може хората-жертви да видят една различна, дистанционна гледна точка отстрани, дори да ги заболи да се разпознаят и евентуално да се осъзнаят. Ако благата дума не винаги може да бъде катализатор за промяна, то тогава идва на дневен ред шамаросването. С любов, разбира се. Този текст не цели да обиди, иронизира, ядоса, критикува, или осъжда. Цели единствено да ви накара да прогледнете и да решите – искате ли да продължавате по този път, или сте готови да направите нов избор и да поемете отговорност за живота си?

Много дебело искам да подчертая, че ролята на жертва е наистина РОЛЯ – тя е свободно избрана, съзнателно поддържана, и всички “страдания” които съпровождат реализацията на тази роля са абсолютен 100% личен избор на всяка от жертвите.

С какво се отличават хората-жертви:

1. Светоглед: Като цяло животът е тежко изпитание. Животът е предимно страдание. Хората са гадни, жестоки, лъжливи, лицемерни, пълни с всевъзможни кусури. Това за жалост е веруюто на човекът-жертва. Той абсолютно вярва в това свое виждане за заобикалящия го свят. Още от ранно детство, той е жертва на лоши родители, обграден с лоши роднини, лоши съседи, лоши приятели и съученици. Моделът със съзряването се задълбочава и утвърждава – съседите, колегите, шефовете, партньорите, политиците. На всички нещо им има. Всеки гледа да го прецака, излъже, нарани, обиди. Човекът-жертва съвсем искрено не разбира защо той е такъв добър и искрен, пък целият околен свят е лицемерен, злонамерен и лъжовен. Ако го попиташ “Как върви светът?”, ще отговори “Много са зле нещата Всичко отива на зле”. Съответно цялата тази несправедливост е поредната причина за дълбоки страдания и терзания. Човекът жертва вероятно в момента чете тези редове и гневно възкликва “Ами така си е, аз каква вина имам за всичко това – то идва отвън, а аз нищо не мога да направя!”

2. Комуникация с околния свят: В следствие на разочарованието от света като цяло, има две основни модела на поведение които забелязвам.

Първи вариант – човекът жертва си намира някой душеприказчик (ако онзи му издържи, обикновено са на едно вибрационно ниво, а ако се усети, че го източват енергийно – си плюе на петите и не се показва в близките 10 години). С него се водят протяжни всекидневни разговори на тема: гадна политика, продажни мафиоти, гадни съседи, гадни роднини, турски сериали. Кой какво на кого направил. Кой каква интрига плете, направил му магия, или нагрубил, подмолно наклеветил, изкритикувал. Кой от какво се разболял, как точно протича заболяването, пък колко са некомпетентни и гадни лекарите, но все пак са единствените които могат да помогнат. Така взаимно си затвърждават и бетонират мисленето на жертва, привеждат стотици доказателства към основната си житейска теза: Хората и светът са гадни. Дали наистина срещат такива хора, или виждат под вола теле – за тях няма разлика. Те са кралици и крале на драмата – виждат обвинение, критика, обида и преднамереност навсякъде. Болезнено мнителни, обидчиви и злопаметни.

Втори вариант – огорчени и доживотно разочаровани от човешкото племе, те се изолират, затварят се в дебелата си черупка, не комуникират с никого и горко оплакват съдбата си. Предпочитат да не общуват с никого, за да не се излагат на опаснот от това да бъдат отхвърлени, подиграни, критикувани, обидени или наранени по някакъв начин. Много често в живота им редовно се появяват наистина различни хора в ролята на агресор, манипулатор и тормозник – все пак избраната роля на жертва трябва да се затвърждава и да има ответна роля която да им помага в създаването на избраната реалност. Дори това е (под)съзнателен избор. Макар че, човекът-жертва бурно ще отрича и искрено ще се възмущава на това твърдение.

3. Здравословно състояние: По правило, то е разклатено. С годините се разклаща все повече и повече. И съответно годините се използват за абсолютен и категоричен аргумент защо лошото здраве е нормално. Всякакви опит да помогнете на такива хора са обречени на неуспех, защото те са убедени, че нищо не зависи от тях. Могат да направят плах опит за някаква промяна, но липсата на вяра, липсата на бурен и бърз успех ги кара да се отдадат отново на инерцията и да кажат “Ми при мен не става. Аз съм по-различен, защото…” – следват аргументи за възрастта, генетиката и прочие външни обстоятелства. Те са жертви на лошото здравеопазване, некадърните лекари, лекарствата, годините, генетичната предразположеност, лошите климатични условия, трафика, политиката, стреса. Болестите и преживяванията в болнични заведения са сред основните теми за разговор на най-вманиачените в жертвения модел.

Разклатеното здраве е много важно за човекът-жертва. То му генерира един непрестанен поток на съжаление, внимание, загриженост. Енергия. Но понеже пък са и обидчиви и мнителни, ако случайно им покажете, че не се разпадате от съжаление, то решават да крият здравословните си неволи за да не ви тежат, но пък “случайно” процеждат по някой невинен намек, който обрисува още по-тежка ситуация, при това гарниран с тих опит за вменяване на вина. А междувременно си страдат тихо и самотно, и оплакват злата съдба. Ако случайно безбройните му хронични болежки се оправят, човекът-жертва ще се озове в пълна безпомощност и несигурност. Ами сега какво да прави със себе си? Отново това твърдение предизвиква гняв и бурно възмущение: “Ама тази добре ли е? Аз ако можех да съм здрав, нима щях да си стоя така заринат в болести!? Но просто така стоят нещата – не зависи от мен”.

lowself4. Себеусещане. По правило човекът-жертва е с ниско самочувствие. Пълен с комплекси, несигурности, фобии, безкрайни алогични страхове от най-дребните неща в ежедневието. Страхува се да общува, срамува се от себе си, съмнява се в себе си, вижда се малък, незначителен, онеправдан и недооценен. Дълбоко крехък и раним е – най-незначителното нещо което вие дори няма да зебележите, може да бъде извадено от контекта, преувеличено, раздуто в съзнанието му до размерите на чудовище и дълбоко, трагично и дълго преживявано. Може да ви сърди с месеци и дори с години. Човекът-жертва не цени себе си и животът си. Той обикновено живее за някой друг. За родителите, за обществото, за съпругът, за детето. Намира си смисъл и упование в това да живее изпълнения с тегоби по презумпция живот като се жертва за благото на някой друг. Казва често “аз не съм важен, важно е децата да са добре”. А не се сеща, че като му е празна кошничката – няма какво да даде. Как да дадеш щастие, като сам не си познал щастието?

5. Личностно развитие и духовно израстване. Изключително трудно е да се работи с човек-жертва. Той ясно разбира, че нищо в живота му не е наред и търси помощ. Неистово търси помощ. Помощ, която да дойде отвън по магически начин и също така да реши със замахване всичките му проблеми. Чака, надява се, и се моли за чудо, което да дойде отвън – но без да предприеме сам някакви сериозни стъпки. Изначално зависими от чуждото мнение, чуждите постъпки и чуждо влияние, тези хора си намират нова зависимост в лицето на някой гуру, или лекар-спасител и се вкопчват в него като удавник за сламка. И това е временно разбира се, защото като се осъзнаят, че голямата промяна не идва, то тогава идва поредното разочарование от лъжовния неприятелски заобикалящ свят. На човекът-жертва му е много трудно, или просто отказва да повярва, че той и само той е единственото гуру, което има силата да промени живота му. Позицията на жертва хем е много трудна задача, хем е изключително трудно да се откъснеш от удобните му рамки. Като подвижни блатни пясъци – истинско геройство е да избереш да минеш през тях, но веднъж попаднал в топлите удобно обгръщащи те води – дори не опитваш да намериш начин да излезеш. Просто е удобно. Зло, ама пък познато.

Човекът-жертва съвсем искрено вярва, че е жертва на обстоятелствата и от него нищо не зависи – нито успешната му реализация, нито финансовото изобилие, нито здравето, нито успешните отношения, приятелства, комуникация с външния свят. Дори за миг да склони да чуе всичките тези приказки за силата на съзнанието, Вселенските закони и прочие – неговата бетонирана апатия и липса на вяра в себе си ще го върне бързо в изходна точка. Винаги има външни хора/ситуации/фактори които са неизбежни, винаги има авторитети които знаят повече за собственото му тяло, дух, съзнание. Човекът-жертва просто отказва да поеме отговорност за живота си. Четейки този материал, той навярно се чувства обиден, засегнат, лично нападнат и оскърбен.

Но пък ако в човекът-жертва си е проправило вече път огънчето на промяната, въпреки това жегващо чувство за обида, той дълбоко в себе си ще си признае, ще се разпознае. И може би ще започне да си обръща повече внимание. Ще започне да работи за да укрепи вярата си. Да излекува страховете си. Да предизвика вселенското изобилие. Ще се изправи срещу чудовищата, които умът му е създавал толкова години.

… И това не са някакви метафорични красиво звучащи алабалистики. Това си е чиста наука, за Бога! По-точно – наука с Бога. Изпробвана, доказана многократно, практикувана от мнозина нова наука.

Да живееш в радост, здраве, изобилие и благодарност не е бягство от реалността, самозаблуда или илюзия. Не е розов балон, който всеки момент ще се спука. Това е съзнателно избрана и грижливо създавана реалност. Животът като жертва е продукт на същото – съзнателен избор и години упорита и последователна работа. Със сигурност ако душата е избрала модел на жертва – в този избор се крие стремеж към научаване и отработване на трудни уроци. Но много хора така се оплитат в този модел, че така и не събират сили да излязат от него и остават оплетени като муха в паяжина.

Хайде, погледнете се искрено, честно, отвъд воала на илюзията и си отговорете – наистина ли искате това да продължава? Само и единствено от вас зависи!

А как да помогнете на някой ваш близък упорито играе ролята на жертва?

Никак. Просто никак. Каквото и да опитвате, колкото и да му говорите, убеждавате, обяснявате и молите – няма да постигнете ефект. Разберете, че просто не носите отговорност за този човек, а само и единствено за себе си. Избраната от него роля е урок, който сам трябва да отработи – в противен случай ще се връща отново и отново към него. Можете само да го насочвате към подходящи книги, статии, лекции и беседи. Да му показвате с личен пример как се създава осъзната реалност. Можете да му пратите и този текст.

Можете да посочите на жадния водата, но не можете да го накарате да пие, нали?

В никакъв случай не го съжалявайте и не му пригласяйте в жалванията колко е лош и несправедлив светът – не поддържайте жертвената му роля. Състраданието не означава да страдате наравно с него, а да го приемете какъвто е. Въпреки че съзнавате, че избраната от него позиция е губеща. Промяната трябва да дойде от него, отвътре. Ако в крайна сметка нищо не се промени – приемете го, уважете този избор. Душата със сигурност ще се връща отново и отново към този урок докато не приключи с него.

Уважаема жертва – наистина ли искаш да загубиш още години и животи в този урок? От теб зависи.

Последна редакция: пт, 18 сеп 2015, 15:10 от Preciosa

# 115
  • София
  • Мнения: 20 712
Ла Контеса, само линк щеше да бъде достатъчен, или пък скрит текст.
Между другото, набързо преминах през материала и видях неща, които са признак на опит и здрав разум и за мен е признак на....(избери си дума) да ги отречеш. Например здравеопазването - конкретно в България.
Няма начин да си на 50 години и животът да ти се струва прекрасен, както когато си бил на 20-тина.
Идват ми в повече всякакви теории за позитивизма и как само привличаме негативното. Което не ми пречи сутрин при хубаво време да се радвам на предстоящия ден, без всъщност да очаквам някакво чудо.

Ето пък от мен един линк http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1703032 и http://dveri.bg/x9hyh

Извинете за офтопика.

# 116
  • Мнения: 2 811
]Обожавам майка си, наистина. За мен е невероятен човек, пример за подражание, страхотна майка и жена. Но понякога ме дразни суетността й, лекомислието й невъзможността й да приеме негативните емоции или ситуации. Когато ми е било зле или много тежко, по-скоро се е опитвала да ме накара да блокирам и да тръгна напред, а не да ме подкрепи или утеши, не е изразявала съчувствие, а ми се е карала да се стягам. За нея човек трябва да е "победител" във всяка ситуация и да гледа оптимистично напред.

също така с този си максимализъм спрямо мен, като бях малка допринесе за моето хранително разстройство, но го отдавам на незнание. От нейното поколение наистина почти никой не е имал булимия или анорексия.

Но като чета Контесата, си отдъхвам, моята майка е антижертва, егоист е, и наистина е  приятно да се общува с нея, зарежда те. бих я обичала и търсила компанията й дори да не ми е майка.

Според мен, в България жените така ги възпитават в жертвена любов. Това си личи в разните теми "ако го обичаше, тогава еди какво си". Щом не си готова да мреш за някого, значи не го обичаш. Това е залегнало в българското съзнание, явно. А и да си жертва е много изгодно носи удоволствие и успокоение вътрешно. Но на мен би ми тежало безкрайно много да общувам с такъв човек, особено ако го обичам.

Ла Контеса, само линк щеше да бъде достатъчен, или пък скрит текст.
Между другото, набързо преминах през материала и видях неща, които са признак на опит и здрав разум и за мен е признак на....(избери си дума) да ги отречеш. Например здравеопазването - конкретно в България.
Няма начин да си на 50 години и животът да ти се струва прекрасен, както когато си бил на 20-тина.
Идват ми в повече всякакви теории за позитивизма и как само привличаме негативното. Което не ми пречи сутрин при хубаво време да се радвам на предстоящия ден, без всъщност да очаквам някакво чудо.

Ето пък от мен един линк http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1703032 и http://dveri.bg/x9hyh

Извинете за офтопика.

Кукувичке, и мен ме дразни крайният нарцистичен позитивизъм и избягването и блокирването на осъзнаване на тежки истински емоции, но наистина за да оцелее човек има нужда от механизми и защити. Такива хора, които са черногледи и тежки, те във всяка ситуация им е тежко и черногледо и са жертви.
Да, на 50 не е като на 20, но бодрият и силен дух е бодър и силен дух. Все някакси трябва човек да се справя, да има ресурс да се радва и наслаждава. Това не е до материална реалност, а наистина до вътрешен заряд. В много по-бедни от нашето общество, хората живеят щастливи и спокойни. Я ги вижте дядките от Буена Виста. Много възрастни хора в Куба и цяла латинска америка са така и то в бедност, по-сериозна от нашата. Не са загубили жаждата за живот и страстта към насладата, такава им е културата.  Да не говорим, какво са 50 години.

Последна редакция: пт, 18 сеп 2015, 16:36 от OX'AMAH

# 117
  • Мнения: 64

Ла Контеса, само линк щеше да бъде достатъчен, или пък скрит текст.


Това и направих първия път, но после установих, че поради някаква причина след като натисна "публикувай", линкът не се изписва нацяло, името на сайта го няма, остава само http и края му. Затова реших да публикувам самата статия.
 Отдавна не съм посещавала форума, така че не съм се и сетила за такива опции като скрит текст, ще ме извините, надявам се, че не съм нарушила някакви правила, включвайки статията в текста на поста си.

Що се отнася до линковете, които сте публикувала (при Вас излизат нормално, не знам защо в моите постове не се показват), това е различна гледна точка, която сте в правото си да поддържате, няма лошо.
Всеки живее според собствения си мироглед, възпитание, житейски опит, начин на живот, стечение на обстоятелствата и пр. външни и вътрешни фактори, обуславящи мисловните и поведенчески модели.

Каквото Вас Ви кара да се чувствате най-добре, това е верният избор. И да, наистина беше офф-топик.

# 118
  • Мнения: 2 811
Ла Контеса и аз не съм съгласна с тези барабанения срещу позитивното мислене. ОК никой не може да е фашив и човекът клоун 24/7. Но това впиване черногледстване и пиене на кръвчица прави човек непоносим. Хората и в най-тежките ситуации, в концлагери, войни и затвори успяват да намерят  сили и искрици радост. А има и хора, които просто имат нужда да страдат и да тормозят. Хората, които не познават такива индивиди, не знаят за какво иде реч. Такива хора имат нужда да пият от другите, така се зареждат.

При мен баща ми е така понякога, макар че като цяло си е  супер баща и човек, но има такива елементи в поведението си. За мен такива хора са и манипулативни, контролиращи и задушаващи и само супер непукист, шегаджия и егоист, който не ебава, може да се удържи с тях без да му повлияе и да загуби живец.

Имаше една тема за нарцистичните майки, или май беше за нарцистичните хора, пък майките бяха споменати. Та там много ясно се виждаха сходства в характера на дъщерите отгледани от такива чудовища.  Проблемите на родителите дават много силно отражение върху детето. Не казвам, че твоята майка е нарцистична, а просто, че поведението на родителите оформя децата.

Другото, което често се среща, това май беше и при моята майка.
Майката подсъзнателно губи конкуренцията на самката срещу дъщеря си, когато тази навлезне в пубертета. Тя може да не си дава сметка за това. Но при много майки това се изразява в агресия срещу външния вид на дъщерята в пубертета. Вместо да й показва и казва колко е красива и да й дава женско самочувствие, се започват критики и мачкане. А дъщерята е едно дете, което все още е свързано емоционално с майка си и това може да я унищожи или поне много да й повлияе.
 Това при мен беше много силно изразено, защото майка ми е била много красива жена и явно подсъзнателно тежко е преживяла конкуренцията.

Последна редакция: пт, 18 сеп 2015, 20:57 от OX'AMAH

# 119
  • Мнения: 1 612
Майка ми ме дразни с това, че всеки път като й кажа, че нещо ми е лошо и ме боли - всеки път и нея я боли нещо и ,че не съм само аз. Също като съм в кухнята да правя нещо все ще ми казва кое как да го правя, че било по-лесно, по-правилно и като й кажа да не ми се меси или тя да дойде да го направи млъква и се сърди.
А пък като шофирам и ми звънне по тел. вдигам за бързо и й казвам, че сега не мога да говоря, защото съм в трафик ,казва "добре" , но продължава да ме пита къде съм, а внимавам, до колко време ще пристигна.....ееее край няма и аз й затварям.
Иначе по принцип много се разбираме за всичко и тя ми е най- добрта приятелка Simple Smile

Общи условия

Активация на акаунт