В момента чета... 38

Пак изпаднах в период да не ми се чете. Започвам (книга), зарязвам, започвам, зарязвам ... Нищо не ми грабва вниманието. Само аз ли съм така?
Гледам и темата върви сравнително бавно.

Прочетох "Играта на Ендър" - прекрасна книга, много ми хареса.

Подхванах "Дневникът на един ангел хранител".

В същия период съм, чета три книги и нито една от тях не ме 3адържа.
Рекламираха началото на седмицата една книга - мисля да си я купя и дано ме и3бави от проклятието 

Мога да се похваля със същия опит. Задраскала съм го окончателно от моя списък с автори.

Дочетох "Sharp objects" . Хем тежка, хем обсебваща. Джилиан Флин е много, много добра в това, което прави. Мисля, че си е намерила пазарна ниша- рядко се пише за зли жени и поне на мен не ми е попадала героиня като нейните. В тях няма много от конвенционалната представа за женствеността /съзидаване, продължаване на рода, обгрижване/ и когато го има е само удобна маска за да ги направи социално приемливи по пътя към целите им. През цялото време се сещах за вещиците на братя Грим, то си е търсен ефект, мисля
Темата за самонараняването също ми беше интересна. Харесах си един цитат от сайта й, където говори за него
 И естествено такава история не може да бъде разказана с лекота и мекота, езикът е рязък, сардоничен, без милост нито към разказвачката, нито към околните. Няколко неща ми дойдоха в повече или ми се сториха не съвсем убедителни, но като цяло супер комбинация от история и начин на  разказване.
Много ме увлече, но и ме натовари емоционално. Особено не препоръчвам за четене вечер, ако човек е по-впечатлителен 
4/5

Естел, и аз съм в такъв период, с уточнението, че не ми се чете художествена литература. Не ме интересуват чужди истории в момента. Затова си чета други неща или просто си припомням любими места от вече познати произведения.

Маграт, подписвам се под поста ти.  Гилиан е преди всичко много добър автор и наистина засяга слабо застъпена тема-табу, затова ми е много интересна. Досега съм я чела само вечер и уж съм впечатлителна, но не ми е взимала съня. 

След като прочетох "Свобода" и "Поправките" на Франзен и аз захванах няколко книги, но все ги оставях. Днес попаднах на "Жега в Мадрид" на Петя Божилова и много бързо я преполових. Не е шедьовър, но е приятна. Приготвила съм се за "Отива една жена при лекаря". Кажете много ли се реве на нея?

Да.

Чета тази, благодарение на съфорумка     

И аз, благодарение на колежка-съфорумка, чета книжка. Моята е "Сатанинско сборище" на Пол Дохърти.

Аз изобщо не ревах на нея 
Спомените ми от тази книга са изключително неприятни. С нищо не успя да ме трогне авторът с отчайващия си стил, а очаквах да изрева море от сълзи едва ли не.  Дори не я и дочетох  Идеята на книгата е по-скоро пропагандна с цел жените да си правят профилактични прегледи за рак на гърдата, което е похвално. Реализацията обаче е зле, та зле...
Изобщо сик-литът не е моята чаша чай. След няколко опита (все  неуспешни ) заобикалям категорията сик-лит възможно най-отдалече. За себе си съм решила, че да чета за умиращи или безнадеждно болни хора с абсолютно нищо не ме обогатява, нито ми доставя удоволствие 

Иска ми се надпиша няколко изречения за "Щиглецът" на Дона Тарт след като най-после я прочетох, но сякаш съм толкова развълнувана, че не знам откъде и как да започна. Вдъхновена съм или по-скоро - озарена съм от тази прекрасна книга, предполагам по начина, по който Тео се чувства погълнат от светлината в "Щиглецът" на Фабрициус.

Очарователен е този викториански, Дикенсов наистина - а аз много харесвам Дикенс - шик в детайлите, местата, отношенията между героите, в самите изречения на Дона Тарт, който са толкова брит (в най-добрия смисъл на думата ). И изобщо е толкова хубаво да прочетеш плътна по Дикенсовиски биография, обемен роман, който изисква от теб да му се посветиш, да му се отдадеш, а той от своя страна да ти отвърне с една истински голяма история. Някъде прочетох - "история, която говори и на сърцето, и на ума" и ей богу така си е! И какъв разкавач е тази Дона! 

Предполагам, че има някакъв прочит, в който романът изглежда "сантиментален", но толкова неудачно ми се струва да се ползва такава дума за изящната самота на Тео (която ми напомня за Матия в любимия мой "Самотата на простите числа" на Паоло Джордано) или пък за тази нервна чупливост, от която е създаден образа на Борис, в когото не можеш да не се влюбиш поне мъничко.

Но най-хубаво, най-хубавото в тази история за красивите неща е идеята за изкуството като подслон. Има едно чудесно място, където Тео разкава как една картина го радва, дори и когато не я вижда:

"...съзнание за сигурност, невидима, здрава основа, която ме успокояваше също както ме успокояваше и мисълта, че някъде далече китове плуват безметежно из водите на Балтийско море, а в някакви загадъчни часови зони монаси измолват с безконечните си песнопения спасението на света."

И ще си призная, че след като прочетох последните страници на книгата, просто ми се искаше да се разплача. И то не от тъга ("Отива една жена при лекаря", между другото, ми хареса, но без да ме разстрои), а от онзи невероятен, еуфоричен възторг, който понякога те обезма и просто не знаеш как да го изразиш. Напълно съм убедена, че изкуството е самата магическа тъкан на пространството между реалността и нашето съзнание, не е празно, когато се казва, че изкуството е "другият възможен наш живот". Привилегия е, да, божествена дарба е да можем да се влюбваме отчаяно в красивите неща и да живеем с тях в себе си. Чувствам неизразима благодарна за това, за тази книга, за нишките, които минават през нея - фламандските художници, анктиварните предмети, Екзюпери, Radiohead, толкова неща, които обичам.

Искам ми се и да отбележа, че всичко, което буквано ме уязви в "Елегатността на таралежа" на Мюриел Барбери по отношение на концепцията за мястото на изкуството в живота ни, липсва в книгата на Дона Тарт.

Мисля, че мога да говоря за "Щиглецът" поне 10 дни, затова просто спирам. Струва си изключително. Изглежда друг роман не ме е вълнувал толкова откакто прочетох "Доброжелателните" на Джонатан Лител, за която говорих тук също толкова надълго и нашироко.

Беше чисто удоволствие. Благодаря ти, Лу!

Скарамуш, заинтригува ме с Щиглецът, макар да мисля, че това не е близък до моя начин да виждам изкуството в живота... ама пък - Дикенс 

Аз след книгата си причиних и филма и след това нямах сили за втората част на книгата.

O, Маришкин, "Щиглецът" е Дикеносв роман по организация, по дух може би, но не си представяй Викторианска Англия все пак, има си доста екшън съвременни сцени.