Hапускане на дома

Голямото ми момче е на 22, кара 23-та година. Никакъв шанс няма да му разреша да напусне дома ни. Работи от 19 годишен, изключително натоварен интелектуален труд по 10 часа дневно, абсурд е да мисли вечер сам за храна, почистване на дома, пране и гладене. Затова съм мама , обичам си децата и ще си ги дундуркам докато мога. Малко го карам като италианските майки и синовете ми знаят, че мама е винаги с тях и до тях. Може би ако имах дъщеря , щеше да е друго.

Не ме интересуват бъдещите снахи. Рано му е, едва към 30 един мъж може да мисли за годеничества/боже, има ли такива неща вече  /, брак, деца.

Всичко е твърде индивидуално. Зависи от детето/децата/, отношенията в дома, желанието и зрелостта/тук включвам не мама да тича на две къщи да шета , готви и принася, щото щерката е решила да живее сама/ за самостоятелност.

Един колега на 23г се изнесе по тази причина.Момичето беше на 16г.Когато тя стана 17г живееше вече с него в квартирата.А той си намери квартира близо до мама и тате.Вече 5г са заедно.Той работи.Тя е студентка.Нямат деца,но вече споменават и това.Родителите им помагат.Особено майките.

А как не си го забелязала, докато си им светила ли?
Хайде, моля ти се. Естествено, че е пречка и е неприятно. Дали си на 17, или си на 20, разликата не е особено голяма в отношението на родителите към половинката, докато ти живееш в техния дом.

Golden apple,  а ако сина ти иска да се изнесе, какво? Ще го залостиш у вас, със забраната си ли?
То лошо няма да си обгрижваш детето, ама не и да му даваш наклон кога за кое му е време.

Момиче на 16-17 г. е ученичка и няма работа да живее с някого на семейни начала, а да си гледа уроците  

Няма как да обобщавам и да говоря за всички хора   Самата аз съм силен индивидуалист и самостоятелността винаги ми е била много, много важна. Наличието на гадже не е причина да заживея отделно - направих го много преди да имам връзка със съвместно съжителство. Колкото и да претендира, че е самостоятелен даден човек, това не е съвсем така, живеейки с родителите. А, да имам партньор и да живеем с нечии родители - абсурд  

А, да живееш сам не значи да си наемеш 5 стаен апартамент само за себе си - има варианти  

Заживях отделно от моите родители на 18, първо на общежитие без съквартирантка, после с 2, после сама в чужбина, после с мъжа ми. Не заменям тези години за нищо на света. Особено когато живеех съвсем сама. Ако искам ще готвя, ако искам ще гладувам, ако искам ще чистя, ако искам ще лежа цял ден по пижама на дивана. Мъжа ми можеше да идва без да се промъква като крадец, без да се ослушвам дали някой ще се прибере изненадващо, а ние сме голи на дивана.
Разбирала съм се чудесно с моето семейство, така е и до ден днешен.Не съм се изнесла заради обтегнати отношения.

Ми явно мимичето има акъл в главата,защото завърши средно и сега учи висше.Нямат бебе още.И всичко това без родителите им да им висят на главата или да лягат межжду тях ,че да ги пазят.

Има толкова много различни варианти на нормално... невъзможно е да се каже, че само един е подходящ за всички.

Аз не съм живяла сама никога - живеех и учех в университет в същия град, съответно общежитията не бяха опция, а в София квартирите и тогава бяха много скъпи. На 21 г се запознахме с мъжа ми, който също не е живял отделно никога - всеки от нас си живееше при родителите. След като се оженихме, отидохме и за по-малко от година живяхме заедно с родителите му - не беше добра идея , съответно се изнесохме и поживяхме около година на квартира. После се върнахме обратно в апартамента, който вече беше свободен и поне не се налагаше да плащаме наем, а това беше много важно с малко дете и куп други разходи.

Като семейство и двамата държахме абсолютно да се сме самостоятелни и да си плащаме сметките, да не зависим от никого за нищо - и се справяхме, макар че финансово не беше лесно (дете и отделно наем и специфични скъпи лекарства за един период от време). Не сме имали трудности с планирането на семейния бюджет, нито с разпределение на задълженията - моите родители ме бяха научили още от ранна тийн възраст как се записват и планират приходи и разходи, всеки от нас беше имал задължения за помощ в домакинството, аз си можех да готвя, че и да консервирам неща и т.н. Нямам никакъв спомен да ни е било трудно или да сме имали някакъв проблем в тези чисто практически измерения. Родителите са ни помагали с гледане на дете през уикенда основно - пари да си плащаме сметките не са ни давали (но беше от огромна помощ, че родителите му отидоха да живеят на село и ни освободиха апартамента). Акъл също не са ни давали, за което сме им много благодарни. Заеми сме си взимали от банката, когато ни е било нужно - и сме си ги плащали сами.

Така че и без някога да си живял отделно, нищо не пречи да можеш спокойно да си изградиш самостоятелно семейство. Не бих казала, че живея с усещането за липса на самостоятелност или че съм пропуснала нещо от живота, като не съм живяла сама по квартири. Нито пък е необходимо човек непременно и задължително да преминава през периоди на финансови трудности и да е тотално без помощ - човек във всичко може да намери положителна страна, но определено може да се живее и без такива емоции

Апропо, аз също тотално не се разбирах с майка ми като тийн и работя от първата година в университета - но не ми е хрумвало само по тази причина да се изнеса от къщи. Ако човек успее да се справи с дразненето от роднини, тогава ще успее и с всякакъв род и вид хора - не мисля, че има непознати, които да могат да те изкарват от нерви повече, отколкото са способни роднините

Така че я карай по-лежерно - правиш това, което е най-подходящо за дадения момент и за дадената ситуация в живота ти. Като се разбираш с вашите и нямаш вътрешна потребност да се изнасяш, няма абсолютно никаква причина да го правиш, само защото някой друг взема различно от твоето решение. Когато ти дойде времето за отделяне, сама ще го разбереш

За мен това е и едно от условията да се разбират добре млади и стари.Колкото и да са стари родителите ми и те имат личен живот.

Твоята приятелка иска да живее с приятеля си, а не самостоятелно. Самата тя не работи, няма собствени доходи, а ти се притесняваш, че правиш нещо неправилно?

Всеки да прави каквото си иска, и както му изнася. Защо позволяваш да ти се вменява вина?
Кой ще плаща наема/кредита на жилището? Мама и тати? Приятеля?   Ще умра от смях с твоята "самостоятелна" приятелка, а ти ще се чувстваш виновна. Недей така.  

Надценяваш колко работи. И му правиш мечешка услуга - номерът е да се научи да се справя, когато няма време да се справя.

Но на мен самостоятелното жителство ми даде много, макар и да беше натресено от обстоятелствата. Научих се да се справям сама, защото колкото и да е зле положението освен родителите ти да ти дадат подкрепа по телефона друго няма как да получиш. На 17 ми се наложи спешно да сменям квартира по нощите, няма как да дойдат родителите, съучениците ми бяха без книжка, човек намира начини да се спаси сам. Научи ме да си премервам разходите, защото не винаги ще я има идилията като се прибереш от някой магазин и масата да е отрупана с ядене.
Не всичко е цветя и рози в самостоятелното жителство и това трябва да се знае. Някои се изнасят с илюзията, че ще са големи, самостоятелност, правене на каквото искаш, живот на 100%, парти на макс.

Не ми ги разправяй на мен тези . И аз съм завършила философия .


Ако имах дъщеря не бих позволила на 16-  годишна възраст да живее с някого така  .

Но щом за вас е Ок, супер

Не, няма да залостя вратата  , аз да не съм идиот някакъв. Ако прецени и каже - от утре се махам от къщи,  ще знам, че е претеглил всичко от А до Я.   Засега такава вероятност няма.


Много разумно мнение  

Е, така е ок. Попитах, защото ти каза, че няма шанс да му ПОЗВОЛИШ да напусне дома ви, а после добави и че, преди да стане на 30 му е рано за жена...

Аз излязох от дома на родителите ми на 18 за да уча в университет в друг град. Да си призная много по-рано исках да го направя, но....

Самостоятелността е много важна за мен - не харесвам хора, които цял живот са с родителите си.