Здравейте!
От много време насам чета темите във форума и едва сега се реших да седна и да споделя и моите душевни терзания.
Може би поводите за песимизма, който ще усетите да лъха от този мой пост, са няколко: първо, тази година станах на 30. Официално излезнах от групата на 20+. Официално съм се запътила към...40-те. И осъзнато започвам да усещам отдалечаването от младостта, да виждам ползите от натрупванията, които вече имам като опит, знания и умения зад гърба си. Защото аз съм активен човек - работя, знам няколко чужди езика, които говоря свободно, спортувам, танцувам, поддръжана съм ... така де, общо взето всичко си ми е наред. Но последователното изчитане на няколко от книги на Мишел Уелбек провокира едно такова негативно и песимистично чувсвто у мен, което напълно успя да ме завладее след поредното емоционално разочарование. (така де, Уелбек откровено е зачеркнал всякакви нормални човешки отношения и красноречиво описва пълния техен разпад)
Споменавайки емоционално разочарование, бих искала да споделя с вас, че въпреки възрастта ми, аз все още не съм имала сериозна, продължителна връзка. Винаги съм била от най-харесваните момичета, където и да отида, и винаги съм била сама. Винаги. Но никога не съм била глезена, обгрижвана от мъж. Оправям се с всичко сама. Дори и баща ми отсъства като фигура от моя живот, защото родителите са ми разведени и майка ми ме е гледала сама. И тъй като попадам само на неудачници, които ми свалят звезди и след три срещи се разбира, че с тях за нищо повече освен за временна афера не може да става съпрос, аз вече започвам да разбирам, че в мен явно има някакво.... нещо.
Така де, не е нормално. Нали? Нисък праг на търпимост или какво? Как е възможно за толкова време да не се намери една топла, сърдечна и истинска връзка. Да, човешките отношения са едно от най-сложните неща и за тях учебници няма. Но какво ми има на мен, за да не намирам близост в отношенията с мъжете?
Ето, например на поредния курс, на който се записах, се запознах с един мъж, Рак. Той иинициира комуникацията с мен, след няколко урока дори ме закара до нас, проявяваше интерес, бхяме на рожден ден на човек от груата, той беше там с дългогодишната си приятелка. И поради този факт, аз цяла вечер се държах на ниво – не съм го гледала, не съм обръщала внимание и не съм предизивкала такова, пълен игнор, на който той отговори с втренчено гледане цяла вечер и с два страснтни танца, на които ме покани пред очите на приятелката му. Неговото „зяпане“ дори накара и жена му да почне да ме гледа (добре, че с мен имаше моя приятелка, която да гледа какво се случва и да ми докладва, защото аз от желание да запазя достойнство и да не нараня своите чувства реших да не поглеждам в неговата посока и да оставя нещата да се случват). Видяхме се на урока след партито, той се държа много мило, последния път пък изобщо не ме отрази...рачешка му работа, си рекох аз. Докато не се появи някакво супер нахално момиче, което му се лепна, и с което за няма и две седмици си станаха мнооого гъсти приятели.
И така – аз пак останах да се нося на розовите облаци от отминалия флирт, погледи и страстни танци, които не доведоха до нищо по-сериозно и оставиха у мен усещането, че съм използвана.
И това не е първата подобна случка.
Аз ли привличам само такива женкари? Те ли ми се лепят, защото съм руса, симпатична (и какво от това??)
Та не знам как да формулирам точно питането ми към вас след като разказах тази последна история, но може би най-правилно е да искам да разбера защо никой не се задържа до мен? Защо всичко свършва още на база флирт и пеперуди в стомаха? А всъщност съм си нормално момиче, не съм лека жена, имам си достойнство, имам акъл, имам таланти, които развивам, мога да съм лидер и организатор, имам желязна дисциплина, не пуша, не пия...и за награда за всичко това получавам повърхностно внимание и мними чувства от срещуположния пол...не е нормално.
А вие какво мислите по въпроса?
От много време насам чета темите във форума и едва сега се реших да седна и да споделя и моите душевни терзания.
Може би поводите за песимизма, който ще усетите да лъха от този мой пост, са няколко: първо, тази година станах на 30. Официално излезнах от групата на 20+. Официално съм се запътила към...40-те. И осъзнато започвам да усещам отдалечаването от младостта, да виждам ползите от натрупванията, които вече имам като опит, знания и умения зад гърба си. Защото аз съм активен човек - работя, знам няколко чужди езика, които говоря свободно, спортувам, танцувам, поддръжана съм ... така де, общо взето всичко си ми е наред. Но последователното изчитане на няколко от книги на Мишел Уелбек провокира едно такова негативно и песимистично чувсвто у мен, което напълно успя да ме завладее след поредното емоционално разочарование. (така де, Уелбек откровено е зачеркнал всякакви нормални човешки отношения и красноречиво описва пълния техен разпад)
Споменавайки емоционално разочарование, бих искала да споделя с вас, че въпреки възрастта ми, аз все още не съм имала сериозна, продължителна връзка. Винаги съм била от най-харесваните момичета, където и да отида, и винаги съм била сама. Винаги. Но никога не съм била глезена, обгрижвана от мъж. Оправям се с всичко сама. Дори и баща ми отсъства като фигура от моя живот, защото родителите са ми разведени и майка ми ме е гледала сама. И тъй като попадам само на неудачници, които ми свалят звезди и след три срещи се разбира, че с тях за нищо повече освен за временна афера не може да става съпрос, аз вече започвам да разбирам, че в мен явно има някакво.... нещо.
Така де, не е нормално. Нали? Нисък праг на търпимост или какво? Как е възможно за толкова време да не се намери една топла, сърдечна и истинска връзка. Да, човешките отношения са едно от най-сложните неща и за тях учебници няма. Но какво ми има на мен, за да не намирам близост в отношенията с мъжете?
Ето, например на поредния курс, на който се записах, се запознах с един мъж, Рак. Той иинициира комуникацията с мен, след няколко урока дори ме закара до нас, проявяваше интерес, бхяме на рожден ден на човек от груата, той беше там с дългогодишната си приятелка. И поради този факт, аз цяла вечер се държах на ниво – не съм го гледала, не съм обръщала внимание и не съм предизивкала такова, пълен игнор, на който той отговори с втренчено гледане цяла вечер и с два страснтни танца, на които ме покани пред очите на приятелката му. Неговото „зяпане“ дори накара и жена му да почне да ме гледа (добре, че с мен имаше моя приятелка, която да гледа какво се случва и да ми докладва, защото аз от желание да запазя достойнство и да не нараня своите чувства реших да не поглеждам в неговата посока и да оставя нещата да се случват). Видяхме се на урока след партито, той се държа много мило, последния път пък изобщо не ме отрази...рачешка му работа, си рекох аз. Докато не се появи някакво супер нахално момиче, което му се лепна, и с което за няма и две седмици си станаха мнооого гъсти приятели.
И така – аз пак останах да се нося на розовите облаци от отминалия флирт, погледи и страстни танци, които не доведоха до нищо по-сериозно и оставиха у мен усещането, че съм използвана.
И това не е първата подобна случка.
Аз ли привличам само такива женкари? Те ли ми се лепят, защото съм руса, симпатична (и какво от това??)
Та не знам как да формулирам точно питането ми към вас след като разказах тази последна история, но може би най-правилно е да искам да разбера защо никой не се задържа до мен? Защо всичко свършва още на база флирт и пеперуди в стомаха? А всъщност съм си нормално момиче, не съм лека жена, имам си достойнство, имам акъл, имам таланти, които развивам, мога да съм лидер и организатор, имам желязна дисциплина, не пуша, не пия...и за награда за всичко това получавам повърхностно внимание и мними чувства от срещуположния пол...не е нормално.
А вие какво мислите по въпроса?
колкото изглеждало 
