Бих искала да продължавам да ви чета, момичета. Лично на мен, както казах вече ми е важно да сте тук. Никовете нямат никакво значение, всички сме анонимни, освен мен, разбира се, която се изтипосах през ФБ преди няколко дни:).
- Публикувана: 1 ян. 2016, 15:34 ч.
- Последно мнение: 24 апр. 2024, 16:44 ч.
Шеста тема на чакащите
Аз поднових регистрацията, защото влязох в процедура за първото дете и поисках след това да не я прекратяват, а да чакам за второ. Изобщо не очаквах да стане в рамките на двете години, а то взе, че стана след 8-9 месеца. Свари ме абсолютно неподготвена. Просто преди да отида за информационната среща казах на Лъчи, че ще е много хубаво да си има братче, с което да си помагат, да се обичат, че да си сам е много тъжно и самотно и , че май има такова бебенце и отивам да го видя нашето бебе ли е това. Нещо в този дух, беше на 4. На втората среща я взех вече, представихме й Емо като братчето. Прояви умерен интерес, но после докато пазарувах в един магазин донесе едно боди и каза "за Емо". Та това й беше подготовката. В последния момент прецених да не влиза в съдебната зала (беше изморена и превъзбудена). Не е имало нещо специално. Социалните научиха после.
На първата среща с детето взехме Тити (сам си се нарича). Малък е и беше просто запознанство с бебе. През повечето време се занимаваше с игрите, които бяха в стаята. Вечерта у дома разказваше, че иска тя да е при нас, да яде и спи при него. Но от този ден не спира да говори, че е дете на мама, казва го по сто пъти и аз потвърждавам:) На втората среща бяхме без него за да вземем окончателно решение. Казахме му, че сме я видели и как тя също ще стане дете на мама и тати.
Ще се включа само по последният въпрос на Герда.
Ние имаме едно биологично дете, родено със сърдечна малформация. Оперираха я на 4м. Вече няма този проблем, но ще си носи последствието от нисък имунитет, сигурно до живот... Уви. Това е положението.
Второто ни дете е осиновено. И двамата го искахме и го направихве. Той е второто предложение, което получихме.
Каката знаеше през цялото време, че ще си има братче, че ще си го вземем вече "готово", че ще ходим да се запознаем с него и т.н.
Водихме я и при двете срещи с кандидат братчетата. При първата среща тя беше на около 2 и половина, и нейната реакция се припокри изцяло с нашата. Просто не беше нашето момченце...
Дори при срещата с психолога от обучителният център я взехме с нас. Дамата ни изслуша и ни подкрепи в насоката, че решението ни е правилно.
При срещата с нашият син, дъщеря ни, някакси спонтанно си каза, че си го иска това братче. И не само затова, но и нашето усещане беше такова - това е нашето момче. Отделно, че приемната майка, която го отглежда от 11 ден, след раждането, ни показа снимка но няколко седмици на мъника. Ами, хора, сякаш беше нашата дъщеря. Абсолютно еднакви бебета... И така. Имаме си момче! Вече е почти на 2г. Взехме го седмица преди да навърши 1.
Не е лесно, няма как да си изкривя душата.
НО, при нас трудността идва от това, че са 2 малки деца. Иначе нито адаптация, нито друг вид проблеми сме имали.
Да, в началото ми казваше "тати", да - имаше време, в което овисваше в ръцете ми като парцалена кукла, когато го гушнех, да- каката ревнува и е трудно доста често. Но не го сменям, за нищо на света. Вътрешно съм дълбоко убедена, че той е мое дете. Някога, някъде съм го родила.
Той е прекрасен! Вече говори доста разбираемо, инат е като мен, катери се супер умело навсякъде, разбира всичко прекрасно ... Той е перфектен! И аз го обичам. Обичам го от момента, в който ми вдигна температура и бдях цяла нощ над него с оцетена кърпа, от първото падане, от момента в който се срещнахме с приемната му майка, близо месец след осиновяването, и той се вкопчи в мен....
Сигурно сме частен случай - първо с едно биологично дете, после - до осиновяването бяхме на по 30г с баща им, без претенция за произход - искахме само да е момче и да е до 1 годинка...
Надявам се опитът ми да ви е полезен!
Ние имаме едно биологично дете, родено със сърдечна малформация. Оперираха я на 4м. Вече няма този проблем, но ще си носи последствието от нисък имунитет, сигурно до живот... Уви. Това е положението.
Второто ни дете е осиновено. И двамата го искахме и го направихве. Той е второто предложение, което получихме.
Каката знаеше през цялото време, че ще си има братче, че ще си го вземем вече "готово", че ще ходим да се запознаем с него и т.н.
Водихме я и при двете срещи с кандидат братчетата. При първата среща тя беше на около 2 и половина, и нейната реакция се припокри изцяло с нашата. Просто не беше нашето момченце...
Дори при срещата с психолога от обучителният център я взехме с нас. Дамата ни изслуша и ни подкрепи в насоката, че решението ни е правилно.
При срещата с нашият син, дъщеря ни, някакси спонтанно си каза, че си го иска това братче. И не само затова, но и нашето усещане беше такова - това е нашето момче. Отделно, че приемната майка, която го отглежда от 11 ден, след раждането, ни показа снимка но няколко седмици на мъника. Ами, хора, сякаш беше нашата дъщеря. Абсолютно еднакви бебета... И така. Имаме си момче! Вече е почти на 2г. Взехме го седмица преди да навърши 1.
Не е лесно, няма как да си изкривя душата.
НО, при нас трудността идва от това, че са 2 малки деца. Иначе нито адаптация, нито друг вид проблеми сме имали.
Да, в началото ми казваше "тати", да - имаше време, в което овисваше в ръцете ми като парцалена кукла, когато го гушнех, да- каката ревнува и е трудно доста често. Но не го сменям, за нищо на света. Вътрешно съм дълбоко убедена, че той е мое дете. Някога, някъде съм го родила.
Той е прекрасен! Вече говори доста разбираемо, инат е като мен, катери се супер умело навсякъде, разбира всичко прекрасно ... Той е перфектен! И аз го обичам. Обичам го от момента, в който ми вдигна температура и бдях цяла нощ над него с оцетена кърпа, от първото падане, от момента в който се срещнахме с приемната му майка, близо месец след осиновяването, и той се вкопчи в мен....
Сигурно сме частен случай - първо с едно биологично дете, после - до осиновяването бяхме на по 30г с баща им, без претенция за произход - искахме само да е момче и да е до 1 годинка...
Надявам се опитът ми да ви е полезен!
Да разбираме ли, Таня, че вие вече сте осиновила дете още след първото предложение? Ако да, какви бяха критериите Ви, какви бяха реакциите Ви, как разбрахте, че да - това е Вашето дете?
Мисля, че това би било далеч по-полезна информация, отколкото да обяснявате на нас неуките и още непрепатилите как е правилно да се държим или реагираме?
Мисля, че това би било далеч по-полезна информация, отколкото да обяснявате на нас неуките и още непрепатилите как е правилно да се държим или реагираме?
Тази по-полезна информация съм я давала вече назад в темата, но явно не се е оказала толкова полезна
Както и да е. За да отговоря на въпросите Ви - да, имам син, когото осинових преди близо две години. В момента чакам за второ осиновяване от около 5 месеца. Не съм получила ново предложение.
Първият път чаках предложение около година и половина. Исках здраво дете до 3 г. без изисквания за произход с прословутото - без ромски черти и с ясното съзнание, че не значи нищо реално. Когато получих първото предложение отидох на срещата, прочетоха ми досието на детето и тъй като беше с ромски произход ме попитаха искам ли все пак да го видя. Явно очакваха отказ. Аз казах, че искам, разбира се. Доведоха едно малко момченце /беше на 1г. и 6м. тогава/, което се огледа и отиде до стола с колелца в стаята и започна съсредоточено да разглежда колелцата и да се опитва да ги върти. Опитах да комуникирам с него, но вниманието му определено беше заето със стола. Мина под масата, удари си главата, потърка леко и продължи към другия стол. Общо взето това беше. Гледах го и се чудех. Не изпитвах нищо по отношение на детето. Никакви пеперуди. Никакво привличане. Никаква симпатия дори. Нищо. Бях ужасно объркана, развълнувана, уплашена, стресирана, толкова дълго бях чакала този момент, а изобщо не знаех какво следва. С мен беше майка ми. Тя не го хареса. Мисля, че основната причина беше ромският му произход. Вероятно с основание. В моето семейство този етнос не е особено харесван и до ден днешен брат ми не е виждал детето ми заради това. Или поне това е афиширано /предполагам, че и доста други неща стоят зад това/. Реално в онзи момент никой не ме подкрепи по никакъв начин. Тръгнах си след като се осведомих какво по принцип се случва нататък и без да давам отговор. Една седмица мислих. След това се обадих за да помоля за още една среща. Подготвих документите, които ми поискаха, купих камионче за детето, качих се на колата и тръгнах. Видях го още веднъж, но вече в себе си знаех, че това е моето дете. След като си тръгна бебчо с приемните родители, попълнихме документите, платих държавната такса за съда и си тръгнах. Следващите две посещения бяха за делото и за да си взема детето.
Привет и от мен, моето чудо си го прибрах в къщи на 16.12.2019 и съм неимоверно благодарна на всички тук, които ми помогнаха да изчистя мислите си, да се подготвя много преди срещата с детето. Казвам всички, като визирам и откровено негативните мнения, защото те ми доказаха, че за разлика от други - аз съм подготвена да си прибера детето.
Първата ни среща беше в началото на ноември и ни пеперуди, ни дявол, а едно безкрайно сковаване и ступор. Дъщеря ми беше уморена, в стая 3 на 3 метра бяха 4 социални, тя, приемната майка и аз с приятел. Осинових сама и единствената ми молба към него беше - не ми давай да подписвам нищо същия ден. Слава Боги приемната майка имаше опит и предложи да се поразходим, за да поспи малката и седнахме на кафе с нея и социалната. Дъщеря ми се събуди, нахраних я, но усмивка не получих. Същата вечер отидохме в дома на приемната майка и там вече имаше повече интеракции с детето. Не спах, сутринта бях в ужас - ами ако наистина не ми хареса, ами ако тя не ме приеме. След закуската в хотела отидохме до тях за разходка - дъщеря ми грейна (беше на 8 месеца), оставихме ги у тях и отидох да подам молба за осиновяване.
До края на живота си ще съм благодарна на този си приятел, че настоя да ме закара и бъде с мен. Бях решила да съм сама и за това, че споделяйки на следващата сутрин опасенията си, неговата реакция беше - е как да не ти хареса, тя е прекрасен биберон.
Не знам, кога я заобичах - нямам спомен за ден и час, но първата безсънна нощ с висока температура или първото падане и разбиване на устничката още ми държат. Та станах майка по трудия начин, но така е трябвало - тя е моя и аз съм нейна. Една кръвна група сме, а дланите ни си приличат впъти повече от с тези на родната ми майка.
Момичета, чакането е безумно дълго - при мен близо 18 месеца за първои единствено предложение, но имайте вяра и не подхождайте с лошо към момичетата, които помагат. Те са били във вашите обувки, а дай боже скоро и вие да попаднете в моите
Първата ни среща беше в началото на ноември и ни пеперуди, ни дявол, а едно безкрайно сковаване и ступор. Дъщеря ми беше уморена, в стая 3 на 3 метра бяха 4 социални, тя, приемната майка и аз с приятел. Осинових сама и единствената ми молба към него беше - не ми давай да подписвам нищо същия ден. Слава Боги приемната майка имаше опит и предложи да се поразходим, за да поспи малката и седнахме на кафе с нея и социалната. Дъщеря ми се събуди, нахраних я, но усмивка не получих. Същата вечер отидохме в дома на приемната майка и там вече имаше повече интеракции с детето. Не спах, сутринта бях в ужас - ами ако наистина не ми хареса, ами ако тя не ме приеме. След закуската в хотела отидохме до тях за разходка - дъщеря ми грейна (беше на 8 месеца), оставихме ги у тях и отидох да подам молба за осиновяване.
До края на живота си ще съм благодарна на този си приятел, че настоя да ме закара и бъде с мен. Бях решила да съм сама и за това, че споделяйки на следващата сутрин опасенията си, неговата реакция беше - е как да не ти хареса, тя е прекрасен биберон.
Не знам, кога я заобичах - нямам спомен за ден и час, но първата безсънна нощ с висока температура или първото падане и разбиване на устничката още ми държат. Та станах майка по трудия начин, но така е трябвало - тя е моя и аз съм нейна. Една кръвна група сме, а дланите ни си приличат впъти повече от с тези на родната ми майка.
Момичета, чакането е безумно дълго - при мен близо 18 месеца за първои единствено предложение, но имайте вяра и не подхождайте с лошо към момичетата, които помагат. Те са били във вашите обувки, а дай боже скоро и вие да попаднете в моите
Разбираемо е, че понякога човек е изнервен от чакане и нетърпение. Винаги обаче много зле се чувствам, когато стават такива разправии в темата. Та ние сме тук, за да си съдействаме. Играем в един отбор. Дори и вече да сме осиновили, това няма никакво значение. Можем да помогнем на някого с разкази за нещата, които сме преживели, пък и аз определено се радвам всеки път, когато някой се похвали, че е намерил детето си. Въпреки, че при мен минаха пет години от осиновяването, още ми е огромна тръпка. И аз знам как четях и сама си се нервирах, когато някой си вземеше детето, а бяхме вписани в сходни периоди. Но после това се забравя. Всеки ще срещне детето си в точния момент, и това ще бъде точното дете!
Винаги съм мислила, че периода на чакане е може би най-трудния период по време на целия процес от решението до осиновяването на конкретно дете.
Моето обяснение - по време на процедурата по вписване всички подготвяме документи, срещаме се със социални, обучения и т.н., реално активно участваме в целия процес и до известна степен нещата зависят от нас - кога ще сме готови с документите, кога ще отидем на среща при социалните, кога те ще дойдат в къщи и т.н. След като получим предложение пак от нас зависи да си изясним за себе си какво ще правим, да вземем решението и да направим нужното за придвижване на документите към съда.
Периода на чакане обаче е друго нещо - ние не участваме в абсолютно нищо. Стоим и чакаме някой да стигне до нашето досие и да реши дали да ни предложи за разглеждане на съвет или не за конкретно дете. Ама кога ще се стигне до това досие, зависи от много неща, които ние няма как да контролираме, освен косвено чрез критериите си, но това са имагинерни неща. Освен невъзможността за контрол на този процес, неизвестността е също толкова утежняваща. Трудно е да се подготвиш и за детето, което ще ти предложат, дали ще отговаря на критериите, не знаеш каква ще бъде неговата история преди да те срещне и с какво ще се налага да се справяш, ако решиш да го осиновиш, не си наясно от какви грижи ще се нуждае, защото не знаеш дали ще бъде на 6 месеца, 1, 2 години или друга възраст според посочената.
Лично за мен този период беше най-труден, макар да ни беше трудно да вземем и решение за нашето дете. Как минах през него - започнах да споделям с най-близките си как се чувствам от това, че не сме успели с биологично дете. Споделях и някои тревоги във връзка с осиновяването, търсих информация от и начин да комуникирам с хора, които са минали по този път през форуми, фейсбук групи, лични срещи и т.н. Срещнах се и с психолог.
Всеки ден проверявах пощата и чаках заветното писмо. Около 7-8 месеца по-късно реших, че е може би вече е време да ни предложат дете или поне да потърся инфо от отделите какво се случва, до къде са, стигнали ли са до нашето досие или все още. Решението го взех малко преди лятната ми отпуска с намерението след като се върна от море да прозвънявам отделите. Не зная как да го обясня - като чудо или съвпадение, но в първия ден от нашата почивка на морето (понеделник) получихме обаждане за нашето дете, а известието за писмото е било пуснато в пощата ни в събота, когато вече бяхме в родния ни град, като междинна дестинация. Вярвам, че предложението получихме в точния момент.
Моето обяснение - по време на процедурата по вписване всички подготвяме документи, срещаме се със социални, обучения и т.н., реално активно участваме в целия процес и до известна степен нещата зависят от нас - кога ще сме готови с документите, кога ще отидем на среща при социалните, кога те ще дойдат в къщи и т.н. След като получим предложение пак от нас зависи да си изясним за себе си какво ще правим, да вземем решението и да направим нужното за придвижване на документите към съда.
Периода на чакане обаче е друго нещо - ние не участваме в абсолютно нищо. Стоим и чакаме някой да стигне до нашето досие и да реши дали да ни предложи за разглеждане на съвет или не за конкретно дете. Ама кога ще се стигне до това досие, зависи от много неща, които ние няма как да контролираме, освен косвено чрез критериите си, но това са имагинерни неща. Освен невъзможността за контрол на този процес, неизвестността е също толкова утежняваща. Трудно е да се подготвиш и за детето, което ще ти предложат, дали ще отговаря на критериите, не знаеш каква ще бъде неговата история преди да те срещне и с какво ще се налага да се справяш, ако решиш да го осиновиш, не си наясно от какви грижи ще се нуждае, защото не знаеш дали ще бъде на 6 месеца, 1, 2 години или друга възраст според посочената.
Лично за мен този период беше най-труден, макар да ни беше трудно да вземем и решение за нашето дете. Как минах през него - започнах да споделям с най-близките си как се чувствам от това, че не сме успели с биологично дете. Споделях и някои тревоги във връзка с осиновяването, търсих информация от и начин да комуникирам с хора, които са минали по този път през форуми, фейсбук групи, лични срещи и т.н. Срещнах се и с психолог.
Всеки ден проверявах пощата и чаках заветното писмо. Около 7-8 месеца по-късно реших, че е може би вече е време да ни предложат дете или поне да потърся инфо от отделите какво се случва, до къде са, стигнали ли са до нашето досие или все още. Решението го взех малко преди лятната ми отпуска с намерението след като се върна от море да прозвънявам отделите. Не зная как да го обясня - като чудо или съвпадение, но в първия ден от нашата почивка на морето (понеделник) получихме обаждане за нашето дете, а известието за писмото е било пуснато в пощата ни в събота, когато вече бяхме в родния ни град, като междинна дестинация. Вярвам, че предложението получихме в точния момент.
Ех, значи!
Обещах си да не пиша, но не изключих следенето и сега Алба ме разплака...
Виж/те, момиче/та! Аз може и понякога да звуча по даскалски. Ще ме извиниш/те, ама преди майчинството имам 22 години в класната стая и това не прощава. А и писменото общуване много често изкривява смисъла и целта на дадени думи.
Не е с лошо нищо от казаното. С разбиране е. И с немалко болка.
И аз не обичам, когато ми казват неща, които не ми харесват. И аз в началото вътрешно се ядосвах, като четях какво пишеха препатилите.
Понякога и спорех... За много неща бяха прави. Е, не за всичко се съгласих, но поне ми дадоха база за разсъждения.
А когато хора, вписани доста след нас, споделяха радостта си от срещата с детето си, дали не ме болеше?!
Момичета, които чакате, успокойте се! Опитайте се да не го мислите постоянно. Тези нерви ще ви трябват за после.
Не мислете, че е лесно да го кажем, защото вече сме "от другата страна". Били сме на вашето място и знаем колко е трудно. Но повярвайте, и отсам не е лесно. Има много хубави емоции, но има и трудности, и неизвестност, и страх. Та, наслаждавайте се на всеки момент и подхождайте умерено към всичко. Заради себе си, най-вече. В системата сте. Детето ви, вероятно, също. Остава да се срещнете.
Обещах си да не пиша, но не изключих следенето и сега Алба ме разплака...
Виж/те, момиче/та! Аз може и понякога да звуча по даскалски. Ще ме извиниш/те, ама преди майчинството имам 22 години в класната стая и това не прощава. А и писменото общуване много често изкривява смисъла и целта на дадени думи.
Не е с лошо нищо от казаното. С разбиране е. И с немалко болка.
И аз не обичам, когато ми казват неща, които не ми харесват. И аз в началото вътрешно се ядосвах, като четях какво пишеха препатилите.
Понякога и спорех... За много неща бяха прави. Е, не за всичко се съгласих, но поне ми дадоха база за разсъждения.
А когато хора, вписани доста след нас, споделяха радостта си от срещата с детето си, дали не ме болеше?!
Момичета, които чакате, успокойте се! Опитайте се да не го мислите постоянно. Тези нерви ще ви трябват за после.
Не мислете, че е лесно да го кажем, защото вече сме "от другата страна". Били сме на вашето място и знаем колко е трудно. Но повярвайте, и отсам не е лесно. Има много хубави емоции, но има и трудности, и неизвестност, и страх. Та, наслаждавайте се на всеки момент и подхождайте умерено към всичко. Заради себе си, най-вече. В системата сте. Детето ви, вероятно, също. Остава да се срещнете.
За мен най-трудната част беше също двегодишното (без двайсетина дена) чакане на предложение. Не толкова бездействието и това, че нищо не зависи от мен - в този момент правех инсеминации и минах през процедура инвитро, а честото говорене по медиите за системата и как деца има, как домовете са пълни (2011-2013 години) + въпросите на познати и съседи, които знаеха, че чакам предложение - "Още ли нямаш предложение? Какво става? Нали домовете били пълни? Внимавай да не ти пробутат @иганче... " В добавка и разочарованието на майка, която някак си се беше вкопчила и тя в мисълта, че ще стане бързо... Това много ме натоварваше, не самото чакане. И празниците. Тях ги усещах най-тежко. Представях си идиличните картини от американските филми, мечтаех си как ние ще празнуваме, играем и т.н и тогава го усещах, не толкова в ежедневието. Ходех в една поддържаща група, но тогава кандидат осиновителите и осиновилите вече се събираха отделно. Мисля си, че ако тогава бяхме заедно, както по-късно ги сляха, споделеният опит и наблюдение над реално осиновени деца щеше да ми помогне да се подготвя какво да очаквам, с какво ще се сблъскам.
Аз да добавя как вярвам, че съм предизвикала писмото, не че е станало така.
Във вторник след дъъъълго чакане и ни вест, ни кост седнах да си напиша писмено имената за бъдещето дете, имах няколко за момиче и няколко за момче и фаворитът ми за момче звучеше в главата ми страхотно и изглеждаше написано също супер с малката уговорка, че исках ударението да е на друго място, не както е прието да се изговаря в България. В този момент се замислих, че не искам детето всеки път да поправя, как се изговаря името му и тръгнах да го зачертавам и се получи нещо като а накрая и го прочетох като женско име. Ех, че ми хареса и си го записах в лявата колона. Същата седмица в петък получих писмото, изпратено в сряда, а съветът се е състоял въпросния вторник.
Почти никой около мен не възприе добре името, но се оказа, че в деня на получаване на писмото името празнува имен ден, колкото и да не е разпространено, а сега никой не може да си представи да се казва по друг начин.
Та, вярвайте, визуализирайте и вярвайте
Във вторник след дъъъълго чакане и ни вест, ни кост седнах да си напиша писмено имената за бъдещето дете, имах няколко за момиче и няколко за момче и фаворитът ми за момче звучеше в главата ми страхотно и изглеждаше написано също супер с малката уговорка, че исках ударението да е на друго място, не както е прието да се изговаря в България. В този момент се замислих, че не искам детето всеки път да поправя, как се изговаря името му и тръгнах да го зачертавам и се получи нещо като а накрая и го прочетох като женско име. Ех, че ми хареса и си го записах в лявата колона. Същата седмица в петък получих писмото, изпратено в сряда, а съветът се е състоял въпросния вторник.
Почти никой около мен не възприе добре името, но се оказа, че в деня на получаване на писмото името празнува имен ден, колкото и да не е разпространено, а сега никой не може да си представи да се казва по друг начин.
Та, вярвайте, визуализирайте и вярвайте
