Мда, Артемис, браво. 
Симпатична книжка е, нали?
Симпатична книжка е, нали? - Публикувана: 8 авг. 2016, 10:26 ч.
- Последно мнение: 18 фев. 2017, 19:42 ч.
Познай коя е книгата - 14
е, как, любима, поне 10 пъти съм я чела. Тази книга най-много ми харесва от творбите на Реверте.
Новата загадка:
Бях с най-хубавите си празнични дрехи: светлосив костюм, който ми струваше четиринадесет гинеи, дюс сива връзка, дюс сиви чорапи и кафяви обувки. Обувките бяха най-скъпите, които съм притежавал изобщо, с тежък, обилен, почти черен гланц. Шлиферът и шапката ми обаче не бяха на същата висота; само след три месеца носене шлиферът се беше измачкал целият и миришеше на гума, а шапката беше леко обезцветена от мазнината на косата и сплескана отпред в остър ръб.
По-късно между другите неща научих никога да не купувам евтини шлифери, да не износвам дълго шапката и да не подбирам прекалено дрехите си по размер и цвят. Все пак онази сутрин преди десет години видът ми беше доста добър; не бях почнал още да добивам тлъстините на средната възраст и — все едно дали това ще прозвучи сантиментално, или не бях пълен с енергия и не изпитал разочарования, а това си струваше повече от шлифера, шапката и униформения костюм. Снощи намерих една моя снимка, правена наскоро след заселването ми в Уорли. Косата — зализана, яката — не по мярка и възелът на връзката — забоден с отвратителна игла във форма на кинжал — прекалено малък. Но това няма значение. Защото лицето не е невинно, а непривикнало. Искам да кажа, непривикнало със секса, с парите, с печеленето на приятели, с въздействието над хората, още неомърсено от калта, която човек е принуден да прегази, за да вземе това, което иска.
Новата загадка:
Бях с най-хубавите си празнични дрехи: светлосив костюм, който ми струваше четиринадесет гинеи, дюс сива връзка, дюс сиви чорапи и кафяви обувки. Обувките бяха най-скъпите, които съм притежавал изобщо, с тежък, обилен, почти черен гланц. Шлиферът и шапката ми обаче не бяха на същата висота; само след три месеца носене шлиферът се беше измачкал целият и миришеше на гума, а шапката беше леко обезцветена от мазнината на косата и сплескана отпред в остър ръб.
По-късно между другите неща научих никога да не купувам евтини шлифери, да не износвам дълго шапката и да не подбирам прекалено дрехите си по размер и цвят. Все пак онази сутрин преди десет години видът ми беше доста добър; не бях почнал още да добивам тлъстините на средната възраст и — все едно дали това ще прозвучи сантиментално, или не бях пълен с енергия и не изпитал разочарования, а това си струваше повече от шлифера, шапката и униформения костюм. Снощи намерих една моя снимка, правена наскоро след заселването ми в Уорли. Косата — зализана, яката — не по мярка и възелът на връзката — забоден с отвратителна игла във форма на кинжал — прекалено малък. Но това няма значение. Защото лицето не е невинно, а непривикнало. Искам да кажа, непривикнало със секса, с парите, с печеленето на приятели, с въздействието над хората, още неомърсено от калта, която човек е принуден да прегази, за да вземе това, което иска.
Въпреки, че гвинеите малко ме разколебават 
които да приличат на мравки или мравки, които да приуличат на точки... ще трябва да прочета пак 
Съжалявам, че ви представям моя превод на английския текст, но никъде не намирам на български в нета:
Мисис Х беше много приятна жена. От благоприличие хората обикновено казват така за жена, когато нямат какво друго да кажат, и все пак това се приема като неблагоприятна оценка. Аз нямам това предвид. Мисис Х не беше нито чаровна, нито красива, нито интелигентна; точно напротив - тя беше абсурдна, обикновена и глупава; все пак, колкото повече я познавате, толкова повече я харесвате, и когато ви попитат защо, вие се виждате принудени да повторите, че тя е много приятна жена. Тя беше висока колкото средностатистически мъж; имаше голяма уста и грамаден крив нос, бледо-сини малки очи и големи грозни ръце. Кожата и беше равна, повлияна от времето, с тежък грим, а косата и, която носеше дълга и боядисана в златно, беше стегнато накъдрена и сложно украсена. Тя правеше всичко възможно да замаже агресивната мъжественост на своето присъствие, но успяваше само дотолкова, че да изглежда като мъж, облечен в женски дрехи и изпълняващ женска роля във водевилен спектакъл. Гласът и беше женски, но вие винаги очаквате, в края на представлението, да прерасне в дълбок бас, да скъса златната перука и да се покаже плешивото теме отдолу. Тя харчеше големи суми за дрехите си, които вземаше от най-модните парижки дизайнери, но въпреки че беше около петдесетте, тя имаше нещастието да избира рокли, които стояха превъзходно на красиви малки манекенки в разцвета на своята младост. Винаги носеше голямо количество богати бижута. Движенията и бяха странни, а жестовете - тромави. Ако влезеше в хол, където имаше ценен скъпоценен камък, тя успяваше да го събори на пода; ако обядваше у вас, а вие имахте ценен комплект чаши, беше почти сигурно, че ще смачка една от тях на сол.
И все пак, тази неугледна външност приютяваше нежна, романтична и идеалистична душа. Отнемаше известно време да откриете това. Когато за пръв път я срещнете бихте я взели за комичен персонаж, но след като я опознаете /и когато вече бивате пострадал от нейната непохватност/ и след като ви извадеше от търпение, започвате да се мислите за глупак, че не сте го знаели през цялото време, докато ви е гледала с нейните бледо-сини, малки очи, скромно и искрено, което само глупак би пропуснал. Тези изящни муселини и блестящи органзи, покриваха не грубото тяло, а нежния момичешки дух. Забравяте, че е счупила порцелана ви и изглежда като мъж в женски дрехи, вие я виждате както тя вижда себе си, и каквато би била в действителност, ако реалността беше видима, като скъпоценно малко бижу със златно сърце. Когато я опознаете, виждате че е като дете, затрогващо благодарна за всяко внимание, което и оказвате, безкрайно любезна, бихте могли да я помолите да направи каквото и да е за вас, дори безкрайно трудно нещо, и тя би го направила, все едно сте и оказали услуга. Знаете, че никога нелюбезна или лоша мисъл не е минала през главата и. И имайки всичко това предвид, вие отново бихте казали, че тя е много приятна жена."
Мисис Х беше много приятна жена. От благоприличие хората обикновено казват така за жена, когато нямат какво друго да кажат, и все пак това се приема като неблагоприятна оценка. Аз нямам това предвид. Мисис Х не беше нито чаровна, нито красива, нито интелигентна; точно напротив - тя беше абсурдна, обикновена и глупава; все пак, колкото повече я познавате, толкова повече я харесвате, и когато ви попитат защо, вие се виждате принудени да повторите, че тя е много приятна жена. Тя беше висока колкото средностатистически мъж; имаше голяма уста и грамаден крив нос, бледо-сини малки очи и големи грозни ръце. Кожата и беше равна, повлияна от времето, с тежък грим, а косата и, която носеше дълга и боядисана в златно, беше стегнато накъдрена и сложно украсена. Тя правеше всичко възможно да замаже агресивната мъжественост на своето присъствие, но успяваше само дотолкова, че да изглежда като мъж, облечен в женски дрехи и изпълняващ женска роля във водевилен спектакъл. Гласът и беше женски, но вие винаги очаквате, в края на представлението, да прерасне в дълбок бас, да скъса златната перука и да се покаже плешивото теме отдолу. Тя харчеше големи суми за дрехите си, които вземаше от най-модните парижки дизайнери, но въпреки че беше около петдесетте, тя имаше нещастието да избира рокли, които стояха превъзходно на красиви малки манекенки в разцвета на своята младост. Винаги носеше голямо количество богати бижута. Движенията и бяха странни, а жестовете - тромави. Ако влезеше в хол, където имаше ценен скъпоценен камък, тя успяваше да го събори на пода; ако обядваше у вас, а вие имахте ценен комплект чаши, беше почти сигурно, че ще смачка една от тях на сол.
И все пак, тази неугледна външност приютяваше нежна, романтична и идеалистична душа. Отнемаше известно време да откриете това. Когато за пръв път я срещнете бихте я взели за комичен персонаж, но след като я опознаете /и когато вече бивате пострадал от нейната непохватност/ и след като ви извадеше от търпение, започвате да се мислите за глупак, че не сте го знаели през цялото време, докато ви е гледала с нейните бледо-сини, малки очи, скромно и искрено, което само глупак би пропуснал. Тези изящни муселини и блестящи органзи, покриваха не грубото тяло, а нежния момичешки дух. Забравяте, че е счупила порцелана ви и изглежда като мъж в женски дрехи, вие я виждате както тя вижда себе си, и каквато би била в действителност, ако реалността беше видима, като скъпоценно малко бижу със златно сърце. Когато я опознаете, виждате че е като дете, затрогващо благодарна за всяко внимание, което и оказвате, безкрайно любезна, бихте могли да я помолите да направи каквото и да е за вас, дори безкрайно трудно нещо, и тя би го направила, все едно сте и оказали услуга. Знаете, че никога нелюбезна или лоша мисъл не е минала през главата и. И имайки всичко това предвид, вие отново бихте казали, че тя е много приятна жена."
Явно ви затрудних с моя нескопосан превод /сега на второ чете верно е много зле/, но ще ви помъча с още един цитат, героите са много характерни, дано се сетите 
"Бедата беше, че капитан Форестиър беше твърде перфектен тип английски джентълмен. Беше четиридесет и пет годишен /две или три години по млад от Елеонор/, все още много привлекателен мъж, с обилна, вълниста сива коса и красиви мустаци; имаше здравословно потъмняла кожа на мъж, който прекарва много време на открито. Беше висок, изправен и широкоплещест. Изглеждаше като войник до мозъка на костите си. Имаше открито, сърдечно държание и висок, честен смях. В разговорите му, в маниерите му, в облеклото му, той беше толкова типичен, че на човек чак не му се вярва. Той беше такъв провинциален джентълмен, че по-скоро ви изглежда като актьор, който изпълнява превъзходно ролята си. Когато го видехте да се разхожда по Croisette, с лула в уста, с голф обувките си, и с точно такова туидено палто, каквото бихте носили в някое тресавище, той толкова приличаше на англичанин, че ви идва като шок. "
ето текста и в оригинал, че ме е срам
това е всъщност миналия цитат
"Mrs. Forestier was a very nice woman. Kindly people often say that of a woman when they can say nothing about her, and it has come to be looked upon as cold praise. I do not mean it as such. Mrs. Forestier was neither charming, beautiful not intelligent; on the contrary she was absurd, homely and foolish; yet the more you knew her, the more you liked her, and when asked why you were forced to admit that she was a very nice woman. She was as tall as the average man: she had a large mouth and a great hooked nose, pale-blue short-sighted eyes, and big ugly hands. Her skin was lined and weather-beaten, but she made up heavily, and her hair, which she wore long, was dyed golden, tightly marcelled and elaborately dressed. She did everything she could to counteract the aggressive masculinity of her appearance, and succeeded only in looking like a vaudeville artist doing a female impersonation. Her voice was a woman’s voice, but you were always expecting her, at the end of the number as it were, to break into a deep bass, and tearing off that golden wig, discover a man’s bald pate. She spent a great deal of money on her clothes, which she got from the most fashionable dressmakers in Paris, but though a woman of fifty she had an unfortunate taste for choosing dresses that looked exquisite on pretty little mannequins in the flower of their youth. She always wore a great quantity of rich jewels. Her movements were awkward and her gestures clumsy. If she went into a drawing-room where there was a valuable piece of jade she managed to sweep it to the floor; if she lunched with you and you had a set of glasses you treasured she was almost certain to smash one of them to atoms.
Yet this ungainly exterior sheltered a tender, romantic, and idealistic soul. It took you some time to discover this, for when first you knew her you took her for a figure of fun, and then when you knew her better (and had suffered from her clumsiness) she exasperated you; but when you did discover it, you thought yourself very stupid not to have known it all the time, for then it looked out at you through those pale-blue, near-sighted eyes, rather shyly, but with a sincerity that only a fool could miss. Those dainty muslins and spring-like organdies, those virginal silks, clothed not the uncouth body, but the fresh girlish spirit. You forgot that she broke your china and looked like a man dressed up as a woman, you saw her as she saw herself, as indeed she really was if reality were visible, as a dear little thing with a heart of gold. When you came to know her you found her as simple as a child; she was touchingly grateful for any attention you paid her; her own kindness was infinite, you could ask her to do anything for you, however tiresome, and she would do it as though by giving her the opportunity to put herself out you rendered her a service. She had a rare capacity for disinterested love. You knew that never an unkind nor malicious thought had once passed through her head. And having granted all that you said over again that Mrs. Forestier was a very nice woman."
"Бедата беше, че капитан Форестиър беше твърде перфектен тип английски джентълмен. Беше четиридесет и пет годишен /две или три години по млад от Елеонор/, все още много привлекателен мъж, с обилна, вълниста сива коса и красиви мустаци; имаше здравословно потъмняла кожа на мъж, който прекарва много време на открито. Беше висок, изправен и широкоплещест. Изглеждаше като войник до мозъка на костите си. Имаше открито, сърдечно държание и висок, честен смях. В разговорите му, в маниерите му, в облеклото му, той беше толкова типичен, че на човек чак не му се вярва. Той беше такъв провинциален джентълмен, че по-скоро ви изглежда като актьор, който изпълнява превъзходно ролята си. Когато го видехте да се разхожда по Croisette, с лула в уста, с голф обувките си, и с точно такова туидено палто, каквото бихте носили в някое тресавище, той толкова приличаше на англичанин, че ви идва като шок. "
ето текста и в оригинал, че ме е срам
това е всъщност миналия цитат
"Mrs. Forestier was a very nice woman. Kindly people often say that of a woman when they can say nothing about her, and it has come to be looked upon as cold praise. I do not mean it as such. Mrs. Forestier was neither charming, beautiful not intelligent; on the contrary she was absurd, homely and foolish; yet the more you knew her, the more you liked her, and when asked why you were forced to admit that she was a very nice woman. She was as tall as the average man: she had a large mouth and a great hooked nose, pale-blue short-sighted eyes, and big ugly hands. Her skin was lined and weather-beaten, but she made up heavily, and her hair, which she wore long, was dyed golden, tightly marcelled and elaborately dressed. She did everything she could to counteract the aggressive masculinity of her appearance, and succeeded only in looking like a vaudeville artist doing a female impersonation. Her voice was a woman’s voice, but you were always expecting her, at the end of the number as it were, to break into a deep bass, and tearing off that golden wig, discover a man’s bald pate. She spent a great deal of money on her clothes, which she got from the most fashionable dressmakers in Paris, but though a woman of fifty she had an unfortunate taste for choosing dresses that looked exquisite on pretty little mannequins in the flower of their youth. She always wore a great quantity of rich jewels. Her movements were awkward and her gestures clumsy. If she went into a drawing-room where there was a valuable piece of jade she managed to sweep it to the floor; if she lunched with you and you had a set of glasses you treasured she was almost certain to smash one of them to atoms.
Yet this ungainly exterior sheltered a tender, romantic, and idealistic soul. It took you some time to discover this, for when first you knew her you took her for a figure of fun, and then when you knew her better (and had suffered from her clumsiness) she exasperated you; but when you did discover it, you thought yourself very stupid not to have known it all the time, for then it looked out at you through those pale-blue, near-sighted eyes, rather shyly, but with a sincerity that only a fool could miss. Those dainty muslins and spring-like organdies, those virginal silks, clothed not the uncouth body, but the fresh girlish spirit. You forgot that she broke your china and looked like a man dressed up as a woman, you saw her as she saw herself, as indeed she really was if reality were visible, as a dear little thing with a heart of gold. When you came to know her you found her as simple as a child; she was touchingly grateful for any attention you paid her; her own kindness was infinite, you could ask her to do anything for you, however tiresome, and she would do it as though by giving her the opportunity to put herself out you rendered her a service. She had a rare capacity for disinterested love. You knew that never an unkind nor malicious thought had once passed through her head. And having granted all that you said over again that Mrs. Forestier was a very nice woman."
/
Според мен, добър си е преводът. Проблесна ми нещичко след шармантното описание на героинята 
Ето новата загадка:
Реших да не излизам повече от къщи. Седмици наред не се осмелявах дори да стъпя на алеята пред вратата за сутрешния вестник. Спях върху купчина одеяла на пода в пералнята — единственото помещение в къщата без прозорци и с резе отвътре. Там прекарах и деня на погребението на дядо. Седях върху сушилнята с лаптопа в скута и се опитвах да се изгубя в онлайн игри.
Винях се за случилото се. „Само да му бях повярвал“, беше рефренът, който до безкрай си повтарях. Но не бях го направил. Никой не го стори и сега знаех как се е чувствал, понеже и на мен никой не вярваше. Моята версия за събитията звучеше съвършено рационално до момента, в който се наложи да я изрека на глас. Тогава прозвуча налудничаво. Особено пък в присъствие на полицая у дома. Разказах му за случилото се, дори за онова същество, а той седеше и кимаше от другата страна на кухненската маса, докато си записваше нещо в подвързания със спирала бележник. Единственото, което чух от него, когато приключих, беше:
— Чудесно, благодаря!
После се извърна към родителите ми и запита дали не съм се срещал с някого. Сякаш нямаше да се сетя какво означава това. Казах му, че мога да дам още показания, после му показах среден пръст и излязох.
Ето новата загадка:
Реших да не излизам повече от къщи. Седмици наред не се осмелявах дори да стъпя на алеята пред вратата за сутрешния вестник. Спях върху купчина одеяла на пода в пералнята — единственото помещение в къщата без прозорци и с резе отвътре. Там прекарах и деня на погребението на дядо. Седях върху сушилнята с лаптопа в скута и се опитвах да се изгубя в онлайн игри.
Винях се за случилото се. „Само да му бях повярвал“, беше рефренът, който до безкрай си повтарях. Но не бях го направил. Никой не го стори и сега знаех как се е чувствал, понеже и на мен никой не вярваше. Моята версия за събитията звучеше съвършено рационално до момента, в който се наложи да я изрека на глас. Тогава прозвуча налудничаво. Особено пък в присъствие на полицая у дома. Разказах му за случилото се, дори за онова същество, а той седеше и кимаше от другата страна на кухненската маса, докато си записваше нещо в подвързания със спирала бележник. Единственото, което чух от него, когато приключих, беше:
— Чудесно, благодаря!
После се извърна към родителите ми и запита дали не съм се срещал с някого. Сякаш нямаше да се сетя какво означава това. Казах му, че мога да дам още показания, после му показах среден пръст и излязох.
Да. Вчера я прочетох, добре започна, но май очаквах повече 
ако това ще те успокои, втората е по-зле от първата
четохме ги с детето с голям мерак, но и двамата останахме с някакво очакване за друго
няма да ви затрудни
Цитат
— Казваш „този инструмент“, ХХХ. При това го казваш с неприятен и трагичен глас. Трябва ли да разбирам, че не харесваш моето банджо?
— Да, сър.
— До днес го понасяше много добре.
— Никак не ми беше лесно, сър.
— Мога да ти кажа, че по-доблестни мъже от теб са понасяли далеч по-лоши неща от банджото. Имаш ли представа, че един българин, Илия Господинов, веднъж свирил на гайда двадесет и четири часа без прекъсване? Рипли свидетелства за това в своята „Ако щеш вярвай!“.
— Наистина ли, сър?
— Е, и да не мислиш, че прислужникът на Господинов го напуснал? Смешен въпрос. Там, в България, хората са с по-яка закалка. Убеден съм, че той е останал зад младия си господар от началото до края на неговия опит и не се съмнявам, че час по час го е подкрепял с лед и други възстановителни средства. Тъй че, бъди българин, ХХХ.
— Да, сър.
— До днес го понасяше много добре.
— Никак не ми беше лесно, сър.
— Мога да ти кажа, че по-доблестни мъже от теб са понасяли далеч по-лоши неща от банджото. Имаш ли представа, че един българин, Илия Господинов, веднъж свирил на гайда двадесет и четири часа без прекъсване? Рипли свидетелства за това в своята „Ако щеш вярвай!“.
— Наистина ли, сър?
— Е, и да не мислиш, че прислужникът на Господинов го напуснал? Смешен въпрос. Там, в България, хората са с по-яка закалка. Убеден съм, че той е останал зад младия си господар от началото до края на неговия опит и не се съмнявам, че час по час го е подкрепял с лед и други възстановителни средства. Тъй че, бъди българин, ХХХ.
да
