Изчаках да навърша пълнолетие и поех по своя път.
Минусите бяха много - липсата на топлота, обич и уважение в семейството води до много страхове в отношенията с хората. Трябва живота да те поочука оттук-оттам, за да се научиш да се пазиш сам. И явно са ми дали някаква добра основа, защото бях и съм оптимист. Растях доста самостоятелно, защото родителите ми винаги бяха заети - да работят, да печелят пари и в останалото време да се карат. Баща ми се пропи накрая, на майка ми спря да й пука и така си я караха. И плюсове имаше - виждах какво семейство никога не искам да създам. Съпругът ми не близва алкохол, аз също и ме носи на ръце. Имахме проблеми първите години, бях като вълк-единак свикнал да се защитава от всеки и за всичко без да имам доверие в хората. Бях свикнала сама да се оправям във всичко, защото живота така ме беше научил. Въпреки всичко съм много емоционална и приемам нещата много навътре. Много години вече не живея с родителите си, но ми е останала травма от такова съжителство - пиянските истории на баща ми ми съсипаха нервите. Вярвам, че има надежда, защото когато човек излезе от "отровната" обстановка и ако има връзка с главния може да претегли нещата отстрани и да поработи адекватно върху себе си.
Нямам дъщеря. Имам син. И бих се опитала да го възпитам като истински мъж, който няма да ми се залепи за полата до 30години, който би уважавал избора си в живота и ако не е щастлив да "освободи" половинката си и да си търси друга. Истинските хора не заслужават комплексари.
Как така правят всичко възможно да смачкат самочувствието на човека? Училището и университета са просто системи за вид регулация.
Че учителите "копче" не смеят да кажат на учениците...Колкото по-проблемен е един ученик, толкова са по-загрижени за него и всички трябва да се съобразяват с него и сложната му душевност.