Абсолютно съм съгласна.
Уважение се печели, не се дължи никому, още по-малко към човек, който не изпитва същото към теб.
Никога не съм разбирала това мислене, че уважение се дължи по подразбиране всекиму.
Та, в началото, дори с родителите на мъжа ми, държала съм се възпитано, защото съм такъв човек, с течение на времето, започнах да изпитвам дълбоко уважение към тях, но не и от ден първи.
Значи, запознаваш се с някого, но по подразбиране, не го уважаваш, щото трябва да го заслужи.
И докато го заслужи се държиш неуважително?

Щото, възпитаното държание съвсем не изключва неуважението, дори напротив- може да го изрази по- силно.
От друга страна, каква ти е представата за уважение към друго човешко същество по принцип, с какво е толкова тежко уважението и правиш ли разлика между вроденото уважение към чуждата вселена, която е равна по значимост на теб и дълбокото уважение, заслужено от някого със специалното си отношение към теб?
С течение на времето, след като съм ги опознала, видяла съм че са прекрасни хора и заслужават уважение, не само от мен, но и от детето ми, започнах много да ги уважавам и обичам.
Неуважително не съм се държала с никого. За мен, това е равносилно на невъзпитано държание, незачитане на интелекта и чувствата на отрещния.
Уважавам родителите си, за това което са ми дали-любов, грижа и възпитание. Ако нехаеха за мен, ако не ме обичаха и прочее, не бих ги уважавала.
Същото се отнася и за свекърите ми-ако не бяха приели мен и детето ми за част от семейството на сина си, ако бяха се държали зле с нея, ако се мешеха в нашето семейство-нямаше да ги уважавам.
Свекърва ми от началото слагаше и за нас без да настоява, в последствие взе да слага само на брата на ММ без да сме отказвали ние