Яли ли сте бой като деца

Яла съм и още как ,къде възпитателно,къде назидателно,рядко се е случвало,но си ги помня всичките издънки..Обаче с тази разлика,че навремето на никой не му правеше впечатление ,че на в комшията апартамента плющят шамарите,децата ревунтят или нещо от сорта,то сега да не смееш да повишиш тон или муха да бръмне ще се счете за малтретиране на децата,системен тормоз над малотетни и т.н ..

На всичките ми набори и съученици провиненията ни са били от образователно-поведенчески характер,всеки е ял плесник,дърпане на ухо,скандалче за ниска оценка,оплакване по родителски срещи ,общо непослушание ...Никое дете не си е намразило родителите,не е изпаднало в депресия,не го е преживявало,а повечето вкл .и аз сме си взимали поука и сме се поправяли .С две думи е имало резултат.

Ох, ако знаеш как се смея. Извинявай, но като написа снаха си помислих, че става дума за жената на сина ти и цялата ситуация ми се стори абсолютно комична . После вдянах, че явно е жената на брат ти .

Аз никога не съм била бита. Баща ми веднъж се опита, но майка ми и баба ми ме оттърваха. Разбирам го, но аз нямах никаква вина тогава. Просто си играех със съседските деца у тях и баща им реши да ни води на разходка, която премина в гости и така от 10 сутринта до 5. Аз бях на 5-6 и не ми е хрумнало, че човекът на който сме поверени не е казал нито на жена си, нито на нашите, че излизаме.

Те се бяха побъркали, ходили по реката и по жп линията да търсят трупове. Като се прибрахме, него жена му щеше да го убие, а баща ми още ни търсеше и като се върна и ме видя тръгна да ме бие . Майка ми и баба ми, вече щастливи, че не съм се затрила го спряха.

Моят беше много разбрано дете и никога не съм го удряла или крещяла. Като стана пубер се поизмени историята, но късно беше, защото на 180 см  мъж не мога да отвъртя шамар, макар, че ми се е искало. Хваща ми ръката и ми се смее.

С други думи, оправдано сме пребивани някои като деца?
Ми аз не мисля така... Ти яла ли си бой, защото не си сготвила? На 12, да речем. Заключвали ли са ти хола, за да не влизаш там, за да не гледаш телевизия (то па една телевизия през 1981-ва...) и да обитаваш останалите стая (в която спиш) и кухня само, ама после да хапнеш здравословна порция бой, защото не си избърсала прахта на секцията в хола? Ма било заключено, това не е основателна причина. Докато се сети, че не мога да минавам през ключалки, вече ме наби. Пребивали ли са те с дървена точилка, защото играеш с дете от входа, на което майка му е разведена и не трябва да играеш с такива деца (защо, за Бога?! никога не даде разумно обяснение...), а след време разбираш, че баща ти е вторият законен съпруг на майка ти и някога тя също се е развела? За нея това е било върха на падението човешко, представяш ли си?! Аз още не го проумявам.

Големият ми син беше първи клас и на 23 декември имаха тържество за Коледа в училище. Заведохме го сутринта с поръчението като свърши, да се прибира и всеки тръгна по задачи. Прибрах се по обяд от моите и се оказа, че го няма вкъщи. Нямаше gsm-и. От там - в училище. Заключено, децата пуснати още в 10:30, няма никой. Стана 14 часа - няма го. Не знам и къде да го търся. Не ходи по къщите на децата от класа и не ги знам кое къде живее. Децата в блока проверих, нямаше го там. Издирвам класната (не е като сега да знаеш за всеки и номера на обувките му) и тя нищо не знае. Пуснала ги, тръгнали си накуп няколко човечета. Панира се жената. Училището беше на 300 метра от нас, можех да си позволя да му кажа да се прибере сам, няма кой, на работа сме. Ясно ми беше, че се е заврял някъде с някой от класа. Взехме от класната адреси и тръгнахме. Прибрахме малките от градина и продължихме да обикаляме с мъжа ми. Междувременно решихме да проверим да не е отишъл в новия ни апартамент, който беше в ремонт и беше наблизо. Нямаше го там. Ама минавайки през магазина до блока си купихме набързо две маси и кухненски ъгъл. С което искам да кажа, че не съм била в несвяст от отсъствието му, нито неистов бяс ме е обзел. Звъннах от стационарния телефон там на телефона в нашите, баща ми най-спокойно ми съобщи - прибрал се. Бил в Гошко в отсрещния блок, майка му ги нахранила, играли си, мислела жената, че знаем къде е. Прибрахме се, а навън беше -18°С, между другото. Изкълчих си крака още на обяд на прибиране, качвайки се в един наклонен на обратно Икарус, с вирнати стълби. 6 месеца ме боля после това коляно... И тръгвайки си от апартамента ни, вече замръзнали, се качихме в едно такси с молба да ни закара от единия край на квартала до другия, щото аз обикалях от 14 часа и вече се бях смръзнала. Като се прибрахме, само го нагушках и нацелувах, и говорих, говорих, говорих дълго и напоително как и защо не се прави така. И знаеш ли, на 27 е и докато живееше с нас, все още се обаждаше, ако ще закъснее. Сега се обажда, ако пътува някъде, че всичко е наред и е стигнал. Без да го подсещам го прави това. Уверявам те, че мен майка ми щеше да ме премаже от бой за такова изчезване... Баща ми с пръст не ме е докоснал никога, но не му пукаше особено, че майка ми ме пребива. Чаках го с надежда да и се скара и като се прибереше реввах: татко, тя ме смаза от бой, всичко ме боли, синя съм... А той: ми не си слушкала, татко! Израсъл е по сиропиталища, майка му е починала когато е бил на 3, баща му като е станал на 8. Там боят с пръчка е бил и възпитателно средство от възпитателите и борба за оцеляване от другите деца. Беше напълно безчувствен!
Но аз смятам, че си е до човек, не само до това, което ни се е случвало, а до душа, светоглед.

Баща ми ме е удрял шамар по лицето 2-3-4 пъти, не помня вече. Повече помня думите му и по-точно следата, която ми оставаше след тях - все тежки думи, все вменяващи вина, все нещо не беше достатъчно добро, все сестра ми беше справила по-добре... Конкретни шамарчета по дупето не си спомням, но сигурно е имало леки такива.

Сетих се за един конкретен случай  - била съм на седем,  защото се прибирахме с татко и той ме разпитваше по таблицата за умножение (бях я научила перфектно лятото преди да ѝ дойде времето по учебен план). Аз напред подксачам и отговарям 56, 24, 49 и по едно време откъснах една клонка от едно дръвче. Не знам как профуча край мен, но никога няма да забравя как ми отвъртя главата с тоя шамар. Сигурна съм, че с обяснения нямаше да го запомня толкова добре. Всъщност имаше обяснения, защото гледах доста неразбиращо. Сега се отнасям с уважение към природата.

Почвате да бъркате побой, малтретиране и бой с шамар.............
Разбира се, че няма нищо нормално да пребиваш не само детето си, а когото и да било, нито да разрешаваш всички проблеми с бой.
Говорим за шляпване в краен случай в екстремни ситуации, каквито много от нас описаха.

Въпреки че не съм яла бой никога, дори шамар не съм яла, моето мнение е, че в конкретни ситуации един шамар може дори да спаси живот(в случая на Елена) или да се вземе желязна поука за цял живот(в случая на айси). Изключвам системен тормоз и бой, особено до посиняване. Възхитена съм, че хора преживяли такъв ужас като деца са съумели да станат достойни хора, въпреки това.

Не съм бита, детето ми не е и не приемам боя като възпитателна мярка.

Прочетох потресаващи разкази на големи хора преживяли множество побои.

Ако не е твърде тежко, какви са отношенията ви с родителите ви в момента?
Как се държите с тях вече като големи хора?
Обвинявали ли сте ги директно, задавали ли сте въпроси защо са постъпвали така?

Не съм яла бой като дете. Послушно и хрисимо дете съм била. Страхливо и плачливо. Единствено дете, отгледано с много любов.

Покойни са. В края на дните им нямахме отношения от почти две години. Баща ми почина внезапно преди 6 години. Прибрах майка ми у нас и я догледах. С деменция, която отключи рязко след смъртта на баща ми, с памперси, с хранене с лъжичка. Не познаваше синовете ми, не ги беше виждала с години, а живеехме на 20 минути пеша едни от други. Почина от инсулт. Беше с биполярно разстройство.
Години наред се обвинявах, че не съм достатъчно добра дъщеря. Че не мога да полагам повече, предимно финансови (по тяхно изискване) нужди. В един момент, нещо в мен се счупи и не ми трепна повече, до последния им ден. Дадох дължимото - със спокойствие и търпение догледах майка си. Мъжът ми никога не каза една дума срещу нея, въпреки че той за нея беше " идиот, простак, тъпанар" от първия ден, в който го видя. Защо ли? Мразеше го, защото ме отне от нея и вече не можеше да има пълен контрол над мен!
Не съм ги обвинявала от един момент нататък, когато се почувствах като осъзнат човек. Те нямаха любов в сърцето си за никого и нищо. Просто съществуваха. Тя мразеше целия свят и всички ѝ бяха виновни за нейните несгоди. Той се интересуваше само от колата си и да прави каквото си е наумил. Платил е сметките вкъщи, други ангажименти нямаше. Нищо не съм ги питала. Дори за произхода си не съм ги питала, въпреки че знаех, че не съм тяхна. Намерих родното си семейство две години след смъртта на родителите ми, просто не ми е било самоцел да търся и да питам. Сега сме заедно и се обичаме - имам трима братя и две сестри, и купища племенници. Аз съм най-малката.
Никога не ми е било проблем да говоря за тези неща, за мен не са тежест, просто факти от детството ми.

Аз със майка ми съм говорила дълго-дълго, простила съм й.
С баща ми така или иначе не може да се говори - той е в друго измерение и винаги е бил там. Когато се видим по празници, го слушам с едно ухо и това е.

Баща си не съм виждала от 25 години. Дълго време ме беше страх от него. Да не ме убие. Мен, сестра ми или мама. Те се разведоха, когато бях на 12. После той се е оженил повторно, чух, че имал дете и пребивал и новата си жена също. Той така и не ни потърси повече. Не знам къде живее. Мама последно ме наби когато бях с двумесечното си бебе,  болна и молеща за помощ да го разходи в парка с количката. (Бях сама, понеже съпругът ми беше в командировка)
Сега детето ми е на 11 години и се грижим за него със съпруга ми. Майка ми ни гостува, водим я на почивки и по курорти. Купуваме й подаръци и празнуваме заедно Великден, Коледа и празници.  Тя се хвали наляво и надясно със зетя си (за който в началото ми беше казала :" тоя да го разкараш "!) и внука си. Обичам я, мъчно ми е за нея. Тя е много сложна личност и е минала през страдания още в пренатална възраст. Което е решаващо за психиката на индивида.  Осиновена е. Нещата имат своите дълбоки причинно -следствени връзки, за които ние много малко знаем (на мен духовните знания и астрологията ми помагат)  Баща си също го обичам, просто защото се оказа, че не мога да мразя. Защото се научих какво означава да обикнем врага си. Освен тлова, той ми е баща. И като такъв, го почитам. Все пак, сигурно заедно със страха и огорченията, ми е дал и други неща ....Страдам, че е паднал толкова навремето...не знам кое го е провокирало, защо е бил толкова слаб.....за да посяга на две куклички -мили, добри, послушни, хрисими и плашливи момиченца.....и на майката на децата му....бях дете и толкова ме беше страх за живота ми и най вече за този на мама, че си спомням как планирах да го заколя докато спи....
Тогава още не бях открила молитвата и нейната сила.

Аз не говоря с майка ми от 11 години. Но не е заради това, че ме е била. В крайна сметка това минава и заминава. Като се сетя какви глупости съм правила ми е ясно, че в доста голяма част от случаите съм си просила боя и то сериозно. При нас просто не се получи така разпространената връзка майка-дъщеря. Тя изгуби доверието ми, защото с времето разбрах, че ме е лъгала за много неща и отделно, защото намрази сина ми от деня на раждането му и е така до ден днешен. Дори скоро беше на гости на баба ми и баща ми и е питал баба ми, защо майка ми го мрази толкова. Но това е положението. Човек не може да си избира родителите, но пък може да избере какви да бъдат отношенията му с тях.

Какво ли си мислят съседи ни за нас? Може би че и двамата ги пребиваме от бой Никога не сме им посягали. Единия е на 2 години, чувствителен е. А му пипнеш играчката после ще реве минимум 30 минути. Другия е на почти 14 години- е, няма такъв пубертет. Тряска врати, крещи, тропа по пода нарочно. Ние сме на 3 етаж, една съседка идва да ми каже, че сме вдигали много шум, а ТЯ Е НА 6 ЕТАЖ. Как досега не са ни цъфнали социалните или полицията не знам.