Яли ли сте бой като деца

Егати, с три момчета бяхме благословени с идеален пубертет и при тримата. Никакви отклонения... до смъртта на майка ми. Единия от близнаците просто не я понасяше! Заради това, което е правила с мен. Направо избуши като трябваше да я взема в нас. Беше в двете крайности. Мразеше я и я съжаляваше. Не искаше да я вижда сутрин, после я хващаше за ръка и кротко и казваше: бабо, ела в хола на климатик, че тук е много горещо. Много пострада момчето ми, трудно преживя всичко това, а и той намери баба си (свекърва ми) починала, защото той ходеше на обяд да я храни на прибиране от училище. Не дойде на погребението на майка ми... Да не говорим, че 2012-та цялата беше кошмар за нас... баща ми почина на 20-ти януари на 80; свекърва ми на 29-ти март със счупена за втори път тазобедрена става, на 92 години, никой не се нае да я оперира, а се залежа в края на декември 2011-та след падане навън, беше си жизнена и самостоятелна, и до тогава никакви грижи не ни е създавала, освен на 84 при първото счупване на ставата; близнаците - абитуриенти на 25 и на 27-ми май и майка ми почина от инсулт в болница на 11-ти юли... Не искам да си я спомням тази кошмарна 2012-та! Наистина беше като края на света!
Родителите ни са толкова възрастни, защото и двамата със съпруга ми, сме осиновени деца.

Не са ми проблем няколкото шамара дето съм яла - бях вироглава още тогава. Хората правеха всичко по силите си да ми дадат най-доброто, да ме възпитат най-добре, и са ми помагали винаги, независимо от всичко. Обичах ги до последно, и уважавах много. Гледаха ме с много внимание, и каквито грешки са правили, са били в името на моето добро.

Тя майка ми не ме е докоснала дори, а баща ми пък направо някой да го беше гръмнал. Голямото важно, като не са били адекватни родители

Най-много пищят и правят панаири деца, които никога не са бити и на родителите дори не им минава през ума да ги ударят. дори тон рядко повишават. Сещам се за една сцена от филма Изпити по никое време - там момчето, което го караха да свири на цигулка, а то искаше да рисува, когато отказа да свири на гостите вкъщи и баща му само леко вдигна ръка, то каза, че ще вика. Направо си го изнуди.

Анди, извинявай, но това са пълни глупости. Моите наблюдения са точно обратни. Децата, които ядат бой, са доста по-тръшкащи се и изискващи.

Друг е въпросът, че и от двата вида има деца с различен темперамент. Според мен, нищо не оправдава боя и определено е израз на безсилие, а когато става дума за малки деца, безсилието ми е непонятно, освен ако детето не е с проблеми.

Чета ви по диагонал, но попаднах на няколко места на "шамарче колкото да му държи влага". Е няма такова нещо при моето зверче. На 4 г е, момиче, много енергична, своенравна, но супер добродушна и белите ги прави по-скоро от своенравие. 2-3 пъти ми се е случвало да я шляпна точно, защото съм се сещала, че при някои деца уж държало влага. Та в сериозна ситуация, която да запомни и да не повтаря съм шляпвала, а тя ми се хили насреща. И след някой друг ден или седмица-две се повтаря същото. Така че в шамарите не вярвам. Поне при моето отроче не работят. Според различните периоди, през които минава в развитието си откривам различни методи да насочвам енергията й в по-градивна посока. Най-трудно ми е в преходните периоди, в които се налага да откривам нов подход. Не твърдя, че се справям перфектно. Трудно ми е да я накарам да се държи като тези спретнати и послушни деца, които понякога виждам по площадките и се чудя реалност ли са. Но пък и боят не е опция. Вероятно вътре в себе си детето все пак е изживяло тези шамари с дискомфорт, отделно аз се разкъсвах от вина всеки път  се чувствах отвратително дни наред.

Един от шамарите беше точно след като пресякохме на една пешеходна пътека. Колите спряха да ни изчакат да пресечем. Детето беше на около 3 г и половина. Вече добре знаеше, че се пресича плътно до възрастния човек, бързо и хваната за ръка. Та по средата на пътеката диването се откъсна от ръката ми и хукна в обратната посока, защото била видяла нещо интересно. А колите тъкмо бяха почнали да потеглят отново. Такъв шамар й заших на четирибуквието, а тя ми се хили сякаш е станало нещо супер весело. След две седмици пресдичайки на друго място реши, че трябва да се закове по средата на платното, за да умува върху произхода на една дупка. Разбрах категорично, че шамарът не е дал резултат. Накарах й се хубаво и й съобщих каква санкция би следвала за нея, ако повтори. Надявам се да има ефект. Вече повече от 6 месеца минаха и не го е повтаряла. Умирам от страх да не прилбожи някой от тези номера на баба си или дядо си, защото са стари, с болни крака и не могат да я гонят по улиците, а редовно се налага те да я прибират от детска градина.

Когато правехме бели с моята приятелка, нея я набиваха хубаво, след което им минаваше и й се извиняваха. Даже с подарък!
Мене не ме биеха, но ме наказваха да не излизам. Или ми взимаха хубавите дрехи, и ми оставяха само тези за училище.
Предпочитах да изям един пердах за 3-4 минути, после да им размине, отколкото да се сърдим и наказанието ми да продължава с дни. Дори и когато ми го отменяха, ми поставяха условия или да обещавам нещо, или да направя нещо.  Това ми беше отвратително. Набитата ми приятелка отдавна вече беше забравила и даже беше имала време да си изкара нов бой. Въобще не й пукаше. Когато замисляхме някаква щуротия, аз исках да остане скрита от останалите, а тя се хилеше и ме окуражаваше да я направя с "Абе най-много да ме набият!"

Това доказва, че наказанието е в пъти по- поучително от боя.

Хм... Аз не мога да преценя коя е станала по-мъдра и е извадила повече поуки. По принцип бяхме кротки момичета, но е факт, че не еднократно сме били наказвани за грешките си. Значи е имало повтаряемост и при двете ни.

Аз пък въобще не мога да си представя да бия или наказвам някого за нещо, което се е случило преди час-два. Май моите деца са кротки. Голямата ми звъни по 100 пъти да ми докладва къде е и какво прави.

Между другото не за пръв път го чувам това, че едно дете предпочита еднократен бой за няколко минути и да им размине на родителите, отколкото дълго, напоително, дълбаещо мозъка наказание. Като най-гадно се окачествява игнорирането, мълчанието от страна на родителите. Чувала съм и също репликата "по-добре го ударИ веднъж, отколкото да му се караш". На мен всичко това ми е шантаво, трудно ми е да го окачествя някак.

А давате ли си сметка, че доста пъти побоищата вървят вкупом и с чудни наказания... Като да ти обещават, че ще те съблекат гола и ще те изгонят на улицата да те видят всички. Не ти дават единствените прилични дрехи, които имаш "защото така" и когато все пак получиш благоволението да ги носиш, те са ти омаляли, та сега пък си смешна с тях. Заключват ти "луксозния" хол, за да не гледаш телевизия и да не ползваш домашния телефон. Събота и неделя си на разположение на родителите си, ставаш в 5, за да отидеш с влака на вилата, мъкнеш тухли, цимент, камъни, за да се научиш на труд, защото така трябва, нищо че си 6-ти клас. Стоиш на тъмно в банята с вдигнати ръце докато ти кажат, че можеш да припаднеш. Последно бях на 19, вече гадже с бъдещия ми съпруг и имах вечерен час - 22:30. Веднъж се прибрах в 23, той ме водеше до вратата. Да, ама тя беше заключена, имаше ключ отвътре и не можех да си отворя, а отвътре ми казаха: където си била, там да отиваш! Спи на пейките зад блока. Той предвидливо изчака и като видя, че не ме пускат, си ме прибра у тях. На другия ден див скандал къде съм ходила цяла нощ и опит на мама да ме ошамари... По това време работех вече.

Това вече е патология, избива на садизъм, упражняване на властта заради самата власт и страдание на другия. Нямах предвид това, когато писах предишния пост, че дори ние като бяхме  деца някои казваха, че предпочитат да ги набият, отколкото да ги накажат или да не им говорят седмица.

Да, права си, вероятно е вид патология! Но се оцелява, ако имаш силно желание за това. Парадоксалното е, че повечето хора са напълно уверени, че деца, над които е упражнявано вербално и физическо насилие, задължително също стават насилници, и се дава пример с децата от домове за сираци. Не е така, не е правило, не е задължително! Имам претенциите да смятам, че повечето деца, преживели насилие, стават повече хора, от доста по-глезени деца. Имат изявено чувство за достойнство и справедливост, и се противопоставят на всякакво насилие.
Да, остават спомените, те са неизличими, но няма болка. Просто минало, преживяно. Само дето не понасям филми със сцени на насилие, сцени на насилие в реалността, несправедливостта и гадни междучовешки отношения...

Между другото описваш нормалното детство на нашите дядовци - ставане рано, помощ в отглеждането на по-малките, износване на дрехите на по-големите, помощ в къщи в кухнята, ако си момче - помощ в строежите, мъкненето, влаченето... Всичко, което децата са правили извън тези задължения, се е считало за грешка, неподчинване и непослушание. Масово са учили до 8 клас, за да имат време за помощ вкъщи. Една леля на баба ми си е мечтала да учи за шивачка - толкова го е искала, но  баща й просто е отсичал: "Никъде няма да ходиш! Тук ще стоиш! Няма кой да ти го плаща това!" След което тази леля на баба ми се омжва, а мъжът й по същия начин й казва, че си я иска вкъщи, че ако иска и я влече, може да си шие и без да му показва диплома. Той също не е учил това, което е искал, защото неговите родители са му казвали, че няма кой да го издържа докато учи... Малцина са били лекари, адвокати. Останалото население е било със средно образование, евентуално и са създавали деца, за да имат работна ръка вкъщи. Много неприемливо звучи към днешна дата, но тогава се е смятало за нормално и естествено да създадеш деца и да ги научиш на работа - да месят, да жънат, да строят.
Разказите на тази леля на баба звучаха по един и същи начин:  "Едно време жънехме, вършахме, гледахме коприна, месехме, точехме. Била съм първи клас, когато майка ми ме оставяше сама, за да правя хляба за баща ми и дядо ми..." Куклите сама си е правила.

Лили, не знам как се живее с такива родители.
След 18г не бих ги погледнала никога.
Просто не понасям и не търпя насилие.