Здравейте,
От 4 години излизам с приятеля ми. В началото той имаше работа, после я напусна и записа бакалавър задочно. Докато го учи си намира тук-таме нещо да припечелва и много често остава без работа. Живее в един апартамент със семейството си. След втората година в мен започна да се поражда едно мъчително чувство, че не живеем заедно, че не сме семейство...искам и деца. Казвала съм му много пъти, че у тях не бих живяла, защото не одобрявам млада двойка да живее с родителите. Той е много затворен и трудно споделя каквото и да било, казвал ми е няколко пъти, ще иска да се оженим...но и много пъти ми е казвал, че ни е още рано, един път като се опитах да повдигна темата каза: ти какво искаш, на третата година и брак? Днес го питах как вижда връзката ни след три години, отговори ми: не знам, аз не знам утре какво ще ми се случи...в следващата година щял да си живее у тях. Разбирам много добре, че той е студент, че няма пари, че може би това го спира, защото знае че няма как да се грижи за семейство, но това всеки ден ме отблъсква и ми тежи все повече...четири години сме заедно, моята мечта е семейство и деца, а той показва, че така се чувства щастлив и си му е добре. Всяка вечер се прибирам у нас и се питам това изобщо нормално ли е за истинска връзка и зрели хора? Ако наистина толкова ме обича (като цяло поведението му към мен е много добро) но няма ли той да има това вътрешно желание да живеем заедно и да направи и невъзможното да сме заедно въпреки всичко? И защо изобщо държи толкова да е с мен, като по никакъв начин не бърза да направи следваща стъпка? Аз ли не го разбирам?
От 4 години излизам с приятеля ми. В началото той имаше работа, после я напусна и записа бакалавър задочно. Докато го учи си намира тук-таме нещо да припечелва и много често остава без работа. Живее в един апартамент със семейството си. След втората година в мен започна да се поражда едно мъчително чувство, че не живеем заедно, че не сме семейство...искам и деца. Казвала съм му много пъти, че у тях не бих живяла, защото не одобрявам млада двойка да живее с родителите. Той е много затворен и трудно споделя каквото и да било, казвал ми е няколко пъти, ще иска да се оженим...но и много пъти ми е казвал, че ни е още рано, един път като се опитах да повдигна темата каза: ти какво искаш, на третата година и брак? Днес го питах как вижда връзката ни след три години, отговори ми: не знам, аз не знам утре какво ще ми се случи...в следващата година щял да си живее у тях. Разбирам много добре, че той е студент, че няма пари, че може би това го спира, защото знае че няма как да се грижи за семейство, но това всеки ден ме отблъсква и ми тежи все повече...четири години сме заедно, моята мечта е семейство и деца, а той показва, че така се чувства щастлив и си му е добре. Всяка вечер се прибирам у нас и се питам това изобщо нормално ли е за истинска връзка и зрели хора? Ако наистина толкова ме обича (като цяло поведението му към мен е много добро) но няма ли той да има това вътрешно желание да живеем заедно и да направи и невъзможното да сме заедно въпреки всичко? И защо изобщо държи толкова да е с мен, като по никакъв начин не бърза да направи следваща стъпка? Аз ли не го разбирам?
независимо от емоцията, която носят, всеки от тях е важен...