Труден характер - има ли бъдеще с такъв човек?

Благодаря на всички за мненията и отделеното време. *Мила*, ще прегледам темата, благодаря; а също и за канала от rainbow90 - и него ще погледна. Иначе на въпроса от втората - да, не е равнодушен към алкохола, дори разбрах, че седмицата, когато ме е нямало и не е знаел какво става, редовно си е пийвал.
Преди десетина дни някъде окончателно се разделихме, въпреки че седмица по-рано бях напълно охладняла към него. Разбира се, той искаше обяснения и се срещнахме да поговорим (по-скоро да ми се навика за последно), но се радвам, че имаше нещо подобно, за да ми покаже докрай истинското си лице и да ми бъде по-леко занапред, знаейки какъв е в действителност. Дори по време на самия разговор, ако аз кажех нещо, той буквално ми го връщаше същото към мен с разярен тон и твърдеше, че все аз съм го обвинявала - тъкмо тогава изведнъж се пробудих от съня, в който бях в продължение на толкова време, и си казах "Край, дотук беше."
Още в края на онзи ден той искаше да се сдобряваме, да си останем приятели и т.н., не съм го изтрила напълно от живота си, но разбира се, никога повече няма да ме върне обратно, дори и да се опитва. Загуби напълно доверието и уважението ми, а чувствата ми сам ги хвърли на боклука. Все още реанимирам от всичко случило се, но знам, че с времето нещата си идват на мястото.

Сега внимавай, че ще почне да те търси. Преживявам подобна драма от около година. В началото реших, че можем да се разделим като културни хора, да не прекъсваме всякакви отношения.( имаме 30 годишен брак) Не се получи - след пиянски изцепки реших, че не искам да го чувам повече. Почна да ме търси на работа. Знае квартала, в който се изнесох, тръгнал по блоковете да звъни по апартаментите - да ме търси. Започна някакъв кошмар, какъвто изобщо не съм очаквала. Като не можал да се свърже с мен "да сме поговорели", започнал да вилнее в къщи и да троши. Синът ни си е блокирал телефона, не иска да го чува, дъщеря ни и тя не иска да го вижда. Сестра му, която живееше с нас, си търси квартира. Нямаш представа как агресира и без да е пил, само защото не става на неговото.
   Прекъсвай всякакъв контакт и дано не знае къде живееш.

Както и да е, всичко това го преглътнах, простих му, убедена съм, че е нямало физическа изневяра, а само психологическа такава, което за мен също е проблем, но тогава беше още съвсем в началото и нищо друго не куцаше.

Здравейте, отново съм аз. нищо добро не виждам в себе си...

Здравейте на всички! От известно време ми тежат много неща и се чувствам съвсем незначителна, затова ми се иска да споделя. С приятеля ми сме близо от година и половина заедно, на по 23-24 години сме, все още учащи. В началото всичко започна доста бурно, още месец след познанството ни се получиха нещата, затова ми се струва, че май избързахме. От различни градове сме, първоначално беше връзка от разстояние, но преди година се премести в моя град и заживяхме почти заедно.
Първоначално ми се видя като съвсем друг човек - разговорлив, забавен, душата на компанията; пътуваше километри, за да се видим, правихме си изненади и т.н., имахме много общи неща и интереси, постоянно имаше за какво да си говорим, но изведнъж нещата се промениха и всеки следващ месец става все по-мъчително. Разбрах, че още докато си е пишел в началото с мен, си е имал приятелка (за която тогава изобщо не бях наясно, иначе въобще нямаше да се занимавам с него, при положение че е обвързан), но нищо не значела за него - в онзи момент дори не били заедно, понеже се сдърпали за нещо, но окончателно отношенията им не били прекратени. Та, той всъщност тръгва с мен, като нито аз, нито другото момиче изобщо знаем една за друга. Той твърдеше, че за него нещата отдавна били в миналото, но впоследствие някаква вина ли, не знам какво, го удари, та взе да търси контакт с нея, да се виждат, да й се извинява, което тогава направо ме втрещи, тъй като всичко между нас беше безоблачно (става въпрос за 5-6 месеца, след като сме тръгнали); включително на едно събитие, което беше планирано за нас двамата, покани нея, тъй като аз не останах в града?!
Както и да е, всичко това го преглътнах, простих му, убедена съм, че е нямало физическа изневяра, а само психологическа такава, което за мен също е проблем, но тогава беше още съвсем в началото и нищо друго не куцаше. Та от този момент нататък усетих как нещо във връзката ни се пропука и вече поне за мен не беше същото. Откакто дойде окончателно в моя град, имам чувството, че стана друг човек. Пред другите отново е забавния и безгрижен веселяк, но пред мен става възможно най-голямото мрънкало. Все за нещо е недоволен, все нещо е криво, все мен обвинява, включително за някакви пълни дреболии. Оказва ми изключително голям психологически и вербален тормоз. Осъзнах, че в действителност е доста избухлив и с труден характер, затова се опитвах и се опитвам да го успокоявам и да му влизам в положението, но той сякаш се озлобява и настройва още повече срещу мен. Много бързо превключва от едно настроение в друго, понякога дори не мога да осмисля какво точно го е подразнило - в повечето случаи за мен лично са напълно дребнави неща, включително и разни пълни битовизми (че съм миела чиниите не по неговия начин, моят хабял прекалено много вода; че не съм загасяла лампата, когато не сме в стаята; че когато е студено, затварям прозореца, а той иска да се проветрява и подобни глупости). Виждала съм го как за секунди буквално избухва и удря по мебели, което изключително много ме плаши; твърди, че на човек не би посегнал, но ако някой мебел рикошира и удари мен? Тъй като за година вече разбрах от какво се ядосва, нормално е да се опитвам да спестявам такива ситуации, изобщо не го закачам, когато усетя, че е с такава нагласа, но вече също ми се ядосва и защото не му отвръщам на раздразнения тон и гледам да говоря спокойно, дори и когато сипе обиди по мен?! Споделих онези незначителни случаи, в които той ми се ядосва, за сравнение с това, което мен ме е подразнило и за което аз съм търсила сметка - например когато открих какво в действителност се е случило с въпросната му бивша; когато осъзнавам, че се държи като пълен пенсионер, а е само на 20 и нещо; също друг огромен проблем за мен е липсата му на мотивация, осланя се единствено на парите на техните (дори те му взеха квартирата) - просто за мен това е едно съвсем безперспективно бъдеще. Отделно още един огромен проблем за мен е, че преди останах с впечатлението, че уж много обича да пътува, а в действителност се оказа, че не иска никъде извън България, със самолет го било шубе, нямал намерение някога да изкарва и книжка и т.н. Ходим все на едни и същи места, когато се опитам по някакъв начин да разнообразя, ми се сопва и пак аз излизам кривата. И след като ми се ядоса, обикновено бързо му минава, ако не съм задълбала и аз, но мен ме държи повече и ми скапва настроението за целия ден.
Естествено ме боли, че и всички онези битовизми, които според мен се появяват на твърде ранен етап, убиват постепенно чувствата между нас (по принцип рядко ми е казвал "обичам те", важното беше, че ми го е показвал, но сега ми показва само за колко неща не ставам). Не ми се иска да водя още отсега пенсионерски живот, какъвто на него явно му е много удобен, но не знам какво да правя и как да постъпя, тъй като все още държа на него. Има ли бъдеще подобна връзка, където са налице такива проблеми, но все още ги има чувствата и нещата, които ни свързаха?