Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 150
  • Мнения: 28
Скрит текст:
Здравейте,
Синът ми скоро навърши 6 години. Преди 2 години се преместихме да живеем в Германия. Справя се с езика и всичко останало много добре. Има много приятели, в градината всички са очаровани много от него-добър, послушен. Но като се прибере е коренно различен-сърди се за всичко, вика, тръшка се.
Презадоволен е от играчки и от нашето внимание. Винаги един от нас с мъжа ми играе с него или го води на вън. Всичко е добре, докато е неговото, в момента който кажем не, не може и почва да се сърди и крещи (понякога ни хваща срам).
За съжаление това се случва на всякъде-площадка лунапарк, зоологическа, все места където ходим за негово забавление. Щастлив е, но като юу кажа спри, изчакай иши време е за ядене, той се сърди, вика и ме слуша (няколко пъти заради това поведение съм го прибрала вкъщи доста преди плануваното)
Ако играем игри, почвам с уговорката,  че ако падне няма да се сърди, той естествено се съгласява и щом играта не е в него полза, почва да се въргаля по земята,да ни обижда. Изобщо не чува какво му се говори или че го успокояваме. Веднага става и отива в неговата стая и се крие- не плаче, малко след това почва да обръща нещата, че ние сме виновни, че ние сме му смели, че ние сме излъгани.
Вечно той иска да е център и ако го помоля да изчака защото говоря с баща му, отговора е само вие си говорите, за мен нямате време (което не е така).
Надявам се всичко това да е период, но продължава твърде много (около година), вече осъзнавам грешката, че е трябвало да не сме на негово разположение през цялото време.
Ще се радвам да получа съвет.
Благодаря ви предварително

Здравейте, трудностите, които срещате, са свързани най-вече с начина, по който поставяте #граници на детето. Границите са едно от най-важните средства за регулиране на #комуникацията между родители и деца. Тяхната функция е толкова ключова, защото помагат всеки да бъде отделен от другия, но и свързан с него, всеки да има своята #индивидуалност, самостоятелност, лично пространство и своето специфично място в семейството, да се поддържа #йерархията и сигурността в #семейството. Границите са изразяване на всичко, което не ни харесва, не ни е приятно, идва ни в повече, всичко, на което искаме да кажем „не“. Те са средството, чрез което да не сме винаги на разположение на децата, а това е ключово за изграждане на тяхната #самостоятелност и #увереност в собствените възможности. Хубаво е в семейството да има правила, които да се спазват от всички, но границите са по-същественият регулатор на отношенията, защото са лични. Колкото повече изразявате открито как се чувствате и колкото повече се съобразявате със себе си, толкова повече детето ще опознава вашите #нужди и органичения, ще се научи да ги уважава и да се съобразява с тях, а оттам и ще се научи и да разчита повече на себе си. Това е изключително важно за неговото развитие, защото ще му даде ценни уроци как да общува и да се отнася с близките си хора. Освен това вашият пример ще му помогне да се научи той да си поставя по-асертивно и адекватно своите граници, да понася по-лесно #фрустрация, #отхвърляне и загуби. Ще разбере, че да си неудовлетворен е нещо нормално, с което всеки може да се научи да се справя, и което отваря нови посоки за #развитие. Най-важното – ефективното поставяне на граници от ваша страна ще помогне на детето да се почувства по-сигурно, по-уверено в себе си и собствените си способности, и качествено ще промени #взаимодействието между вас.

Родителите, които поради най-добри намерения се стараят на децата да не им липсва нищо, да удовлетворяват всички техни потребности и желания, които се опитват да не казват „не“ или се притесняват от това, често оставят у децата си усещането за липса на присъствие. Ако един човек приема и понася всичко, ако дава и не изисква, това означава, че изявява само една част от себе си и създава усещането за липса на достатъчно идентичност, за безтегловност и неяснота. Много често именно поради нуждата си да усетят истински човека, който се крие зад родителя, децата провокират възрастните, докато не изкарат от тях автентична #емоция. Дори и тази емоция да е гняв или враждебност, децата може да се разстроят моментно, но в същото време се наместват, успокояват и чувстват #сигурност. Както ако се опрете на стената и усещате, че тя е там, това ви успокоява, дори и да сте се ударили в нея. Ако обаче виждате стената, опирате се на нея и тя поддава, това би ви донесло много несигурност и безспокойство.

Децата, които реагират бурно срещу „не“-то на родителите си, обикновено просто нямат достатъчно опит с техните граници – не ги познават, защото не са се сблъсквали достатъчно устойчиво с тях. Много често в следствие от това децата изпитват обърканост по отношение на ролите и #отговорностите в семейството – напр. може да си мислят, че те управляват динамиката на отношенията, че те са водещото звено и т.н. Това може само да ги обърка и да предизвика #напрежение, което ескалира в емоционални кризи, #тръшкане и т.н. Когато родителите не поставят достатъчно граници, те не поемат напълно своята родителска отговорност. В резултат много често детето започва да се държи с тях като с равни или дори подчинени на неговите нужди, и в същото време се чувства много напрегнато и несигурно. Причината е, че когато родителите са изцяло на разположение на детето, то усеща несигурност, несъзнателно си присвоява отговорността за семейните отношения и по своя детски незрял начин започва да обръща ролите. Съответно свиквайки родителите му да са на негово разположение, детето очаква от тях всичко, вместо да разчита на себе си и да мисли как да се справи. При евентуални ситуации, които го фрустрират, не умее да поема своята лична отговорност и приписва вина на родителите си, която те, разбира се нямат.

Всичко това е напълно преодолимо. Изисква единствено да промените виждането и подхода си. Вашето момче е на 6 години, което означава, че ще му отнеме малко повече време да свикне с промяната, но ще бъде изключително полезно за него, за вас и за цялата семейна система. Можете да започнете веднага, от днес да изразявате вашите нужди, потребности, граници, чувства, лично постранство и вие самите ежедневно да проявявате уважение към тях. Само така и детето ще започне да го прави.

Ето няколко препоръки за #изразяването и поставянето на границите в комуникацията с детето:

Важно е да се изразявате винаги, когато чувствате, че не искате нещо, не ви харесва, не ви е приятно, напряга ви или ви ядосва. Кажете го както го чувствате. Ако по природа сте по-отстъпчиви и меки, добре е да изградите връзка и с по-твърдата си и асертивна страна. Първата стъпка към това е да започнете да се самонаблюдавате малко повече и да проявите повече внимание към усещанията си на раздразнение, напрежение, гняв, към нежеланието и дискомфорта си – да не ги подценявате или потискате. Втората стъпка е да започнете повече да отреагирате на тези усещания с поставяне на граници.

Границите са нещо лично. Само вие усещате нещата по своя начин. Затова е важно да се поставят с личен език и от първо лице, така поемате личната си отговорност. Вместо „това е лошо“, „не е хубаво така“ и т.н., които са безлични и твърде абстрактни за децата фрази, използвайте „не ми е приятно“, „напрягам се“, „ядосвам се“, „не искам да правиш това“, „искам да спреш“, „имам нужда от почивка“, „имам нужда да останем насаме с баща ти и да поговорим“, „искам да поиграеш сам в стаята си за половин час, след това ще ти обърна внимание“ и т.н.

Много е важно да се изразявате #автентично – точно както се чувствате. Няма нужда да смекчавате или спестявате на детето. Децата функционират предимно на емоционално ниво, така че усещат по-дълбоко какво изпитваме. Когато им го кажем, се балансират. Когато им го спестяваме, се напрягат.

Границите и изразяването е добре да се случват своевременно, на момента. Иначе енергията на преживяването оттича. Трупането вътре в себе си на напрежение и гняв само могат да нарушат баланса в отношенията. Изразяването своевременно поддържа комуникацията хармонична и открита.

#Границите трябва да бъдат ясни и конкретни. Важно е детето да разбере на какво точно поставяте граница, какво точно не ви харесва, от какво точно имате нужда.

Едно от най-важните неща, които са ключови за успешното поставяне на граници е #категоричността. Тя е свързана с вашата нагласа. Много е важно да си давате сметка за положителния смисъл на това да поставяте ясни и категорични граници. Именно това успокоява и дава сигурност на детето. Вашата твърдост може да предизвика разстройване и това е ок, но няма да донесе неяснота и обърканост на детето, а сигурност. Колкото по-категорични сте, толкова по-малко съпротива ще срещате, защото детето ще усети, че това, което казвате, е наистина важно за вас. Ще ви усети консистентни и уверени, което ще му донесе #спокойствие.

#Последователността е съществена. Когато сте поставили граница, казали сте нещо, или сте изискали нещо от детето, добре е да отстоите докрай това. Когато не сте последователни, детето се научава да не разчита на думата ви, обърква се и може да опитва всячески да ви накара да промените решението си. Това е така нареченото тестване на граници. Децата имат нужда от това, защото докато все още не са изградили вътрешна сигурност, за тях е жизнено необходимо да я получават отвън.

#Емоционалната #подкрепа е много важна – вашето любящо присъствие, отразяването на чувствата му, и уважението към потребността му да бъде чут и разбран. Тази емоционална подкрепа в съчетание с вашата категоричност и последователност в границите е най-добрата комбинация за детето. Ето пример: „Разбирам, че много искаш това сега и ти съчувствам. Сигурно си много разочарован, че няма да го получиш. Сигурно си ми много ядосан. Имаш право да се ядосваш. Мога да те гушна и ти да си поплачеш, сигурно имаш нужда от това. Няма да променя решението си, но съм до теб, за да те подкрепя да го изживееш“.

На този линк има още полезна информация за границите:
http://www.undertherainbow.eu/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0% … 8%D1%86%D0%B8%20/

#Противопоставянето на децата може да бъде много трудно и обезсърчаващо за родителите. Всеки родител знае какво е да се чувстваш безсилен пред мощната енергия на едно упорито дете. С препоръките, които описах можете много да си помогнете в тази трудна и емоционално насиена ситуация. Вярвам, че ще се чувствате все по-добре, когато започнете да ги прилагате, а вашето момче малко по малко ще приеме промените в комуникацията между вас и ще се чувства все по-спокойно с тях. А това веднага ще се отрази и на неговата самостоятелност, и на способността му да се справя с трудностите в живота.

Желая ви успех!
Милена, много ви благодаря обяснението и съветите.
Надявам се скоро да се справим!

Последна редакция: пн, 11 яну 2021, 00:55 от AnMary

# 151
  • Мнения: X
Здравейте!

Имам проблем, който ме тормози все повече в последните месеци и става все по-належащ.
Имам син, тъкмо стана на 6г.
С баща му сме разделени много отдавна, беше бебе.
Виждат се рядко, чуват се периодично. Той живее в далечна държава.

Не знам какво трябва, какво е редно да му кажа за раздялата ни.
Навсякъде пише като чета книги за деца, възпитание, психология, че на децата трябва да се казва истината, че така или иначе ще я разберат и т.н
Също навсякъде пише, че не бива никога да се говори нищо лошо за другия родител.

До момента балансирам с двете неща.
Обаче всъщност ако трябва да кажа цялата истина на детето си, трябва да кажа и лоши неща, защото те са факт и причина за раздялата ни с баща му.
В същото време все повече ще ме пита. А като попита баща си, той ще му каже, че аз съм си тръгнала и съм развалила семейството, което вярно. Аз си тръгнах. Заради сериозно физическо насилие.

Нямам идея как да кажа подобно нещо на сина си. Да чакам ли да ме пита директно или аз да инициирам разговор някой ден. Да му кажа ли, да скрия ли. Какви думи да използвам.
Измъчвам се.

# 152
  • Мнения: 70
Здравейте!

Имам три момчета, две на 1 г и едно на 3 г и 3м, което е без пелени от както е на 1г и 7м, оттогава никога не е имало инцидент с голямата работа. Никога не се е стеснява да ходи по голяма нужда където и да е - в детската градина, на гости, в храсти и т.н.

От септември тази година е в нова детска градина, където първите дни ходеше по голяма нужда и нямаше никакъв проблем. Ходи от първия ден с удоволствие, не е имал никакъв видим проблем с адаптацията.
Скоро след това гостуваше на баба си и дядо си за цял ден, където няма нито гърне, нито детска седалка. Когато вечерта се прибра, сподели, че цял ден се е стискал, защото не му харесвала тоалетната и нямало дъска. След това ходенето по голяма нужда се измести или рано сутрин преди градина, или вечер като се прибере.

Проблемът дойде след последния локдаун. Градината отвори на 4.01 и той тръгна, както обикновено без проблеми и с удоволствие. Във вторник обаче се е наакал в детската градина. В четвъртък го взех наакан, като не беше споделил нищо с госпожите, а в петък ми върнаха голяма торба с мръсни дрехи, като ми казаха, че два пъти се е случило в следобедните часове. Вкъщи няма никакъв проблем с ходенето по голяма нужда. Моля за съвети как да се справя с този проблем и каква би могла да е причината? Отблязвам, че не му се караме, нито подхождаме негативно към случващото се, обясняваме му, че на всеки може да се случи, че когато усети, че му се ходи, не трябва да се притеснява, а да отива спокойно.

Здравейте, трудностите около ходенето по голяма нужда при децата, които вече са усвоили умението да го правят в тоалетната, обикновено са на емоционална основа. Ще започна с това, че в тази възраст децата имат повишен интерес към тази дейност, което е напълно нормално за тяхното психофизиологично #развитие – именно в този период от израстването темата е много актуална. Характерно е да изследват усещанията си и процесите на задържане и изпускане, защото стават все по-телесно осъзнати. Периоди на наакване се случват, когато детето преживява някаква форма на #стрес и най-вече нещо, което го напряга или тормози, но му е трудно да осъзнае и да говори за него. Точно както описвате, в повечето случаи нещата започват от случка с ходенето до тоалетна, която детето изживява по по-различен от стандартния начин и оттам изхождането става наситено с напрежение или повишено внимание. Това е външна изява на иначе случващи се вътрешни процеси, с които детето изпитва трудности да се справи. Обикновено се отнасят до повишена #тревожност, която почти винаги води до повишаване на контрола. Тъй като за толкова малко дете е трудно да осмисли и да си даде сметка за своята повишена тревожност и да опита да преодолее и контролира нея, децата избират да опитват да контролират нещо, върху което могат да имат лесно и осезаемо влияние – в случая ходенето по голяма нужда. Когато се повиши контролът, неминуемо след това следва повече изпускане, защото дългото стискане променя цялостната психотелесна динамика и в крайна сметка води до обратното. Така се получава затворен кръг – детето се опитва да стиска в някои ситуации и после губи контрола в други.

Това е напълно преодолимо, дори би могло да отмине от самосебе си, но е възможно и да се повтаря като механизъм за #справяне в бъдеще. Ако сега успеете да го отработите, вероятността вашето дете да се научи да се справя без това е много голяма. Емоционалните причини могат да бъдат от най-различно естество – най-честите са: напрежение в #семейството, #конфликти, особено скрити, които детето само усеща и долавя, но не може да си обясни; #напрежение от промени в начина на живот, конфликти с приятели, притеснения от учители в градината и т.н. От това, което споделяте, си правя извода, че при вашето момче има поне два фактора, които могат да бъдат в основата на проблема – новата градина, макар че видимо се чувства добре, и съществуването на двете братчета. Това са две големи промени в неговия живот, с които той се справя едновременно. Много често децата, които са лесно адаптивни, изглеждат сякаш не им представлява проблем да свикнат с ново място и нови хора. Понякога обаче адаптивността се съчетава с тенденция на детето по-скоро да избягва да разгръща пълноценно #чувствителността си и да дава воля на емоциите си, а това винаги спомага за натрупване на вътрешно напрежение. Истината е, че за всяко дете започването на нова градина е стрес – при някои това се отразява повече в #поведението (плачат, странят от децата, затварят се в себе си), докато при други може да премине изцяло на вътрешно ниво. Новото, опознаването на средата и хората, незнанието какво можеш да очакваш, новите правила, новите авторитети, динамиката на групата и т.н. – всичко това са интензивни #преживявания за всяко дете. Дори и тези деца, които не изпитват страх или отблъскване, със сигурност преживяват голямо вълнение, по-предпазливи са в началото, съчетават наблюдението и опознаването с игрите, често се превъзбуждат и уморяват. Ако към това се прибави и ситуация или комуникация с някой, която им предизвивка притеснение, напрежението още повече се покачва. Детето може да не се свързва с това напрежение вътре в себе си и да не го осъзнава, но то неминуемо му влияе. Обикновено адаптацията докато детето се почувства напълно отпуснато и съвсем като у дома си трае минимум един – два месеца. При вашето момче вероятно този момент е съвпаднал с локдауна. А връщането отново на градина след затварянето отчасти е също процес на #адаптация. Всичко това се е случило и на фона на втория фактор – присъствието на двете братчета в живота на вашия син. Обикновено е нужно повече от година за едно дете, за да приеме новата ситуация на бебе в семейството, още повече, когато са две. Отново дори и външно да изглежда щастлив и спокоен, със сигурност на вашето момче не му е лесно. Децата в неговата ситуация изпитват противоречиви чувства – хем се радват на бебетата, хем изпитват усещане за загуба на своята единственост, често съпроводено с тъга, гняв, разочарование. Това са напълно нормални чувства, които изпитва всяко дете. Преодоляването им много зависи от #изразяването – на децата, които изразяват тези чувства по някакъв начин своевременно, им е много по-лесно да ги преодолеят, отколкото на тези деца, които ги задържат в себе си и се мъчат да не ги изпитват. Нови братчета и нова градина са две не малки промени, които са много ценни и позитивни, но в същото време внасят много емоции, може би объркване, и със сигурност напрежение в живота на вашето момче. Най-вероятно наакването е реакция именно на тях, ако няма нещо друго, което да се е променило или друго напрежение, което да витае в семейството.

Начинът, по който подхождате до момента, е много добър. Тъй като наакването е само поведение и симптом на емоционални трудности, ако подходите директно към него и се опитвате да го спрете, най-вероятно няма да постигнете успех. Чудесно е, че го подкрепяте и му съчувствате, както и че го насърчавате да отговаря на нуждата си за ходене до тоалетна на момента. Продължете с този подход. Отделно е добре да отворите пространство той да говори повече за своите  #преживявания. Можете да му споделите, че си мислите, че нещо го тревожи и напряга и се чудите какво е то. Важно е да поговорите в по-голяма дълбочина за преживяванията му около появата на братчетата, около новата градина, затварянето вкъщи и връщането след това. Тези разговори ще имат за цел да го стимулират да се свърже с чувствата си, да ги осъзнае, назове и изрази, с ваша #подкрепа, #емпатия и #разбиране. Когато той успее да се изрази и започне по-често и своевременно (най-добре ежедневно) да говори за #чувствата си, най-вероятно проблемът с наакването ще изчезне. Важно е да отразите чувствата му като му задавате въпроси, с които да улесните неговото #осъзнаване и изразяване. Напр. „Има ли нещо, което те тревожи или напряга в градината? Изглеждаш весел, но може би се притесняваш понякога.“, „Има ли нещо, от което те е страх в градината? Пазиш ли се от някой? Има ли някое дете или учителка, които не ти харесват? Какво не ти харесва?“, „Тежко ли ти е понякога, че трябва да ни делиш с братчетата си? Ядосваш ли им се? А на нас?“, „Става ли ти мъчно за времето, в което си бяхме само тримата? Можеш да ни споделиш, нормално е да се чувстваш така понякога“,“Дразнят ли те братята ти, когато и взимат играчките? Имаш ли конфликти и с деца от градината за такива неща? Сигурно ти идва в повече“ и т.н. Всичко, което се сетите, че би могло да бъде стресов фактор, можете да проверите в разговора с детето. От неговите реакции ще разберете кои са най-силните и актуалните фактори за напрежението. За да нормализирате преживяванията му, можете да му разкажете и вие за свои подобни преживявания, в които сте се чувствали така. Това ще му даде допълнително разбиране и спокойствие, че не е единственият, който се чувства така.

В случай, че има конфликти или напрежение в семейството, добре е да говорите с детето за това. Съвсем спокойно можете да му кажете какво се случва, без излишни подробности, но е важно да споделите как се чувствате вие и че ще се справите с вашите трудности. Можете да го стимулирате да ви зададе въпроси, ако има нужда да знае нещо. Така внасяте яснота и поемате отговорност за случващото се, което винаги успокоява децата. Дори и да нямате конкретни конфликти или разногласия, със сигурност вашата ситуация не е изобщо лесна - с три деца, две от които са на 1 годинка, локдауни и т.н. Нормално е да има повече напрежение. Споделяйки с вашето момче вашите преживявания, вие ще му помогнете да разбере по-добре цялостната ситуация и своето място в нея.

Колкото по-често имате възможност да водите такива разговори, толкова по-добре за него. Посредством такъв тип диалог не след дълго той сам ще започне да споделя чувствата си с желание, ще повиши своята осъзнатост за емоциите си, по-лесно ще си дава сметка какво се случва с вътрешния му свят и ще изгради нови механизми за справяне.

Желая ви успех!

# 153
  • Пловдив
  • Мнения: 11
Здравейте Милена,

Бих искала да чуя вашият съвет за ситуацията, в която се намираме с дъщеря ми.

Тя е на 4 години. Ходи е на ясла, откакто навърши 1г. 8м., а сега и на градина. Не е имало проблеми с адаптацията. До след първата карантина през март миналата година.

Тогава прекара някоко месеца с майка ми. Даже специално отидоха на село, за да може да играе на двора, а не да е затворена в апартамент. Баба ѝ ѝ угажда на всяка прищявка. Не иска такава закуска - прави се друга, не иска да се храни сама - хранят я, не иска да спи на обяд - не спи, обличат я и я събличат, позволяват и да прекарва повече време пред екрани и т.н.
След този период имаше проблеми с връщането на ясла (родена е през януари и през лятото все още ходеше на ясла). Тогаво го отдавах на това, че е по-голяма от повечето деца в групата и ѝ е скучно.

И наистина, след като започна да посещава ДГ през септември, се чувстваше чудесно, ходеше с желание, забавляваше се и ѝ харесваше. Тогава се случи втората карантина. Пак прекарана при баба ѝ. Сега положението е същото - иска баба си, тръшка се, когато не става на нейното и започва да хленчи за баба си. Вечер, когато стане време за лягане - "Бабаааааа...". Сутрин - "Бабааааа... Не искам на градина. Гадно е! Не искам при другите деца! Не ми харесва госпожа Еди-коя-си! Искам при баба!" Говорят по месинджър, уж всичко е наред, до входа на детската градина. Пак се започва рев.

Но само на вратата. Учителките казват, че през деня няма проблеми - играе с другите деца, рисуват, пеят. И наистина на снимките, които качват в групата във Фейсбук се вижда, че е така. Вечер като я взимам е щастлива, носи рисунката от конкретния ден. Хвали се, че г-жа Еди-коя-си (същата, дето не е харесва уж) и е писала шестица. И имаме една нормална вечер.

Докато дойде време за лягане. Или докато и кажем, че и стига толкова телевизия за деня. И пак се започва същото.
Успокоявах я, че ще идем на гости на баба през почивните дни. Че ще се чуем по телефон/месинджър и т.н. С променлив резултат. Една сутрин се стига до там, че и казах, че ще и забраня да се вижда с бабите си, след като всяко посещение при тях причинява такава реакция у нея (не е най-гордия ми момент на майка).

Уж разбира, уж обещава, че ще се държи добре и няма да се тръшка на вратата на градината, но на следващия ден е същото. Надявах се, че с течение на времето това поведение ще избледнее, но не би.
Когато нещо не се случи, както тя иска се започва реване и това "Бабаааааа...", кото ме подлудява.

Вече не знам как да поджодя и усещам, че започвам да си изпускам нервите.

# 154
  • Мнения: 70
Здравейте!

Имам проблем, който ме тормози все повече в последните месеци и става все по-належащ.
Имам син, тъкмо стана на 6г.
С баща му сме разделени много отдавна, беше бебе.
Виждат се рядко, чуват се периодично. Той живее в далечна държава.

Не знам какво трябва, какво е редно да му кажа за раздялата ни.
Навсякъде пише като чета книги за деца, възпитание, психология, че на децата трябва да се казва истината, че така или иначе ще я разберат и т.н
Също навсякъде пише, че не бива никога да се говори нищо лошо за другия родител.

До момента балансирам с двете неща.
Обаче всъщност ако трябва да кажа цялата истина на детето си, трябва да кажа и лоши неща, защото те са факт и причина за раздялата ни с баща му.
В същото време все повече ще ме пита. А като попита баща си, той ще му каже, че аз съм си тръгнала и съм развалила семейството, което вярно. Аз си тръгнах. Заради сериозно физическо насилие.

Нямам идея как да кажа подобно нещо на сина си. Да чакам ли да ме пита директно или аз да инициирам разговор някой ден. Да му кажа ли, да скрия ли. Какви думи да използвам.
Измъчвам се.

Здравейте, ситуацията, в която се намирате, наистина е доста трудна. Напълно разбираемо е да се колебаете дали постъпвате правилно, да се измъчвате и да ви е тежко да задържате всички тези неща вътре в себе си. Иска се много сила, за да се справяте с такова нараняване, без да товарите детето си! След подобни преживявания болката е толкова силна, че повечето хора трудно се удържат да не я споделят, без да помислят за чувствата на детето. На първо място това, че сте осъзната за нуждите на вашия син в тази ситуация, е огромен положителен ресурс за неговото здравословно развитие. Тази ваша осъзнатост и това, че търсите правилния подход, са най-доброто, което можете да направите за вашето момче. 

 По отношение на въпроса какво и как да му кажете за баща му, действително е важно детето да чуе истината и едновременно с това да поддържа позитивен вътрешен образ за баща си. Всяко #дете носи майка си и баща си вътре в себе си и ако отречем или обидим единия, нараняваме част от детето, което неминуемо рефлектира върху #самооценката и представата за себе си. Още повече когато детето е момче, бащата въплъщава мъжката част от личността му, поради което виждането за него е изключително важно за израстването му като мъж. Вярно е също, че децата дълбоко в себе си знаят истината за #семейните #отношения, но по един интуитивен, несъзнаван начин, и когато техните усещания се сблъскват с тайна или неистина, преживяват голямо объркване и интензивни негативни #емоции. Предвид тези две донякъде противоречащи си нужди, вие сте предприели много добър подход да балансирате между тях.

Разкриването на истината на вашия син е по-скоро процес, отколкото еднократно събитие. Вие вече сте извървяли не малък път в този процес. За да намества постепенно той цялата семейна ситуация вътре в себе си, е добре от време на време да говорите за отношенията в #семейството. Можете да отворите пространство за свободно обсъждане на тази тема като му кажете, че винаги, когато има нужда, може да споделя с вас как се чувства, да ви задава въпроси или просто да се изрази. Това действа много освобождаващо на децата и сваля напрежението им. Тъй като темата е много деликатна, добре е такива разговори да започват само със сългасието на детето, т.е. да го попитате дали иска да поговорите и ако не иска, да уважите това, както и да го поканите да разговаряте, когато се почувства готов. Не е нужно вие да се подготвяте предварително какво точно ще кажете или как, по-добрият вариант е да се оставите и да следвате нуждата и интереса на детето. Хубаво би било да започнете с въпроси към него - дали има нещо, което той иска да попита или да сподели, как се чувства в тази ситуация, как се чувства като общува с баща си, дали се чувства объркан понякога, от какво има нужда. Той ще определи за какво точно да говорите и до каква дълбочина е готов да стигнете. Следвайки него, ще можете да му бъдете най-полезна.

Това каквo е добре да научи детето за негативните страни на своя баща, когато става въпрос за насилие над майка му, зависи много от възрастта и #развитието на детето. На 6 години то все още не е изградило способност да се разграничава от родителите си, поради което такава информация би го наранила по отношение на връзката и представата за самия себе си. Все още за децата в тази възраст е трудно да виждат хората като цялостни обекти – единство от позитиви и негативи, склонни са да гледат по-скоро черно-бяло на хората, да ги виждат или изцяло като добри, или изцяло като лоши. Трудно им е да си обяснят и да разберат насилието. Особено тежко им е да приемат, че единият им родител, който изначално би трябвало да бъде източник на закрила и сигурност, всъщност е деструктивен. Често при момчетата на по-малка възраст агресивният баща се превръща в обект на #противопоставяне, а майката – в обект на закрила. Поемането на такава #отговорност от малкото дете може да доведе до голямо объркване, понякога и до несъзнателно заемане на позицията на партньор спрямо майката. Всички тези последствия се случват, когато детето все още не е узряло дотам, че да чуе и приеме осъзнато, че се намира в такава семейна ситуация. Затова е много добре, че внимавате кога да му поднесете цялата истина.

В същото време обаче е важно детето да знае защо сте решили да се разделите с баща му. Tова, което можете да му кажете е как сте се чувствала в тази връзка и какво в начина, по който сте се чувствала, ви е накарало да я прекратите. На този етап за него това обяснение би било достатъчно. Спокойно можете да му кажете, че не сте се разбирали, че сте се карали, че вие не сте се чувствала добре, не сте се усещала уважена и сигурна в тази комуникация, че не ви е било приятно отношението на баща му към вас, че сте опитала много неща, за да се оправят нещата, но в един момент сте усетила, че няма да има промяна, че повече не искате да живеете така и не сте щастлива, че това не е добре нито за вас, нито за детето ви. Много е важно да бъдете максимално автентична, да говорите не за фактите и поведението на бащата, а за себе си и своите вътрешни преживявания. С това обяснение ще му дадете важен урок – да държи на това да живее добре, да бъде щастлив и да не стои там, където не е добре за него. Учудващо е, но децата много лесно приемат такъв тип обяснение, защото функционират предимно на емоционално ниво и лесно разбират емоционалните преживявания на другите, и защото за тях е най-важно родителите им да са щастливи. Това е по-важно, отколкото непременно да бъдат заедно, защото ги обичат безусловно като човешки същества. А и защото тяхното психическо оцеляване е свързано с благополучието на родителите им.

Такъв разговор би наместил много детето и би му дал спокойствие и яснота. Дори и баща му да му казва други неща, децата винаги усещат автентичното, истинското и именно на него най-много вярват.

По отношение на виждането на вашето момче за баща му - важно е той да присъства в ежедневието с неутрална информация, напр. да споменавате негови навици, особености, черти, за да се подхранва нуждата на детето от #свързаност с бащата. Хубаво е, ако му споделяте положителни черти на баща му, но ако не го усещате, не е нужно да се насилвате. За да може детето да бъде по-близко до истината, да започне да изгражда по-цялостен образ за баща си и да се подготви за момента, в който ще научи цялата истина, добре е да започне да чува по малко и за негативните страни на баща си. Например, че лесно се ядосва, че е импулсивен, че понякога може да бъде по-груб и т.н. Това са неща, които детето със сигурност е усетило и в личната си комуникация с него, и особености, които може да разбере и приеме.

Кога да му кажете цялата истина ще усетите в комуникацията с него. Когато израсне дотам, че да може да чуе такава информация и да я инегрира, без да го разруши, той ще ви го покаже. Не случайно в момента се колебаете дали да му кажете – причината е, че все още му е рано. Обикновено когато един човек е свързан истински с другия, усеща кога и какво той може да понесе и кога и какво е добре за него да чуе. Посредством близката връзка, която имате с вашия син и разговорите, които предстои да водите по тези теми, когато дойде моментът, вие ще разберете. На прав път сте.

Желая ви успех!

# 155
  • Мнения: 70
Здравейте Милена,

Бих искала да чуя вашият съвет за ситуацията, в която се намираме с дъщеря ми.

Тя е на 4 години. Ходи е на ясла, откакто навърши 1г. 8м., а сега и на градина. Не е имало проблеми с адаптацията. До след първата карантина през март миналата година.

Тогава прекара някоко месеца с майка ми. Даже специално отидоха на село, за да може да играе на двора, а не да е затворена в апартамент. Баба ѝ ѝ угажда на всяка прищявка. Не иска такава закуска - прави се друга, не иска да се храни сама - хранят я, не иска да спи на обяд - не спи, обличат я и я събличат, позволяват и да прекарва повече време пред екрани и т.н.
След този период имаше проблеми с връщането на ясла (родена е през януари и през лятото все още ходеше на ясла). Тогаво го отдавах на това, че е по-голяма от повечето деца в групата и ѝ е скучно.

И наистина, след като започна да посещава ДГ през септември, се чувстваше чудесно, ходеше с желание, забавляваше се и ѝ харесваше. Тогава се случи втората карантина. Пак прекарана при баба ѝ. Сега положението е същото - иска баба си, тръшка се, когато не става на нейното и започва да хленчи за баба си. Вечер, когато стане време за лягане - "Бабаааааа...". Сутрин - "Бабааааа... Не искам на градина. Гадно е! Не искам при другите деца! Не ми харесва госпожа Еди-коя-си! Искам при баба!" Говорят по месинджър, уж всичко е наред, до входа на детската градина. Пак се започва рев.

Но само на вратата. Учителките казват, че през деня няма проблеми - играе с другите деца, рисуват, пеят. И наистина на снимките, които качват в групата във Фейсбук се вижда, че е така. Вечер като я взимам е щастлива, носи рисунката от конкретния ден. Хвали се, че г-жа Еди-коя-си (същата, дето не е харесва уж) и е писала шестица. И имаме една нормална вечер.

Докато дойде време за лягане. Или докато и кажем, че и стига толкова телевизия за деня. И пак се започва същото.
Успокоявах я, че ще идем на гости на баба през почивните дни. Че ще се чуем по телефон/месинджър и т.н. С променлив резултат. Една сутрин се стига до там, че и казах, че ще и забраня да се вижда с бабите си, след като всяко посещение при тях причинява такава реакция у нея (не е най-гордия ми момент на майка).

Уж разбира, уж обещава, че ще се държи добре и няма да се тръшка на вратата на градината, но на следващия ден е същото. Надявах се, че с течение на времето това поведение ще избледнее, но не би.
Когато нещо не се случи, както тя иска се започва реване и това "Бабаааааа...", кото ме подлудява.

Вече не знам как да поджодя и усещам, че започвам да си изпускам нервите.

Здравейте, всички прояви на детето, които описвате, са резултат от вътрешен конфликт по отношение на #границите, #правилата и #свободата. Предвид разликите в начина на живот на трите места – при бабата, вкъщи и в градината, не е учудващо объркването, което преживява дъщеря ви и вътрешното напрежение, което изпитва. На тази възраст поради нивото на развитие на #психиката децата се ръководят от принципа на удоволствието и най-голям приоритет за тях е удовлетворяването на нуждите им. В този смисъл е съвсем естествено да копнеят за мястото и човека, който им носи това усещане – на пълно съобразяване с тях и пълно задоволяване. Това обаче не означава, че пълното задоволяване е полезно. Ролята на възрастните, за да подготвят детето за живота, е именно да му помогнат да разбере и приеме, че не винаги ще получава това, което иска, че понякога ще преживява #отвхърляне, че е важно да може да се справя с ежедневието и трудностите само. Пълното задоволяване не е полезно и то по няколко причини. От една страна възпрепятства и смущава #самостоятелността на детето. От друга - обърква виждането му за живота и личната #отговорност за удовлетворяване на потребностите. От трета страна намалява #устойчивостта към #фрустрация и трудности. Когато на детето се поставят здравословни граници, то става самостоятелно, инициативно, израства и развива способността си да се стреми. Освен това се учи, че щастието и благополучието е в неговите ръце и зависи най-вече от него. Това развива и #креативността и способността на децата да намират решения на своите проблеми, както и им помага да имат реалистична представа за живота и съответно реалистични очаквания. Когато едно дете има нереалистични очаквания, рискът да бъде разочаровано е много голям.

Всичко това обаче не можем да искаме от едно малко дете да го осъзнае, осмисли и интегрира в живота си, ако между възрастните няма синхрон и последователност. Затова е нормално, че ви е  толкова трудно да накарате дъщеря ви да разбере и да промени поведението си в момента. Колкото и да й говорите и обяснявате, тя ще се успокои и намести, когато уравновесите условията на средата, в която пребивява. Децата се учат от опита и преживяванията си и е много трудно да бъдат убедени с думи в нещо, ако те го усещат по друг начин. Затова на първо място е необходимо да подходите не към детето, а към бабата. В много случаи това е доста трудна задача, защото възрастните хора са в голяма степен изградени личности, имат различни възгледи и трудно приемат обратна връзка. Имат обаче изключително ценните качества, че обичат внуците си безусловно и че имат желание да бъдат полезни. Затова и тяхното присъствие в живота на децата е толкова важно. Често обаче са объркани в представата си какъв е най-добрият начин да бъдт полезни за порасналите си деца и внуците си. Можете да опитате по един мек, но категоричен начин, да изговорите с бабата с какво вие имате нужда да ви съдейства в #развитието на детето, като не забравите да покажете колко цените отдадеността и подкрепата й. За да се чувства детето сигурно и стабилно, а не объркано и напрегнато, усилията на възрастните трябва да бъдат насочени горе долу в една и съща посока, а бабите и дядовците да подкрепят #авторитета и подходите на родителите. Тъй като любовта на бабата към дъщеря ви е голяма, можете да говорите с нея в посока как се отразява пълното задоволяване на детето. Не толкова колко трудно е след това за вас, а колко всъщност объркващо и регресиращо този тип взаимодействие влияе на детето. Добре е да бъдете конкретни в исканията си за промяна и те да не бъдат твърде много. Можете да започнете с това бабата да насърчава повече самостоятелността на дъщеря ви, да не я обличат и хранят, и да не й позволяват да стои пред екрани.

За сегашния момент на вашата дъщеря ще й е нужно още време да възстанови старите си навици и отново да припознае своята самостоятелност. Реадаптирането при големи разлики в средата е процес и винаги отнема малко време. Естествено е в градината да е по-лесно да следва правилата, защото там е с други деца, средата е предвидима, и емоциите към възрастните не са толкова много. Вие сте започнали добре да я връщате към нормалните порядки и е хубаво да продължите в същата посока, но с малка промяна в нагласата. Може би за вас би било по-лесно, ако възприемате детето като объркано, несигурно и напрегнато, и имащо нужда от вашата помощ, за да се намести, каквото то е в момента. С категорични и #последователни #граници, макар и с цената на повече #конфликти за известно време, ще успеете да му помогнете отново да влезе в ритъм. Колкото по-ясни, последователни и стабилни са границите, толкова по-успокояващо в крайна сметка е за детето. В този процес на възвръщане на баланса можете много да подкрепите дъщеря ви като отразявате чувствата, които тя изпитва, изговаряте ги и по този начин й помагате да ги осъзнае, изрази и намести. Отразяването става като й задавате въпроси, чрез които да се изрази и да се почувства разбрана и съпреживяна. Така много по-лесно ще понесе и приеме границите, които й поставяте. Ето примери за въпроси: „Много ли ти липсва баба? Харесваше ли ти там да получаваш всичко, което искаш? Сигурно ти е било много хубаво.“, „Ядосваш ли ни се, че има правила и искаме да ги спазваш? Иска ти се да няма никакви правила ли?“, „Объркана ли се чувстваш от разликата при баба и тук? Баба те облича и храни, а ние искаме да го правиш сама. Сигурно се объркваш кое е правилно и дали наистина си способна да си самостоятелна“, „Напрегнато ли ти е да се съобразяваш с всички промени и да искаме бързо да се нагаждаш към тях?“, „Разкажи ми какво ти харесваше при баба? Какво беше най-хубавото? Имаше ли нещо, което не ти харесваше?“, „Разбирам, че си объркана и ти е трудно да се адаптираш отново вкъщи, затова ще те подкрепим с тати, докато свикнеш. Може да се наложи да се караме малко повече, но ние сме възрастните и можем да преценим кое е добро и полезно за теб, затова ще направим най-доброто“ и т.н. С тези разговори, проведени с разбиране и търпение ще обгрижите и наместите емоциите й, а това ще й даде сили да се справи с трудностите около адаптирането към новия стар режим.

Желая ви успех!

# 156
  • Пловдив
  • Мнения: 11
Благодаря Ви за отговора.

Вашето мнение се припокрива с моето, но практически нещата винаги се случват по-различно от това което си мислим. Още повече, когато си родител на, така да се каже, по-зряло дете, често забравяш, че 4 годишните НЯМА как да оправдаят очакванията ти да се държат като възрастни. Но, понякога, се случва точно това - забравям. Забравям, че тя е просто хлапе и желанията ѝ и поведението ѝ са нормални за тази възраст. В крайна сметка и родителите са "човек".

Смея да кажа, че живота ни си влезе в релси. Може би има още моменти, в които ми се ще да ме слуша и изпълнява, ама... Хей - не може да искаш детето ти да стане силна, самостоятелна личност, но да се съгласява с всичко, което каже мама, нали?! Simple Smile

Бабата ще се окаже костелив орех, обаче. Въпреки всичките разговори, и различните гледни точки, които и излагам, за да промени поведението си - за мое улеснение, за доброто на детето, тя трудно казва НЕ, когато малката я помоли. Даже при последното ни гостуване дъщеря ми и каза да не и помага да се преоблича, защото тя умее да го прави сама (след като разговаряхме за нещата, които не ми харесват при баба и). Не мога да опиша разочарованието на бабата Grinning

Още веднъж Ви благодаря!

Последна редакция: пт, 22 яну 2021, 12:06 от bubanka

# 157
  • Мнения: 54
Здравейте Милена 🙂Има ли начин да се справя сама със Страха(и последвалите симптоми от него),когато съм в безлюдна среда или сама у дома?Благодаря Ви предварително🙂

Общи условия

Активация на акаунт