Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 165
  • София
  • Мнения: 1 404
Благодаря за отговорите. Започнахме работа с психолог и се надявам нещата да потръгнат. Детето ходи на плуване, но в тази обстановка нямаше как да го водя.

# 166
  • Мнения: X
Здравейте!
Моля за Вашето мнение по следния казус, който се надявам да мога да опиша възможно най-кратко и точно:
Към средата на миналата година се преместихме в чужбина. От септември 2020 г., синът ни, който в момента е на 7 години без малко, започна училище тук. Ако бяхме останали в България, той щеше да започне училище през септември 2021 г., при навършени 7 г., а дотогава щеше да посещава детска градина, доколкото това изобщо е възможно във времената на "пандемия".
Към постъпването си в училище тук, детето можеше да чете свободно на български език, да прави елементарни аритметични сметки и разни подобни дребни умения, които се считат за напредничави в България. Но същевременно той не знаеше и дума чужд език, както и не можеше да пише, нито печатно, нито ръкописно. Тук тези умения започват да ги усвояват от 3-4-годишна възраст и постепенно надграждат. Тоест, най-неочаквано нашето момче стартира назад - без чужд език и с недостатъчни умения за писане. Това от гледна точка на интелектуален потенциал.
В емоционален план обаче нещата изглежда са различни и по-тревожни.
През ноември 2020 г., при проведена родителска среща с неговата учителка, тя ми съобщи, че се притеснява за поведението му в клас, но тогава ми описа няколко не толкова тревожни "признака", като например, че трудно можела да го накара да се усмихне и че трудно поддържал визуален контакт. Аз още тогава усетих, че тя клони към диагностика, тоест някакъв вид дискриминиране на детето, и ми стана неприятно. Но забравих за това. И в крайна сметка преди няколко дни отново се проведе родителска среща в присъствието и на съпруга ми, уж за езиковия прогрес на детето, на която учителката му беше поканила психолог и ни съобщи, че въпреки че езиковите умения на детето се подобряват, част от поведението му е тревожно за нея, защото я затруднява в час и иска да разрешим да му се направи оценка (или диагностика може би е по-правилно на български). Уж за негово добро, бла-бла-бла, но аз с моята балканска подозрителност, се тревожа, че просто искат да го маргинализират.
Ни в клин, ни в ръкав, изведнъж излезе още един "симптом" - детето често лежи и се въргаля на пода по време на час и не бърза да реагира/съдейства, когато го поканят да си седне и да работи, след няколко покани сяда и работи, но бързо престава (изводът е, че бързо губи концентрация). Същевременно вкъщи той също пише домашни с огромно нежелание и не съдейства кой знае колко, когато нещо се поиска от него, а той не желае да го свърши и обича да лежи и да играе, пише, чете, на пода. В допълнение към въргалянето по пода, ме изненадаха и с това, че пречел на останалите в клас, като си таниникал нещо постоянно. Вкъщи също обича да пречи, когато не стане неговата воля, а ако се опитаме да противоречим, се налага с истерия или с други неприятни действия.
Неприятното в случая беше, че за поведението му в училище аз научих изведнъж и ми дойде в повече - малко като гръм от ясно небе. Ако ми бяха казали по-рано, вероятно щях да се опитам да говоря с него, да потърся помощ или информация. А така... съм поставена едва ли не пред свършен факт.
От една страна, детето наистина все още не разбира добре езика и аз съм сигурна, че част от реакциите му се дължат на езиковата некомпетентност, друга част - на факта, че се уморява, тъй като за него и адаптацията към чуждата среда също е на дневен ред, както и за цялото ни семейство. Например, при дискусия в клас на чужд език, той не разбира и бързо губи интерес, съответно не е научен или не може, или пък просто не иска, да пази тишина, за да могат другите да участват. Чудя се, това признак ли е за някакъв психологически проблем? Досега не съм го мислила по този начин.
Ние дадохме съгласието си да го оценят, но дано да намерят професионалист, който да работи с български, защото иначе резултатът ще бъде най-малкото съмнителен. Аз не спирам да се тревожа и да си мисля, че искат зорлем да го изкарат или хиперактивен, или пък дори нещо от спектъра на аутизма. А според мен той си е съвсем ок и досега не съм имала изобщо повод за съмнение, че нещо му има.
Според Вас, дали е възможно да е отключил нещо заради стреса, на който е подложен, на който е подложено цялото семейство? Или пък просто не сме забелязали?
Отакакто се проведе тази родителска среща, всяка негова реакция ме притеснява, виждам я преувеличена, кара ме да реагирам нервно, явно от фрустрация. Баща му също. Досега можеше да общува с него, макар и рядко и трудно. Сега вече не желае. Детето усеща напрежението и става още по-напрегнато.
Въртим се в омагьосан кръг и не знам как да излезем.
Мисля си, дали да не направим някоя онлайн сесия, но с него ще е трудно.
Ще бъда благодарна на всякаква информация или мнение или каквото и да било от Ваша страна.

# 167
  • Мнения: 75
Здравейте,
синът ми е на 12 години и напоследък отношенията помежду ни са доста изострени, като основната причина е ученето.
Аз от малка обичам да чета и уча, това винаги ми е харесвало и ми е доставяло удоволствие. И сега ме боли като го гледам как няма никакъв интерес към ученето. Не се сеща сам да седне да учи. И не само трябва все да му давам зор да седне, ами и трябва постоянно да му вися на главата докато учи. Махна ли се - веднага се разсейва, дори да прочете урока - после се оказва, че не е запомнил нищо. Много е изтощително за мен постоянно да повтарям - хайде сега извади учебниците по математика, реши тези задачи, сега си прибери тези учебници, извади другите....
Този контрол изнервя и него - уж иска да му помагам, но е много по-щастлив ако просто го оставя и не го тормозя с учене.
И в мен има голяма вътрешна борба - от една страна дали да му уважа настройките и да го оставя да се оправя сам и каквото стане. От друга страна -сега е в шести клас. Тази и следващата учебни години са му особено важни.

Въпросът ми е дали има някакви психологически методи, с които би могла да се развие у него вътрешна мотивация за учене, желанието да идва от него, да не ми се налага да бъда постоянно в ролята на насилник?
Или пък няма никакъв смисъл от всичкия този тормоз, просто да вдигна ръце и да прави каквото си иска?
Disappointed Relieved   AnguishedFrowning1

Здравейте, въпросът за вътрешната #мотивация е сложен, особено в тийнейджърската възраст. В този период децата преживяват много и разнообразни вътрешни процеси, които нареждат ученето доста по-назад в приоритетите им. Обикновено участието на родителите в този процес е съпроводено с много #напрежение и изостряне на #взаимоотношенията. Те пък от своя страна са изключително важни през предстоящата тийнейджърска възраст, а поради спецификите на периода доверието между #деца и възрастни става все по-крехко. Освен с бурното физическо, хормонално, емоционално и социално развитие, което на 12 години вече е започнало, ниската мотивация за учене се свързва много и с подходите, които се използват в обучението. В зависимост от начина, по който се представя една материя, тя може да събуди или приспи интереса на децата. За съжаление системата все още не може да бъде променена, нито ситуацията, в която се намират учениците в момента. А оттам и условията за създаване на вътрешна мотивация в училище. Именно то е редно да бъде основният източник на учебните стремежи, а #родителите би трябвало много минимално или изобщо да не участват в тези процеси. Причините са три – първо защото ученето с родител променя взаимоотношенията и поставя родителя в изключително трудна позиция, в която той да се опитва да балансира между много различни една от друга роли в живота на детето си. Второ, защото за детето това не е по-малко трудно - абсолютно във всяка ситуация на взаимодействие с родителите си децата реагират на тях с чувствата, очакванията, нуждите и потребностите, които имат към тях като дете към родител. Това прави процеса на учене наситен с много повече емоции и механизми на взаимодействие (отколкото при общуването с учител), от които би било много трудно за едно дете да се абстрахира, за да учи спокойно. И трето - защото ученето е един от компонентите на личната отговорност, която всяко дете носи, и бидейки лична тя трябва да бъде носена изцяло от самото него.

Децата, които си учат редовно, пишат си домашните и си изпълняват задачите, обикновено са  именно тези, които са успели да изградят лична #отговорност към #ученето. В повечето случаи по-скоро изпитват удоволствие от това да бъдат добре организирани, ефективни и успешни, отколкото непременно да се усланят на вътрешна мотивация. Тези ценности, които включва личната отговорност всъщност са доста ценни качества за живота занапред, и стимулират децата да си вършат учебните задачи, дори в моментите, в които изобщо не им се занимава с тях и не усещат вътрешна мотивация. Тази лична отговорност е много свързана с уменията за #саморегулация, затова може да се изгради единствено, когато детето бъде оставено само̀ да се справя с учебните си задачи и да поема последствията от пропуските си. Само по този начин е възможно то да усети чрез личното си преживяване, че ученето наистина е негова отговорност. Докато някой вкъщи го подсеща, помага му, проверява го и го контролира, детето няма как да разбере истински, че всичко това зависи от самия него. По този начин регулацията му е изцяло външна. Затова би му било трудно да изпита удоволствие от добре свършената работа или от самия процес на справяне със задачи, защото те не идват от него и той не ги усеща като свои. Точно както малкото дете, което се учи да ходи - в момента, в който се усети хванато и направлявано от възрастен, се отпуска на него и става несамостоятелно. В този смисъл ролята на родителите би било добре да бъде по-скоро дистанцирана, но изискваща справяне в училище, подкрепяща и разбираща, но категорична в #правилата и #границите. Именно с такава позиция можете да стимулирате детето само̀ да намери начин, ритъм, стимул да се организира и да се справи. Така ще възникне и усещането му за #устойчивост, можене и #увереност в собствените способности.

Как на практика става това? Като за начало е добре вие да вземете решение и да изясните за себе си дали бихте опитали такъв подход. Ако решите да пробвате, важно е да сте наистина твърди в решението си и последователни. Добре е да поговорите с вашето момче, за да въведете новата промяна, да му върнете отговорността при него, където трябва да бъде, и да изградите рамка и правила, които да помогнат на него да се саморегулира, и на отношенията ви да имат ясни граници. Важно е такъв разговор да бъде максимално искрен, автентичен и търпелив. Можете да започнете с това да споделите на вашия син как се чувствате по отношение на неговото учене, как според вас се отразява на отношенията ви, как сте търсили начини да му помогнете, и че сте стигнали до извода, че е време той да поеме своята отговорност да се справя сам с ученето. Много е важно да подкрепите тези думи с изброяване на негови качества и умения – напр. че е достатъчно умен, наблюдателен, способен сам да управлява своето учене и вие искате да му се доверите и да го оставите да го направи. След това е добре да поговорите за самия процес в по-голяма дълбочина, като приоритетно е той да мисли, формулира и да се изразява, а не вие да му обяснявате, да му давате съвети или да го критикувате. Затова започнете с въпроси към него. Това той да разсъждава върху процесите си на учене е първата крачка към поемането на отговорност. Попитайте го какво му харесва, какво не му харесва; кое му е интересно и кое не е; кога се чувства наистина заинтригуван; кога е бил последният път, в който му е било истински приятно да учи нещо; как се чувства, когато трябва да учи/учи/има много за уене – ядосва ли се и на какво и кого, скучно ли му е много, съпротива ли усеща в себе си; притеснява ли се, че няма да се справи с нещо; иска ли му се да е по-добър или успешен в ученето и какво за него е това, и т.н. Тези въпроси ще ви помогнат да изследвате вътрешната му мотивация и чувствителността му по въпроса, както и на него да се свърже с усещанията си и да повиши #осъзнатостта си. В течение на този диалог могат да ви хрумнат идеи как да подкрепите детето в нещата, които са му истински интересни – дали като му набавите материали, книги, или го запишете на допълнителни курсове и т.н. В последствие е добре да обсъдите в детайли самия процес на учене и подготовка на уроците, като отново чрез въпроси го стимулирате той да мисли – какво според него му пречи и какво му помага да учи по-лесно; от какво има нужда, за да се организира по-добре – да си прави сам или с ваша помощ план за учене и почивки, да почива първо и после да седне да учи или обратното; ако днес не е успял да се справи с нещо, какво различно би могъл да направи, за да се справи утре по-добре; каква да бъде вашата намеса и как вие да бъдете спокойни, че той си върши задачите; от каква помощ би имал нужда от вас – дали да го насърчавате и подкрепяте повече, дали да ви споделя чувствата, които изпитва, свързани с ученето и да получава съчувствие от вас и т.н. Чрез това обсъждане той ще получи разбиране и съчувстиве, а вие ще получите яснота и заедно ще определите практическите измерения на #самостоятелността в ученето. Когато възникне предложение от негова страна, с което вие не сте съгласни, важно е да преговаряте. #Преговорите са подходящият подход за #комуникация около правилата и границите, която ви престои с навлизането в тийнейджърската възраст. С порастването децата имат все по-голяма нужда да бъдат чути, уважени и приети насериозно. Този тип диалог между деца и родители има изключително силно въздействие върху децата - те започват да се чувстват все по-способни, а оттам и истински да желаят да носят отговорност и да се справят с нея. След като обсъдите всичко и вземете решения как да протичат нещата занапред, вашата задача е да се въоръжите с търпение и доверие в просеца на промяна.

Нормално е този подход на неучастие в ученето на вашето момче да предизвиква притеснения, съмнения и колебания у вас. Истината е, че поемате риск поне за известно време, докато детето свикне. Рискът е той да не се справи с нещо или да допуска грешки. Това обаче може да бъде изключително полезно за него. Именно така може да осмисля и променя поведението си – когато не му спестявате да почувства грешките си и да ги преработи. Това да отиде без домашно или със сбъркани задачи само може да му помогне да иска да стане по-добър и по-отговорен. Не и без ваша помощ, разбира се. Но нека тя да се състои в разговори, насърчение, стимулиране на неговата осъзнатост. Вместо да отделяте време да го карате да учи или да му помагате, отделяйте време да разговаряте за тези процеси и да стимулирате неговата увереност.

Моментът за такава промяна при вас е добър, за да има време момчето да доизгради навиците си за учене, докато дойдат изпитите за кандидатстване след 7ми клас. Дори и понякога да ви е трудно в началото, решението ще преобърне динамиката и ще ви облекчи в дългосрочен план. А също и ще се отрази много положително на взаимоотношенията между вас.

Желая ви успех!

# 168
  • Мнения: 75
Здравейте!
Моля за Вашето мнение по следния казус, който се надявам да мога да опиша възможно най-кратко и точно:
Към средата на миналата година се преместихме в чужбина. От септември 2020 г., синът ни, който в момента е на 7 години без малко, започна училище тук. Ако бяхме останали в България, той щеше да започне училище през септември 2021 г., при навършени 7 г., а дотогава щеше да посещава детска градина, доколкото това изобщо е възможно във времената на "пандемия".
Към постъпването си в училище тук, детето можеше да чете свободно на български език, да прави елементарни аритметични сметки и разни подобни дребни умения, които се считат за напредничави в България. Но същевременно той не знаеше и дума чужд език, както и не можеше да пише, нито печатно, нито ръкописно. Тук тези умения започват да ги усвояват от 3-4-годишна възраст и постепенно надграждат. Тоест, най-неочаквано нашето момче стартира назад - без чужд език и с недостатъчни умения за писане. Това от гледна точка на интелектуален потенциал.
В емоционален план обаче нещата изглежда са различни и по-тревожни.
През ноември 2020 г., при проведена родителска среща с неговата учителка, тя ми съобщи, че се притеснява за поведението му в клас, но тогава ми описа няколко не толкова тревожни "признака", като например, че трудно можела да го накара да се усмихне и че трудно поддържал визуален контакт. Аз още тогава усетих, че тя клони към диагностика, тоест някакъв вид дискриминиране на детето, и ми стана неприятно. Но забравих за това. И в крайна сметка преди няколко дни отново се проведе родителска среща в присъствието и на съпруга ми, уж за езиковия прогрес на детето, на която учителката му беше поканила психолог и ни съобщи, че въпреки че езиковите умения на детето се подобряват, част от поведението му е тревожно за нея, защото я затруднява в час и иска да разрешим да му се направи оценка (или диагностика може би е по-правилно на български). Уж за негово добро, бла-бла-бла, но аз с моята балканска подозрителност, се тревожа, че просто искат да го маргинализират.
Ни в клин, ни в ръкав, изведнъж излезе още един "симптом" - детето често лежи и се въргаля на пода по време на час и не бърза да реагира/съдейства, когато го поканят да си седне и да работи, след няколко покани сяда и работи, но бързо престава (изводът е, че бързо губи концентрация). Същевременно вкъщи той също пише домашни с огромно нежелание и не съдейства кой знае колко, когато нещо се поиска от него, а той не желае да го свърши и обича да лежи и да играе, пише, чете, на пода. В допълнение към въргалянето по пода, ме изненадаха и с това, че пречел на останалите в клас, като си таниникал нещо постоянно. Вкъщи също обича да пречи, когато не стане неговата воля, а ако се опитаме да противоречим, се налага с истерия или с други неприятни действия.
Неприятното в случая беше, че за поведението му в училище аз научих изведнъж и ми дойде в повече - малко като гръм от ясно небе. Ако ми бяха казали по-рано, вероятно щях да се опитам да говоря с него, да потърся помощ или информация. А така... съм поставена едва ли не пред свършен факт.
От една страна, детето наистина все още не разбира добре езика и аз съм сигурна, че част от реакциите му се дължат на езиковата некомпетентност, друга част - на факта, че се уморява, тъй като за него и адаптацията към чуждата среда също е на дневен ред, както и за цялото ни семейство. Например, при дискусия в клас на чужд език, той не разбира и бързо губи интерес, съответно не е научен или не може, или пък просто не иска, да пази тишина, за да могат другите да участват. Чудя се, това признак ли е за някакъв психологически проблем? Досега не съм го мислила по този начин.
Ние дадохме съгласието си да го оценят, но дано да намерят професионалист, който да работи с български, защото иначе резултатът ще бъде най-малкото съмнителен. Аз не спирам да се тревожа и да си мисля, че искат зорлем да го изкарат или хиперактивен, или пък дори нещо от спектъра на аутизма. А според мен той си е съвсем ок и досега не съм имала изобщо повод за съмнение, че нещо му има.
Според Вас, дали е възможно да е отключил нещо заради стреса, на който е подложен, на който е подложено цялото семейство? Или пък просто не сме забелязали?
Отакакто се проведе тази родителска среща, всяка негова реакция ме притеснява, виждам я преувеличена, кара ме да реагирам нервно, явно от фрустрация. Баща му също. Досега можеше да общува с него, макар и рядко и трудно. Сега вече не желае. Детето усеща напрежението и става още по-напрегнато.
Въртим се в омагьосан кръг и не знам как да излезем.
Мисля си, дали да не направим някоя онлайн сесия, но с него ще е трудно.
Ще бъда благодарна на всякаква информация или мнение или каквото и да било от Ваша страна.

Здравейте, разбирам притеснението ви и всички емоции, които изпитвате. Това е наистина много стресова ситуация на фона на също много стресов контекст. Чувам обаче и вашите разсъждения, които въпреки този стрес са доста адекватни, осъзнати и включващи цялата динамика на ситуацията. Предвид потенциала, който виждам, във ваше лице, изпитвам много силни съмнения, че на детето може да му има нещо, което вие да сте изпуснали, подценили или не сте забелязали. Макар да не съм го видяла, от това, което описвате, не ми звучи като да трябва да му се поставят каквито и да било диагнози. За поведението му има достатъчно вътрешни основания: трудности с разбирането и изразяването, което влияе на комуникацията и усещането му къде е неговото място в класа; липса на връзка с учителите, поради което той вероятно се чувства неразбран, подценен и самотен; в следствие от трудностите с езика усещане за несправяне, неадекватност и невписване. Това са достатъчно сериозни фактори за дискомфорт, които поради трудностите на учителите да изградят връзка с детето и културологичните им особености им пречат да разберат и да намерят път към него.

На тази възраст децата учат, съдействат и се развиват в училище предимно посредством връзката, която са изградили със своите учители. Обратно, когато не се чувстват свързани с възрастните, трудно зачитат границите, които им поставят, защото за тях са наложени правила от чужди хора. Нормална реакция е да се съпротивляват срещу тези граници. В този смисъл всички поведения на вашето момче – тананикането, несъдействието, лягането на пода и т.н., са неговият начин да изрази и заяви себе си, защото му липсват вербалните средства за това. Чрез своето опозиционно поведение той се опитва да потърси контакт, да заяви нуждите си, да покаже, че е там и преживява нещо, че има нужда от помощ, че не разбира или че има нужда да уважават темпото му. Всяко дете в процес на адаптация използва механизми, които го успокояват, за да може да се справи с всички вътрешни процеси, които преживява. Децата, които изпитват по-голяма тревожност поради специфични натоварващи обстоятелства, обикновено имат по-различно от обичайното поведение, особено когато не могат да изразят това, което изпитват с думи. Намират начини да се успокояват като правят неща, които са им познати и свои.

За ваше спокойствие ви насърчавам да направите консултация с детски психолог българин, макар и онлайн. Мнението на колега от Франция също би трябвало да бъде обективно въпреки пропастта в езика, защото оценката се осъществява и отвъд думите. Заключения за психологическо състояние на деца трябва да бъдат правени само и единствено от детски психолог, който е обучен и има опита да разбира по-дълбинно динамиката на детската душа и причините за проблемите на децата. Съмненията на педагозите, насочващи към диагнози, вероятно се дължат на трудността, която изпитват, да се справят с детето. В този смисъл консултацията с психолог относно детето би била полезна за тях, за да ги насочи как да подходят по-успешно за неговата интеграция вместо да се чудят какво не му е наред. А именно там се крие според мен проблемът – в нагласата и подхода. Нужно е да потърсят как биха могли да стигнат до детето, за да се почувства то достатъчно сигурно с тях и да им има доверие. Това е единственият начин да се отвори, да съдейства и да се впише в една такава абсолютно непозната, чужда и може би плашеща със своята неразбираемост среда. За да искаме от дете в такова положение да се съобрази с нас, нужно е първо ние да се съобразим с неговите нужди. За да се интегрира в този нов свят, някой трябва да влезе в неговия свят.

Отделно е добре вие да си поговорите с детето, защото в крайна сметка най-важно е как се чувства той. Добре е да го предразположите да ви сподели какво преживява, за да можете да го разберете по-добре и да си обясните поведението му. А и колкото повече той споделя и се изразява с вас, толкова повече ще му олеква от това, че не може да се изрази в училище. Много е важно той да може да говори за това с вас, за да нормализира чувствата си и представата за себе си. Заедно можете да обсъдите различни стратегии за справяне в ситуации, в които се чувства самотен или не разбира, когато му е трудно или се усеща не на място. Когато разполага с идеи как да си помогне, ще се чувства много по-спокоен. За да приеме ситуацията и да се адаптира е нужно емоциите му да бъдат приети и да има пространство да ги изразява, както и да усеща близост и свързаност в семейството, докато я изгради и в училище.

Желая ви успех!

# 169
  • Мнения: 545
Благодаря Ви за изчерпателното обяснение и насоките!

Flowers Hibiscus

# 170
  • www.bg-mamma.com
  • Мнения: 926
Благодарим от сърце на Милена Каменова за отзивчивостта и за отделеното време за отговор на въпросите, касаещи пълноценноо общуване с децата по време на извънредната епидемична обстановка.

Поради повишената служебна натовареност на Милена Каменова, от днес, 10 февруари, онлайн консултациите в настоящата тема се прекратяват.

Общи условия

Активация на акаунт