Тя имаше вроден порок на сърцето. Тя почина след рождения на големия ми син.После разбрах че е била бремена.Тя нетрябваше да има деца.Големият ми син е във втори клас а малкият е във детската градина. Малкият е малко по палав от големи ят ми син.
- Публикувана: 12 апр. 2020, 12:30 ч.
- Последно мнение: 11 апр. 2024, 10:44 ч.
Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт
Здравейте, искам да попитам как мога да преодолея страха от излизане навън, преди няколко години получих паническо разстройство и когато съм вън много често ме хващат паник атаки, тъкмо го бях преодоляла, но сега с карантината не съм излизала два месеца и вече дори нямам желание да излизам. Какво трябва да направя да се преборя със този пуст страх. Благодаря ви.
Интересно, какво ще стане, ако излезете? Какво си представяте?
Тя имаше вроден порок на сърцето. Тя почина след рождения на големия ми син.После разбрах че е била бремена.Тя нетрябваше да има деца.Големият ми син е във втори клас а малкият е във детската градина. Малкият е малко по палав от големи ят ми син.
Страдате заради съдбата на вашата сестра... Особено е трогателно това, че тя е била бременна с риск за живота си.
Вие обичате сестра си. Това е напълно разбираемо. И водени от тази любов сякаш си казвате:
"Защо това се случи само със сестра ми? С какво аз заслужавам да имам това, което на нея ѝ беше отнето от съдбата?"
Но вашата сестра също ви обича. И водена от любов към вас, тя ви казва само едно:
"Аз искам ти да живееш! Искам ти да имаш друга съдба. Моля те, отгледай твоите деца и мои племенници. И живей колкото ти е отредила твоята съдба. Колкото повече, толкова по-добре за мен!"
Здравейте! Не знам дали темата е разисквана и дали е писано по нея, но имам нужда да споделя това, което чувствам. Правя го тук, защото хората около мен не ме разбират. Освен това искам да видя дали има и други майки в моята ситуация. А тя е:
Кърмих успешно дъщеря си от гърда 3 месеца. Наддаваше перфектно. В един момент обаче обяви кърмаческа стачка. Беше свикнала от шише. Започнах да се цедя. Правя го вече 4ти месец. На ден изкарвам по литър и половина кърма като тази, която остане замръзявам. Бебето си хапва и при нея няма проблем. Проблемът е при мен. След тази кърмаческа стачка изпитвам ужас и погнуса от това да върна бебето на гърда. Като гледам снимки на майки, които кърмят или като чувам разговор, се отвръщавам от кърменето на гърда. Направо ми се повръща. Дори това цедене през 3,4 часа ме побърква и не издържам повече. Нямам търпение всичко да приключи, защото нервите са ми опънати до краен предел и се чувствам адски депресирана.
Освен това раждането ми беше нормално и болезнено. Още съм травмирана и помня всичко до най-малката подробност. Заради това не искам категорично второ дете когато и да било. Обичам си моето бебе и не искам да обичам друго. Когато плаче пък се чувствам безсилна и ме е страх, че не се справям добре. Мъжът ми също я гледа като не е на работа. Има кой да ми помага.
Друго нещо, което ме мъчи, е че от няколко дни усещам движения в дясната част на корема. Все едно там има бебе. Направих 5 теста за бременност и се оказаха отрицателни всички. Ще направя и кръвен. Ще се консултирам с АГ и с гастро според резултата от кръвния. Но както писах по-горе, не искам друго бебе. Искам да имам само едно. Мъжът ми обаче иска второ. Не знам как ще се разберем, уж за сега го убедих.
Имам чувството, че като излизах преди на разходки с бебето хората ме гледат и ми се подиграват, че точно аз съм родила. Мъжът ми ми е първият мъж изобщо. Преди това не съм имала връзка и може би затова мисля така. Живея в малък град и всички се познаваме. Затова вече при разходки не искам да виждам никакви хора, защото ме е срам.
Колкото до отношенията ни.. Заедно сме 4 години. В началото ми казваше, че ме обича. От 1 година спря или ми го казва много рядко. Неколкократно съм му казвала, че не се чувствам обичана и имам нужда да ми го казва. Той ме прегръща и аз всякаш забравям за всичко. Случвало се е да го хващам да си пише с други жени преди да родя. Мислила съм да си тръгна от него, но явно не съм намерила куража да го направя. Много съм ревнива, но гледам да не го показвам.
Това не е ли следродилна депресия? Въпреки че са минали цели 7 месеца. Имам нужда от помощ да се справя и с нервите си.. моля Ви помогнете ми.
Тези неща чувствам.. малко хаотично написани, но..
Кърмих успешно дъщеря си от гърда 3 месеца. Наддаваше перфектно. В един момент обаче обяви кърмаческа стачка. Беше свикнала от шише. Започнах да се цедя. Правя го вече 4ти месец. На ден изкарвам по литър и половина кърма като тази, която остане замръзявам. Бебето си хапва и при нея няма проблем. Проблемът е при мен. След тази кърмаческа стачка изпитвам ужас и погнуса от това да върна бебето на гърда. Като гледам снимки на майки, които кърмят или като чувам разговор, се отвръщавам от кърменето на гърда. Направо ми се повръща. Дори това цедене през 3,4 часа ме побърква и не издържам повече. Нямам търпение всичко да приключи, защото нервите са ми опънати до краен предел и се чувствам адски депресирана.
Освен това раждането ми беше нормално и болезнено. Още съм травмирана и помня всичко до най-малката подробност. Заради това не искам категорично второ дете когато и да било. Обичам си моето бебе и не искам да обичам друго. Когато плаче пък се чувствам безсилна и ме е страх, че не се справям добре. Мъжът ми също я гледа като не е на работа. Има кой да ми помага.
Друго нещо, което ме мъчи, е че от няколко дни усещам движения в дясната част на корема. Все едно там има бебе. Направих 5 теста за бременност и се оказаха отрицателни всички. Ще направя и кръвен. Ще се консултирам с АГ и с гастро според резултата от кръвния. Но както писах по-горе, не искам друго бебе. Искам да имам само едно. Мъжът ми обаче иска второ. Не знам как ще се разберем, уж за сега го убедих.
Имам чувството, че като излизах преди на разходки с бебето хората ме гледат и ми се подиграват, че точно аз съм родила. Мъжът ми ми е първият мъж изобщо. Преди това не съм имала връзка и може би затова мисля така. Живея в малък град и всички се познаваме. Затова вече при разходки не искам да виждам никакви хора, защото ме е срам.
Колкото до отношенията ни.. Заедно сме 4 години. В началото ми казваше, че ме обича. От 1 година спря или ми го казва много рядко. Неколкократно съм му казвала, че не се чувствам обичана и имам нужда да ми го казва. Той ме прегръща и аз всякаш забравям за всичко. Случвало се е да го хващам да си пише с други жени преди да родя. Мислила съм да си тръгна от него, но явно не съм намерила куража да го направя. Много съм ревнива, но гледам да не го показвам.
Това не е ли следродилна депресия? Въпреки че са минали цели 7 месеца. Имам нужда от помощ да се справя и с нервите си.. моля Ви помогнете ми.
Тези неща чувствам.. малко хаотично написани, но..
Здравейте! Важното е да видим проблема в дълбочина, а не дали ще го кръстим следродилна депресия...
Много често, когато родят, жените изпитват чувства, каквито са изпитвали и техните майки, когато са ги раждали. Интересно - какво знаете за собственото си раждане и как се е чувствала майка ви. Също и по отношение на кърменето... И още - дали вашето отвращение от кърменето /което за много жени е удоволствие/, не е свързано с отношенията със съпруга ви? Това са въпросите, които си задавам...
Здравейте!
Имам психосоматичен проблем от преди две години и не мога да преглъщам, трудно преглъщам храна,вода,медикаменти.Не е свързано с никакво събитие,изведнъж се отключи незнайно от какво.
Имам психосоматичен проблем от преди две години и не мога да преглъщам, трудно преглъщам храна,вода,медикаменти.Не е свързано с никакво събитие,изведнъж се отключи незнайно от какво.
Здравейте! Казвате, че няма причина да се отключи вашето състояние...
Ще ви задам един въпрос в два варианта. Оставете го да поработи във вас и нека отговора в един момент изплува:
Въпросът е:
- Какво ВСЪЩНОСТ не можете да преглътнете?
- /А какво не може да преглътне майка ви? Или пък баща ви?/
Здравейте! Надявам се да ми помогнете.
Напоследък трудно общувам с децата си. На 9 и 12 са. Искам това да се промени. ..
Усещам се, че постоянно мрънкам по тях, за какво ли не..... Лесно се изнервям и повишавам тон. Когато съм натоварена усещам, че се притеснявам и това води също до неспокоиствие от моя страна.
Като цяло осъзнавам, че всичко това не води до нищо добро освен да обтегне още повече нещата. Следователно децата следват моите действия и постъпват и те така. В такива моменти се обръщат рязко срещу мен и започват да се държат грубо. Sad Много чест проблем е и караниците между тях. Какво да правя? Много съм отчаяна....
Ще се радвам на вашия отговор. Благодаря предварително!
Напоследък трудно общувам с децата си. На 9 и 12 са. Искам това да се промени. ..
Усещам се, че постоянно мрънкам по тях, за какво ли не..... Лесно се изнервям и повишавам тон. Когато съм натоварена усещам, че се притеснявам и това води също до неспокоиствие от моя страна.
Като цяло осъзнавам, че всичко това не води до нищо добро освен да обтегне още повече нещата. Следователно децата следват моите действия и постъпват и те така. В такива моменти се обръщат рязко срещу мен и започват да се държат грубо. Sad Много чест проблем е и караниците между тях. Какво да правя? Много съм отчаяна....
Ще се радвам на вашия отговор. Благодаря предварително!
Здравейте, г-н Стефанов! Насъбраха се много години опити да си позакрепим взаимоотношенията с мъжа ми, но освен упреци и обвинения, нищо друго не е останало между нас. Не се справяме. Не се получава. Естествено, той ме държи с вменяване на вина как искам да разваля бъдещето на децата. Учих второ висше, сменях работа, сменяхме местожителството. Но това са само жалки опити да "избягам от реалността", вътрешно съм кълбо от нерви. Нищо, нищо не помага, когато няма взаимност. Всеки разговор бързо се превръща в поредното разчистване на сметки. Иначе навън сме много усмихнати.
Мъжът ми е добър баща на децата ни. Няма замесен трети човек във взаимоотношенията ни, няма физическо насилие. По-малкото вече е кандидат-гимназист. Децата пораснаха, а аз все се спирам, защото те са ми най-ценното, за да не ги обърквам и лишавам от семейство. Болна тема ми е и се чувствам много виновна какво те виждат като модел на семейство
Какво семейство сме ние, само външно за пред хората всичко е наред. Между нас двамата всичко е изчерпано отдавна, включвам взаимност, подкрепа, уважение, чувства, секс. Той отрича да имаме проблеми, защото иска да запази брака на всяка цена - обяснява ми как няма да се справя и още нагнетяващи думи - например, че всичко ни е наред, само да взема да си лекувам нервите. Аз трудно владея напрежението в мен, повечето скандали са предизвикани от мен, но след като той кротко и тихо "подкрепящо и с обич" ме е подкопавал. Отдавна живеем заедно само заради децата. Но и това не стига да прикрие колко неприязън има между нас - от моя стана, защото искам да спрем да съжителстваме, а от негова- насаждане на вина как искам всичко да разваля и как не мисля за бъдещето на децата.
Не знам как да изляза от всичко това. Даже не мога да опиша в каква степен съм отчаяна.
Мъжът ми е добър баща на децата ни. Няма замесен трети човек във взаимоотношенията ни, няма физическо насилие. По-малкото вече е кандидат-гимназист. Децата пораснаха, а аз все се спирам, защото те са ми най-ценното, за да не ги обърквам и лишавам от семейство. Болна тема ми е и се чувствам много виновна какво те виждат като модел на семейство
Какво семейство сме ние, само външно за пред хората всичко е наред. Между нас двамата всичко е изчерпано отдавна, включвам взаимност, подкрепа, уважение, чувства, секс. Той отрича да имаме проблеми, защото иска да запази брака на всяка цена - обяснява ми как няма да се справя и още нагнетяващи думи - например, че всичко ни е наред, само да взема да си лекувам нервите. Аз трудно владея напрежението в мен, повечето скандали са предизвикани от мен, но след като той кротко и тихо "подкрепящо и с обич" ме е подкопавал. Отдавна живеем заедно само заради децата. Но и това не стига да прикрие колко неприязън има между нас - от моя стана, защото искам да спрем да съжителстваме, а от негова- насаждане на вина как искам всичко да разваля и как не мисля за бъдещето на децата. Не знам как да изляза от всичко това. Даже не мога да опиша в каква степен съм отчаяна.
А какво да правя със мисълта за този мост .Като отида до магазина и го виждам.Затова. вече и не излизам.Кажете какво да правя
Добър ден, доктор Стефанов!
Досега не съм търсела консултация с психолог, може би поради причината, че съм се притеснявала да споделя какво си мисля и от какво се притеснявам, знам, грешен метод.
И днес случайно попаднах на тази тема тук и се реших да потърся съвет, тъй като дори и най-близките ми хора не чувствам, че ме разбират.
На 20 години съм и от няколко дни изпитвам безпокойствие и тревога относно бъдещето ми - какво ще работя, дали ще бъде добре заплатено, ще ме удовлетворява ли, ще се справям ли, всичко ми е една "тъмна Индия". Втора година съм "Застраховане" в икономически университет. Много съм объркана какво ще следва, защото идеята ми е да работя това, което уча, защото иначе каква полза има от това..? Майка ми може да се каже, че ми е най-близкият човек, но напоследък като си говорим, не усещам подкрепата, която бих искала да получа. Все казва "това за какво го учиш изобщо, то няма хляб в него, то сметки на теб не ти се удават (да, така е, парадоксът е, че се захванах с това и не ми се прекъсва по средата на нещо започнато), защо не прекъснеш и не хванеш нещо друго" и даже ми се струва, че виждам разочарованието ѝ от мен, което ме обезкуражава доста, да си призная... Много се влияя още от малка, почвам да си казвам "ами ако е права, ако е така" и оттам идва и безпокойствието ми, как да го контролирам това, как да се науча да не се притеснявам от това, което предстои?
И освен това много наивно постъпвам към всеки и всичко и ако видя нечие неодобрение от някого за нещо, което правя, започвам да се колебая, как да преодолея това?
Досега не съм търсела консултация с психолог, може би поради причината, че съм се притеснявала да споделя какво си мисля и от какво се притеснявам, знам, грешен метод.
И днес случайно попаднах на тази тема тук и се реших да потърся съвет, тъй като дори и най-близките ми хора не чувствам, че ме разбират.
На 20 години съм и от няколко дни изпитвам безпокойствие и тревога относно бъдещето ми - какво ще работя, дали ще бъде добре заплатено, ще ме удовлетворява ли, ще се справям ли, всичко ми е една "тъмна Индия". Втора година съм "Застраховане" в икономически университет. Много съм объркана какво ще следва, защото идеята ми е да работя това, което уча, защото иначе каква полза има от това..? Майка ми може да се каже, че ми е най-близкият човек, но напоследък като си говорим, не усещам подкрепата, която бих искала да получа. Все казва "това за какво го учиш изобщо, то няма хляб в него, то сметки на теб не ти се удават (да, така е, парадоксът е, че се захванах с това и не ми се прекъсва по средата на нещо започнато), защо не прекъснеш и не хванеш нещо друго" и даже ми се струва, че виждам разочарованието ѝ от мен, което ме обезкуражава доста, да си призная... Много се влияя още от малка, почвам да си казвам "ами ако е права, ако е така" и оттам идва и безпокойствието ми, как да го контролирам това, как да се науча да не се притеснявам от това, което предстои?
И освен това много наивно постъпвам към всеки и всичко и ако видя нечие неодобрение от някого за нещо, което правя, започвам да се колебая, как да преодолея това?
Здравейте!
Имам психосоматичен проблем от преди две години и не мога да преглъщам, трудно преглъщам храна,вода,медикаменти.Не е свързано с никакво събитие,изведнъж се отключи незнайно от какво.
Имам психосоматичен проблем от преди две години и не мога да преглъщам, трудно преглъщам храна,вода,медикаменти.Не е свързано с никакво събитие,изведнъж се отключи незнайно от какво.
Здравейте! Казвате, че няма причина да се отключи вашето състояние...
Ще ви задам един въпрос в два варианта. Оставете го да поработи във вас и нека отговора в един момент изплува:
Въпросът е:
- Какво ВСЪЩНОСТ не можете да преглътнете?
- /А какво не може да преглътне майка ви? Или пък баща ви?/
Благодаря Ви!
Добър ден, доктор Стефанов!
Досега не съм търсела консултация с психолог, може би поради причината, че съм се притеснявала да споделя какво си мисля и от какво се притеснявам, знам, грешен метод.
И днес случайно попаднах на тази тема тук и се реших да потърся съвет, тъй като дори и най-близките ми хора не чувствам, че ме разбират.
На 20 години съм и от няколко дни изпитвам безпокойствие и тревога относно бъдещето ми - какво ще работя, дали ще бъде добре заплатено, ще ме удовлетворява ли, ще се справям ли, всичко ми е една "тъмна Индия". Втора година съм "Застраховане" в икономически университет. Много съм объркана какво ще следва, защото идеята ми е да работя това, което уча, защото иначе каква полза има от това..? Майка ми може да се каже, че ми е най-близкият човек, но напоследък като си говорим, не усещам подкрепата, която бих искала да получа. Все казва "това за какво го учиш изобщо, то няма хляб в него, то сметки на теб не ти се удават (да, така е, парадоксът е, че се захванах с това и не ми се прекъсва по средата на нещо започнато), защо не прекъснеш и не хванеш нещо друго" и даже ми се струва, че виждам разочарованието ѝ от мен, което ме обезкуражава доста, да си призная... Много се влияя още от малка, почвам да си казвам "ами ако е права, ако е така" и оттам идва и безпокойствието ми, как да го контролирам това, как да се науча да не се притеснявам от това, което предстои?
И освен това много наивно постъпвам към всеки и всичко и ако видя нечие неодобрение от някого за нещо, което правя, започвам да се колебая, как да преодолея това?
Досега не съм търсела консултация с психолог, може би поради причината, че съм се притеснявала да споделя какво си мисля и от какво се притеснявам, знам, грешен метод.
И днес случайно попаднах на тази тема тук и се реших да потърся съвет, тъй като дори и най-близките ми хора не чувствам, че ме разбират.
На 20 години съм и от няколко дни изпитвам безпокойствие и тревога относно бъдещето ми - какво ще работя, дали ще бъде добре заплатено, ще ме удовлетворява ли, ще се справям ли, всичко ми е една "тъмна Индия". Втора година съм "Застраховане" в икономически университет. Много съм объркана какво ще следва, защото идеята ми е да работя това, което уча, защото иначе каква полза има от това..? Майка ми може да се каже, че ми е най-близкият човек, но напоследък като си говорим, не усещам подкрепата, която бих искала да получа. Все казва "това за какво го учиш изобщо, то няма хляб в него, то сметки на теб не ти се удават (да, така е, парадоксът е, че се захванах с това и не ми се прекъсва по средата на нещо започнато), защо не прекъснеш и не хванеш нещо друго" и даже ми се струва, че виждам разочарованието ѝ от мен, което ме обезкуражава доста, да си призная... Много се влияя още от малка, почвам да си казвам "ами ако е права, ако е така" и оттам идва и безпокойствието ми, как да го контролирам това, как да се науча да не се притеснявам от това, което предстои?
И освен това много наивно постъпвам към всеки и всичко и ако видя нечие неодобрение от някого за нещо, което правя, започвам да се колебая, как да преодолея това?
Здравейте, Елина!
Идват ми на ум две неща, които искам да ви кажа:
- като учите застраховане, кризата работи за вас.
Защото застрахователите продават на хората сигурност, а при криза тя е основния дефицит.- но в застрахователния бизнес е важно човек да е устойчив, да не се разколебава от отказ и неуспех, да си поставя веднага алтернативна цел, когато някоя цел му се изплъзне; да е с оптимистична нагласа. Тоест - това е едно изпитание за психиката.
Майка ви вероятно от най-добри чувства иска да ви разколебае във вашия избор и се намесва със съвети.
Но пък вие сте на възраст, когато е добре да изслушате майка си и баща си, и след това да направите това, което вие самата смятате за добре. Дали се пробвахте вече да поработите в някоя от многото застрахователни агенции, за да почувствате как са нещата отвътре? Това е най-лесния начин да се ориентирате и да намерите своята посока...
Успех!
Здравейте! Надявам се да ми помогнете.
Напоследък трудно общувам с децата си. На 9 и 12 са. Искам това да се промени. ..
Усещам се, че постоянно мрънкам по тях, за какво ли не..... Лесно се изнервям и повишавам тон. Когато съм натоварена усещам, че се притеснявам и това води също до неспокоиствие от моя страна.
Като цяло осъзнавам, че всичко това не води до нищо добро освен да обтегне още повече нещата. Следователно децата следват моите действия и постъпват и те така. В такива моменти се обръщат рязко срещу мен и започват да се държат грубо. Sad Много чест проблем е и караниците между тях. Какво да правя? Много съм отчаяна....
Ще се радвам на вашия отговор. Благодаря предварително!
Напоследък трудно общувам с децата си. На 9 и 12 са. Искам това да се промени. ..
Усещам се, че постоянно мрънкам по тях, за какво ли не..... Лесно се изнервям и повишавам тон. Когато съм натоварена усещам, че се притеснявам и това води също до неспокоиствие от моя страна.
Като цяло осъзнавам, че всичко това не води до нищо добро освен да обтегне още повече нещата. Следователно децата следват моите действия и постъпват и те така. В такива моменти се обръщат рязко срещу мен и започват да се държат грубо. Sad Много чест проблем е и караниците между тях. Какво да правя? Много съм отчаяна....
Ще се радвам на вашия отговор. Благодаря предварително!
Здравейте!
Нищо не казвате за бащата. Обикновено, ако има напрежение в двойката, то отива към децата. НО МОЖЕ БИ в момента това напрежение се дължи и на ситуацията, в която живеем. Особено е важно родителите да знаят, че в тази пандемия децата се страхуват за живота на родителите си. И водени от този страх, те стават нервни и гневни. Това по-долу е линк към мое видео по този въпрос с практически предложения.
https://www.youtube.com/watch?v=_iFItr6-Vic&feature=youtu.be … vCDy0bEfsniJYevKE
Препоръчани теми