Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Попринцип си мисля , сега ако ми се случи нещо лошо, опитвам се да ги подтисна тези мисли, мисля за хубави неща, но явно подсъзнанието си работи и не се получава особено.

Тя имаше вроден порок на сърцето. Тя почина след рождения на големия ми син.После разбрах че е била бремена.Тя нетрябваше да има деца.Големият ми син е във втори клас а малкият е във детската градина. Малкият е малко по палав от големи ят ми син.

Здравейте! Не знам дали темата е разисквана и дали е писано по нея, но имам нужда да споделя това, което чувствам. Правя го тук, защото хората около мен не ме разбират. Освен това искам да видя дали има и други майки в моята ситуация. А тя е:
    Кърмих успешно дъщеря си от гърда 3 месеца. Наддаваше перфектно. В един момент обаче обяви кърмаческа стачка. Беше свикнала от шише. Започнах да се цедя. Правя го вече 4ти месец. На ден изкарвам по литър и половина кърма като тази, която остане замръзявам. Бебето си хапва и при нея няма проблем. Проблемът е при мен. След тази кърмаческа стачка изпитвам ужас и погнуса от това да върна бебето на гърда. Като гледам снимки на майки, които кърмят или като чувам разговор, се отвръщавам от кърменето на гърда. Направо ми се повръща. Дори това цедене през 3,4 часа ме побърква и не издържам повече. Нямам търпение всичко да приключи, защото нервите са ми опънати до краен предел и се чувствам адски депресирана.

Освен това раждането ми беше нормално и болезнено. Още съм травмирана и помня всичко до най-малката подробност. Заради това не искам категорично второ дете когато и да било. Обичам си моето бебе и не искам да обичам друго. Когато плаче пък се чувствам безсилна и ме е страх, че не се справям добре. Мъжът ми също я гледа като не е на работа. Има кой да ми помага.

Друго нещо, което ме мъчи, е че от няколко дни усещам движения в дясната част на корема. Все едно там има бебе. Направих 5 теста за бременност и се оказаха отрицателни всички. Ще направя и кръвен. Ще се консултирам с АГ и с гастро според резултата от кръвния. Но както писах по-горе, не искам друго бебе. Искам да имам само едно. Мъжът ми обаче иска второ. Не знам как ще се разберем, уж за сега го убедих.

Имам чувството, че като излизах преди на разходки с бебето хората ме гледат и ми се подиграват, че точно аз съм родила. Мъжът ми ми е първият мъж изобщо. Преди това не съм имала връзка и може би затова мисля така. Живея в малък град и всички се познаваме. Затова вече при разходки не искам да виждам никакви хора, защото ме е срам.

Колкото до отношенията ни.. Заедно сме 4 години. В началото ми казваше, че ме обича. От 1 година спря или ми го казва много рядко. Неколкократно съм му казвала, че не се чувствам обичана и имам нужда да ми го казва. Той ме прегръща и аз всякаш забравям за всичко. Случвало се е да го хващам да си пише с други жени преди да родя. Мислила съм да си тръгна от него, но явно не съм намерила куража да го направя. Много съм ревнива, но гледам да не го показвам.

Това не е ли следродилна депресия? Въпреки че са минали цели 7 месеца. Имам нужда от помощ да се справя и с нервите си.. моля Ви помогнете ми.

Тези неща чувствам.. малко хаотично написани, но..

Здравейте!
Имам психосоматичен проблем от преди две години и не мога да преглъщам, трудно преглъщам храна,вода,медикаменти.Не е свързано с никакво събитие,изведнъж се отключи незнайно от какво.

А какво да правя със мисълта за този мост .Като отида до магазина и го виждам.Затова. вече и не излизам.Кажете какво да правя

Здравейте! Казвате, че няма причина да се отключи вашето състояние...
Ще ви задам един въпрос в два варианта. Оставете го да поработи във вас и нека отговора в един момент изплува:
Въпросът е:
- Какво ВСЪЩНОСТ  не можете да преглътнете?
- /А какво не може да преглътне майка ви? Или пък баща ви?/

Добър ден, доктор Стефанов!
Досега не съм търсела консултация с психолог, може би поради причината, че съм се притеснявала да споделя какво си мисля и от какво се притеснявам, знам, грешен метод.
И днес случайно попаднах на тази тема тук и се реших да потърся съвет, тъй като дори и най-близките ми хора не чувствам, че ме разбират.
На 20 години съм и от няколко дни изпитвам безпокойствие и тревога относно бъдещето ми - какво ще работя, дали ще бъде добре заплатено, ще ме удовлетворява ли, ще се справям ли, всичко ми е една "тъмна Индия". Втора година съм "Застраховане" в икономически университет. Много съм объркана какво ще следва, защото идеята ми е да работя това, което уча, защото иначе каква полза има от това..? Майка ми може да се каже, че ми е най-близкият човек, но напоследък като си говорим, не усещам подкрепата, която бих искала да получа. Все казва "това за какво го учиш изобщо, то няма хляб в него, то сметки на теб не ти се удават (да, така е, парадоксът е, че се захванах с това и не ми се прекъсва по средата на нещо започнато), защо не прекъснеш и не хванеш нещо друго" и даже ми се струва, че виждам разочарованието ѝ от мен, което ме обезкуражава доста, да си призная... Много се влияя още от малка, почвам да си казвам "ами ако е права, ако е така" и оттам идва и безпокойствието ми, как да го контролирам това, как да се науча да не се притеснявам от това, което предстои?
И освен това много наивно постъпвам към всеки и всичко и ако видя нечие неодобрение от някого за нещо, което правя, започвам да се колебая, как да преодолея това?

Здравейте! Надявам се да ми помогнете.
Напоследък трудно общувам с децата си. На 9 и 12 са. Искам това да се промени. ..
Усещам се, че постоянно мрънкам по тях, за какво ли не..... Лесно се изнервям и повишавам тон.  Когато съм натоварена усещам, че се притеснявам и това води също до неспокоиствие от моя страна.
Като цяло осъзнавам, че всичко това  не води до нищо добро освен да обтегне още повече нещата. Следователно децата следват моите действия и постъпват и те така. В такива моменти се обръщат рязко срещу мен и започват да се държат грубо. Sad Много чест проблем е и караниците между тях. Какво да правя? Много съм отчаяна....
Ще се радвам на вашия отговор. Благодаря предварително!