Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, д-р Стефанов!
Осъзнавам, че въпросът ми не е свързан с темите по-горе, но вече не знам към кого да се обърна за помощ. Преди три-четири години дъщеря ми беше диагностицирана с процент дислексия в Института за психично здраве и развитие. Може да чете и пише, изпитва някакви затруднения при разбирането на текст, но се справя (дори и с дискалкулията се справяме в някаква степен). Тече допълнителна работа с логопед и психолог. С учебния материал се справя на задоволително ниво, интелигентна е, рисува много добре и има влечение към чужди езици (напр. започна да усвоява английски сама още преди да тръгне на училище). Това, което ме притеснява е, че забелязвам изоставане в емоционалното ѝ развитие (не драстично, но забележимо и неизбежно я прави аутсайдер в училище).  Моля да ме посъветвате към коя институция или медицински център да се обърна за допълнителна диагностика (в момента тя е на 14 г.). Може би излишно се притеснявам, може би тя ще го израсне, но как да съм сигурна? Нали всеки родител се опитва да направи най-доброто за детето си?

Възможно е самата Вие да допринасяте за нейната незрелост и несамостоятелност, като се притеснявате за нея твърде много. Ако и приятелките и близките Ви го казват, значи е вярно. При това положение смятам, че е добре Вие самата да се обърнете към терапевт, който Ви вдъхва доверие.

Не, околните също го забелязват и смятат, че не е зле да я погледне и друг специалист. Ние сме от малък град и няма опции в това отношение. Не знам към какъв специалист или институция да се обърна.

Здравейте, господин Стефанов!
Следя темата и стигнах до интересна и полезна информация, благодаря за което! Имах и два въпроса, които така и останаха без отговор назад във времето, но и за това има причини -разбирам. Сега се включвам отново с нов въпрос, провокирана от последните страници, където доста проблеми ги обяснявате с народопсихологията в близкото минало, а ми се струва, че отговорът на моите терзания също е някъде там.
Надявам се да не даде отражение това, че пиша анонимно, но е много лично и затова.
Отношенията с майка ми са компрометирани заради една лъжа и тайна, с които съм израстнала. Баба ми (нейната майка) е починала и следващата година дядо ми се е оженил за друга жена. А на нея първата ѝ работа е била да унищожи всичките им предишни снимки пред децата му. И нататък – живот като в приказките… приказките за злата мащеха. Още недоумявам и не мога да си отговоря дядо ми защо го е направил, защо се е оженил пак. Не е бил влюбен, даже бракът не е консумиран, за което е била предварително предупредена. Естествено, нямат общи деца, само двете на дядо ми, едното от които е майка ми. Децата не са били толкова малки, можел е да ги доотгледа сам. Същевременно дядо ми беше човек с леко присъствие, подчертан екстроверт и винаги заобиколен с роднини и приятели, та не вярвам да е чувствал крещяща нужда от „другар в живота“. Истината е укривана от нас – внуците, които сме се появили после, като втората му жена ни е представяна за истинска баба. Аз обаче разбрах доста рано, бях угнетена, но не казах на никого.  Няколко години по-късно, един ден видях, че моя приятелка е оклюмала и умислена, попитах я какво става и тя ми сподели, че е научила, че баба ѝ не ѝ е истинска баба, а втора жена на дядо ѝ, демек същото като с мен. Веднага ѝ признах, че и аз съм така, опитах се да я успокоя поне, че не е сама в такова преживяване, в чувствата и мислите, които изпитва. Тя беше направо срината, явно е било шок и изненада, докато аз поне го бях научила някак постепенно – първо се усъмних, после прерових шкафовете за документи.
Затова искам да попитам – така ли се е правело тогава? Бързо се жениш за друг, без любов и нужда, ама да има, там. Гневна съм как може, човекът го няма, взимаш друг на негово място, представяш го за същия и броиш, че всичко е точно! И така ли са се криели такива истини от децата?! Беше ни даден някакъв отговор – причината за да слушаме „баба си“ и да не ѝ се орепчи някой от нас с думите „ти не си ми баба“, като смятали да ни кажат, след като почине. Но аз пак съм в недоумение, представяйки си, че да речем опазят тайната до края на живота на бабата, след това едни деца са опечалени от загубата, когато изведнъж ги допълнително ги застрелват „всъщност тя не ви беше баба“. Чудничко за тия деца, батак от чувства!!! Защо тя, чуждата, и нейните чувства в ситуации, които може изобщо да не се случат, са били по-важни от това, което две семейства ще причинят на децата си? Идват светли празници, а аз не мога да си успокоя душата, защото всичко това ме гризе отвътре. И майка ми – ти нищо не споделяш. Ами да, нито имам доверие, нито желание да споделям. Вие – по-възрастните, големите и разумните, ги срутихте с една лъжа и тайна.
Искам за предам едно послание на хора, които мислят, че е по-добре да скрият от децата такива трудни истини, или пък хора, осиновили дете и смятащи да му спестят този факт – голям риск поемате!!!
И дано всеки получи отговори, намери начини, истини, които да му донесат душевен покой и умиротворение. ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!

ЗА ХОРАТА ЗАМЕСТИТЕЛИ
Здравейте!
Ударихте в десятката с тази тема. Тя е изключително значима. И то тема, която ме занимава професионално много дълбоко. Става дума за заместването на хора. Много популярна е темата за децата заместители. Това са деца, родени малко след като в семейството е починало друго дете и на детето заместител му дават същото име. Сякаш неговото предназначение е да замести мъртвото дете и да отмие мъката от траура по него. И така това дете вече няма право на личен живот. На него се гледа с подозрението, че не е достатъчно добро; че не е толкова добро като детето, което замества. И затова детето заместител често е депресивно и буквално казва: "Аз не зная кой съм". Художникът Винсент Ван Гог също е бил такова дете заместител на рано починалия си брат. В едно свое писмо той пише, че е "двойник" на брат си, а в друго, че той е "оживелият труп на брат си"... Не е лесно да се живее с такова "самочувствие".
При Вас обаче става дума за майка заместител. Майката умира и друга жена я замества, изтривайки всички следи от нея, все едно, че не е била, и се представя за истинската майка. Защо дядо Ви го допуска - питате се Вие. Дядо Ви, разбира се, е обичал Вашата баба. Допускам, че много я обичал. Но по това време обществото е изисквало от хората, особено в малките населени места, при такива случаи овдовелите да се задомят. Естествен е този натиск, като се замислите. Един вдовец или една вдовица представляват реална заплаха за другите семейства. Съществува опасението, че те, изнемогвайки за интимна ласка, няма да се поколебаят да привлекат в обятията си някой женен човек. Затова по-добре да се задомяват, вместо да се разхождат като една хормонална бомба. И дядо Ви е изпълнил това изискване на общността, но поставяйки едно важно условие: че бракът му няма да бъде консумиран. Защото е искал все едно да стои като светец пред святата памет на баба Ви. И Вашата фалшива баба се съгласила на това условие. И ние не знаем защо. Може би просто е търсила сигурност. Материална, битова и емоционална сигурност. А и няма как да не си е представяла, че като се отърка в леглото о този мъж, той ще се откаже от обета пред мъртвата си жена. Това обаче явно не се е случило. Както и да е. Да не гадаем.
И така, тя се омъжва, приемайки условията да не се консумира бракът, което я осъжда да няма собствени деца, а да се грижи за чуждите. Да се грижиш за чуждите деца и то при условие да нямаш собствени!!! Това, мисля си, със сигурност ще озлоби всяка средностатистическа жена.

А пазенето на тайни е специалитет на затворените общности. Особено в тежко положение за тези като Вас, които са научили Тайната, но след това пак трябва да я пазят. Да пазиш тайна, която всички знаят, е много по-обременяващо, отколкото да пазиш тайна, за която знаеш, че другите не знаят. Защо?!? Защото на тази тайна се приписва, че има силата едва ли не да срине психиката на хората. И следователно, ако аз издам това, че зная тази тайна, мога да доведа хората, които са ми най-близки, до тежък психологически крах. И затова пазя тази тайна, осъзнавайки безсмислието на това пазене.Така пазенето на Тайната превръща детето в най-големия в семейната система. Изведнъж се оказва, че детето държи ключа към вътрешното равновесие и психичното благосъстояние на цялата рода. Това е тежък товар, който никое дете не може да носи. И колкото по-рано детето реши да се разтовари от този товар и да сподели, че знае Тайната, и да я сложи на масата, да я направи публична /каквато тя е и без това/, толкова по-леко ще му се размине. По-малко ще страда и ще се травмира.

Това е моето мнение, базирано и на доста опит.

Ще се натрупа опашка от анонимници, обаче и аз имам нужда да пиша анонимно в този случай.
От доста време следя темата и постепенно идеята за действията, които извършваме сляпо „от любов към някого“, събуди в мен една мисъл, която не напуска ума ми.
Става дума за моята баба по майчина линия, на която съм кръстена, и която вече не е сред живите. Трудно ми е да опиша връзката, която имахме с нея, но истината е, че на моменти я чувствах като повече от майка. Баба е имала нелека съдба и именно това я изгражда като жилава, трудолюбива и мъдра жена. Израснала на село, в многодетно семейство, нейните родители я пращат слугиня в големия град на крехките 10 години. Месеци по-късно тя се разболява тежко от заразна болест, което поставя края на слугинската ѝ кариера. До последния си дъх баба не се спря, винаги намираше какво да захване. Още от моето детство, та чак до наши дни, години наред, мама все повтаряше за назидание, „Баба ти на 10 г. деца е гледала, а я се виж ти…“ И аз в крайна сметка израснах с вътрешно противоречие, което може да идва от там, че от една страна, искам да бъда женствена и красива, да бъда истинска дама, но от друга, искам всичко аз да свърша, поемам прекалено много отговорности, които ми тежат (за разлика от баба, която имаше перфектна стойка), всеки път когато си почивам, изпитвам огромна вина и реално не мога да се отпусна и да бъда в мир със себе си, защото в себе си вярвам, че нямам право на минутка без да съм заета с нещо. От години съм изтощена, тежа сама на себе си, умората ми се усеща като тежест в мускулите и ставите, но въпреки това не мога да се смиря и да поискам помощ…
В съзнанието си доскоро не свързвах това с баба, но напоследък се замислям, дали пък няма нещо общо. И ако има, може ли да ми дадете идея с какви думи да се обърна към нея в сърцето си, за да ми олекне.
Предварително благодаря!

Здравейте.
Наскоро писах тук дълга статия точно по тази тема. За женската мотивация и участ жените да се смазват от работа. Статията е под №2619 от 28 октомври. Кръстих я:
ЗА ТРУДА, ЛЕНТЯЙСТВОТО И СМИСЪЛА НА ЖИВОТА
Непременно я прочетете! Няма смисъл да я копирам.
А ето какви биха могли да бъдат думите, с които да се обърнете в душата си към Вашата баба. Но първо седнете на един стол, а срещу себе си сложете един празен стол за нея, за да бъде ситуацията по-истинска.
Добре е наистина да си ги прочетете внимателно и да ги запомните:
Думите са:
 "Мила бабо, аз те обичам. И страдам за съдбата ти!!! И с цялото си сърце искам да ти помогна и да споделЯ тази тежка съдба. Затова аз  също няма да си позволявам почивка. Ще работя до изнемогване и няма да подвивам крак. И ще гледам накриво и близките си около мен, когато те си позволяват почивка. Дори това да ми струва личното щастие!!!
И това е моята любов към теб, мила бабо!!!".
В тази случай е важно да си представите, какво Ви казва баба Ви, когато "чува" това Ваше извиращо от сърцето послание? Тя Ви казва следното:
" Моля те, не го прави! Така накърняваш моето достойнство. Ти си твърде малка, за да ми помагаш. Аз се претрепвах от работа от 10-годишна, та ти да не се претрепваш. Сега времената са други. Ти можеш да си почиваш. Така ще се чувствам истински уважена от теб. И от мястото, на което съм в момента, ще те благославям!!!
ЗАЩОТО И БАБА ВИ СЪЩО ВИ ОБИЧА! НОСИЛА ВИ Е НА РЪЦЕ. И СЪС СИГУРНОСТ БИ ПРЕДПОЧЕЛА ДА Я ОБИЧАТЕ ПО ДРУГ НАЧИН, А НЕ КАТО ПРИЛИЧАТЕ НА НЕЯ.
Този начин на обичане чрез приличане е детски, инфантилен. Децата така изразяват любовта си към любимите си хора. Той е възникнал, когато самата Вие сте били на 10 и майка Ви Ви е натривала носа с примера за баба Ви и нейното претрепване от работа. И тогава Вие в детската си глава сте си обещали да повторите нейния трудов живот, та мама да Ви обича.
Стига вече!!! Това е детска заблуда и страх от отхвърляне. Мама ще си Ви обича и ако сте по-отпочинала.

Отново здравейте, аз съм потребителката с бабата заместител. И Вие ударихте в десятката с Вашия отговор! Много Ви благодаря!

Здравейте, отдавна следя вашата работа и съм впечатлена от познанията ви. Поводът да пиша днес е синът ми, който е на една годинка. Забелязвам от известно време, че много се стряска. Когато се отваря врата или когато усети, че ставам от пода, където си играем. Общо взето не иска да бъде с други хора, което го отдавам на факта, че сама се грижа за него. Много ме притеснява обаче това стряскане. Влиза майка ми и при удара на вратата веднага скача в мен да се спасява сякаш. Аз се усещам много нервна и неспокойна, и работя по въпроса с психолог и семейни констелации. Но докато коригирам себе си се чудя как да не допускам моите тревоги и притеснения да товарят детето. Моля ви за съвет какво да направя в тази ситуация.

Много благодаря и поздрави!

ДА СТАНЕМ ПО-СТРАШНИ ОТ СТРАШНОТО!!!
Здравейте!
Това стряскане най-вероятно е свързано с преживяване от най ранната бебешка възраст на детето. Или дори в пренаталното му развитие. ИЛИ ПЪК С ВАШЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ НА СИЛЕН СТРАХ, КОЕТО ОЩЕ НЕ СТЕ ПРЕРАБОТИЛИ!!! За аналогия ще Ви дам пример с друг подобен случай. Майката споделяше, че детето ѝ всяка нощ към 01:00 часа се стряска и започва да плаче насън. Като е възможно да плаче повече от час. Оказа се, че докато тя е била бременна, са живели в апартамент, разположен точно под жилището на жена с психично заболяване. Тази жена всяка нощ по това време изпадала в криза и блъскала с тежка маса по пода над стаята на родителите. Майката се събуждала и подскачал ужасена. Детето продължаваше да прави това до третата си година. Дори имаше и друга симптоматика, която според мен също беше свързана с този факт.
Какво може да се направи в подобна ситуация? Най простия начин за интервенция, която да опитате, е следният: Давайте на детето предмети, с които самото то да възпроизвежда такива звуци. Звуци, подобни на тези, от които то се плаши. Например да удря с пръчка по капака на тенджера или с черпака по самата тенджера или пък по шкафа - със същия този черпак или нещо подобно. Дори, ако е способно да го направи, самото то да блъска вратата и да произвежда този плашещ звук. А пък вие, майка ви или баща му - изобщо възрастните около него, да влезте в ролята на този, който се плаши от звука. Когато детето възпроизведе стряскащия звук, Вие подскачате с възглас: "Ох, колко ме е страх !!!", но да има яснота, че това е игра, да има елемент на забавление. От сорта: "Хайде сега да уплашим татко/баба/мама!!!". Така детето ще влезе в силната позиция и ще излезе от слабата позиция  на уплашения.
ТАКА ТО ЩЕ СТАНЕ ПО-СТРАШНО ОТ ПЛАШЕЩОТО НЕЩО.
Тази игра, ако детето я подеме и я хареса, я играйте, докато то я харесва. Децата имат нагласата да искат такива терапевтични игри до момента, в който преодолеят страха или травмата.
Или като стане малко по-голямо, му разказвайте приказката за трите прасенца. Това е типична терапевтична приказка, която лекува страха на децата от разрушаване и счупване на това, което им дава сигурност. Там вълкът се издува и извиква: "Ще духам, ще пухам и пак ще разваля къщичката"
НО И ВИЕ КАТО МАЙКА можете да се сетите за нещо по-адекватно, с което да реализирате логиката на тази интервенция, ако Ви се струва, че детето все още не е способно физически да участва в подобни действия.

Бъдете здрава и весели празници!!!

Здравейте и Честита Нова Година!

Много се радвам, че попаднах тук и имам възможност да задам въпрос.
Това вероятно е предмет на доста разговори и консултации, но имам подозрения, че имам ADHD и/или аутизъм под някаква форма.

Не съм социален човек. Като цяло избягвам всякакъв контакт с хора, освен ако не е наложително. Рядко правя контакт с очите. Не обичам и да говоря - само с партньорът ми не го усещам като бреме. Разбира се, всичко това маскирам според ситуацията и дори съм работила в продължение на години работа свързана с обслужване на клиенти и се справях доста добре.
Но... всичко това ме уморява и натоварва изключително и имам нужда след това да не правя нищо с дни и да не говоря с никого. В онзи период беше абсолютно задължително да пия алкохол, за да се почувствам временно по-добре.
В момента не работя с хора и нямам такива проблеми, но тази асоциалност се задълбочава до степен да ми е неудобно да вляза в малък магазин и да си купя нещо.

Според Вас имам ли основание да си мисля, че имам ADHD/аутизъм или звучи като нещо друго?
Ще ми е интересно да видя мнението Ви.

Здравейте, в моето семейство имаме проблем с големия ни син. Той е студент и учи в друг град. Покрай празниците установихме, че пуши. С баща му сме непушачи и малко ни дойде като шок. Каза, че не издържал на напрежението. Беше ни пушил в стаята. Помолихме го да не пуши в къщата, но се беше сврял в тоалетната. Въобще не можем да се разберем цивилизовано. Все едно постоянно прави напук и постоянно лъже. Как да го накараме да се съобразява с правилата на дома. Наказанията май много не действат. След последната лъжа - с айкоса и цигарите в тоалетната, айкоса замина в първата кофа. Той просто иска да си прави каквото си поиска.

ПИТАМ СЕ, ЗАЩО?
Вие третирате сина си като дете.
А той е голям човек.
И не иска повече да го възпитавате и поучавате.
Бедата е, че той не намира кураж да се почувства голям и да Ви се заяви и опълчи като голям.
Затова го прави като 13-годишен тийнейджър.
Защо обаче се получава този проблем? Защо сте се втренчили толкова в него? Вместо да го оставите
сам да се справя и да решава какво да прави с живота си, Вие му треперите като на новородено.
Обикновено за това си има причина. И то дълбока.
Питам се, дали той не е имал тежки здравословни проблеми като по-малък?
И затова да Ви е трудно да спрете да сте контролиращи спрямо него.
Питам се, има ли в семейството Ви болно или загубено дете?
Или болно/загубено дете във Вашето родителско семейство, или в родителското семейство на баща му?
Ако има, то Вие двамата виждате в сина си това дете и се страхувате да не би и с него да се случи нещо.
Такива проекции са много натоварващи...
Така че въпросът, който си струва да си зададете, е: ЗАЩО ВЪЗПРИЕМАМЕ ТАКА СИНА СИ?

Здравейте!
Прочетох внимателно написаното в писмото Ви. И си мисля, че проблемът Ви не е свързан с диагнозите, които сама си пишете с помощта на най-търсения лекар в света: Доктор Google.
За мен проблемът е, че не си давате позволение да сте такава, каквато сте.
Че сама натискате себе си да сте някаква друга.
От това, което пишете за себе си и за живота си, разбирам, че Бог си ви харесва и такава, каквато сте.
Убеден съм, че и много хора си Ви харесват такава, каквато сте.
Но Вие искате да сте по-различна.
Просто си струва да се приобщите към преценката на Бог и на тези много хора, които Ви харесват и така.

Здравейте, г-н Стефанов,
Бихте ли разяснили защо след констелации не се препоръчва прием на захар (кофеин, алкохол)?
Каква е връзката, както и дали неспазването на това правило компрометира констелацията?