Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, доктор Стефанов! Имам дъщеря, която другия месец става на 7 години. Като цяло още от малка не е много общителна , може би, защото тръгна на детска градина когато навърши 4 години, а преди това не е имала много контакти с други деца. Много трудно се адаптира в детската градина и винаги е ходила без желание. Напоследък обаче усещам една такава апатия ако мога да го нарека. Например, когато децата играят в детската градина дъщеря ми сяда сама и си рисува, сподели ми, че този рожден ден не желае да го празнува с деца в детски кът ( както беше миналата година). Записана е на спорт в градината, на който също от днес ми заяви,че не иска да ходи. Когато я попитам за проблем в детската - отрича. Говорила съм с учителите - хвалят я ,че е много послушна и изпълнителна. Ще се радвам да чуя мнението Ви.

Здравейте,
имам нужда от помощ за племенницата ми.
Тя е на 15 и от край време има проблеми с класа си - жертва е на постоянен мобинг и изолация от съучениците си и това й прави животът кошмарен. Момичето е много добро и умно, не пуши, не пие, приказлива е, весела е, остроумна е. Наистина не разбирам защо всички, във всички училища така подло се държат с нея. Направо е нечовешко.
От друга страна имаме майка й - контролираща и вечно недоволна. Наскоро се случи следното нещо. Племенницата ми се оплака във Вайбър от майка си, как е вечно недоволна и я изнудва емоционално, че ако няма 5 по български, няма да й вземе обещаното куче. Написа общо взето колко много се старае, но на класната било шумно и изкарала четворка. Общо взето една лоша дума не каза, само как е постоянен стрес за тези оценки и на майка й все нещо не й стига, не вижда старанието й и тн. Как никога не я изслушва, никога не се интересува какво мисли и чусвтва, никога детето не е право, а все майката, никакво уважение и валидация. Най-лошото нещо, което каза беше, че вече не понася гласа на майка си и че в момента пак й вика. В този момент майка й й взела телефона и прочела чата. От тогава не й говори (нали не понасяш гласа ми?), игнорира я, държи се брутално студено с нея. Детето плаче, извинява се и й се моли, а тя й казала - ти не ме обичаш, ще си родя друго дете, което да ме обича. Сякаш му е малко страданието на това дете...
И сега съм в ступор,  не знам как да помогна. Казаното от детето е вярно, дори и да кажа мнение няма да бъде зачетено и дори чуто, тя не вижда как съсипва детето си и мачка самочувствието му. Дори жал не й става. Какво мога да направя?

Според мен тези три вещества не се препоръчват при никакви условия, просто защото са вредни.
Аз специално не внасям такива ограничения след мои групи и нямам представа какво имат предвид колегите.
Трябва да питате тези, които го правят.

Здравейте, г-н Стефанов!
От това, което чета, стигнах до извода, че проявявам всички симптоми на прекъснатото движение към майката - ниско самочувствие (особено по отношение на външния вид - не мога да се гледам в огледалото, отвращавам се от себе си), депресивни мисли, много силна социална тревожност. Всеки опит да се видя с хора ей така, уж за удоволствие, се превръща в едно самоизтезание - постоянно трябва да се усмихвам, да мисля теми за разговор, да изглеждам любезна, дружелюбна, да съм приятна компания... Мъка. За партньор и дума не може да става. Към майка ми изпитвам много силен гняв, за който няма видима причина. Тя е много грижовна, добра, а аз не мога да я понасям, искам просто да я изтрия по някакъв начин от живота си, да я няма. Срам ме е, но не мога да променя това, което чувствам.
До три години изобщо не съм била отделяна от майка ми, не съм лежала в кувьоз, не съм влизала в болница, даже на ясла не съм ходила. Като малка бях болезнено привързана към нея, до около десетгодишна гонех баща ми в детската стая и спях при нея, защото се страхувах да остана сама. Т.е. не е имало физическо отделяне, но симптомите са налице. Чудя се дали може да имат връзка с тоеа, че съм родена секцио не по медицински причини, а защото майка ми се е страхувала да роди естествено? Или причината е друга - но каква? И как да преодолеят гнева и страха?

Здравейте! Имам близнаци на 2,5г (доносени), момче и момиче. Момичето имаше забавяне в лепетната реч, чак на 1г се появи , започна да казва думи и повтаря на 1,10г , в момента доста говори , знае цветове , действия, римушки, песни, много напредна за това време, интересите и са книжки и пъзели, като книжките ги преразказва по картинка, образователни карти също много харесва , имаме около 10 вида , всичките ги знае.
Момчето , имаше същите интереси около месец , после изгуби интерес и не знае почти нищо от нещата , които знае сестра му , неговата лепетна реч се появи на 6 месеца, но имаше двигателно забавяне и го водих на рехабилитация, до скоро знаеше само как правят животните. Започна да има говор с думи, преди 2 месеца , в момента казва ,,мия цете,, (ръцете) и подобни кратки фрази, говора е изключително неясен, много трудно разбирам , какво иска да каже.  Не знае песни, римушки и подобни. Започна да дъвче изключително късно, на 1, 10г . Имахме проблеми с храненето , за това се обърнахме преди повече от 1г към Нина Йорданова и някак  естествено , започнах да я разпитвам и за развитието, тя е и специалист по ранно детско развитие, хранителен терапевт. Та ми е давала много насоки последната година как да ги развивам , лятото ме свърза и с логопед , от моя град , за да водя момчето, като тя напътства , тукашния логопед , на какво да набляга. За съжаление , заради постоянно боледуване , ходи рядко. В града няма никакви групово занимания , за това Нина ме насочи към логопед , в началото мислеше за нещо тип Киндиру. Преди седмица ходихме при Нина за проверка , имахме път към София и решихме да съчетаем нещата. Нейното мнение е ,че децата трябва да се разделят , да ходят на ясла в различни групи или ако няма тази възможност , за по два часа да ходят , единия 2 дни , другия 3 дни, за да обръщам индивидуално внимание на всеки , най вече на момчето , за да настигне сестра си. Защото момичето е надделяло в говора, по доминантна е в това  и не му дава никакъв шанс , той да отговори на въпрос зададен от мен , при което той е изгубил интерес и когато с момичето играем на нещо свързано с говор , той просто губи интерес изключително бързо, защото не му се дава никакъв шанс и започва да беснее, тича , хвърля , блъска, крещи.  В момента не ходят все още на ясла. Началното и предложение беше , да ги делим , като единия родител излиза с едното, другия с другото дете, но няма как да стане , мъжа ми работи много и почти не се прибира в будното им време. За това стигна до вариант с ясла. Според нея , ако не взема мерки сега ,на 3г ще е много голяма разликата в развитието им и тогава ще се усети повече. Наистина , когато съм сама с момчето , успява повече да говори и отговаря на въпросите ми, като ги изговаря неправилно повечето. Момичето грам шанс не му дава, да каже нещо. Момичето е много привързано към мен и буквално не ме оставя, като прегърна момчето , тя го хапе и избутва, започва да реве, много ревнува от него . И по този начин не мога да му обърна особено внимание. От друга страна... Пусках ги септември за 3 дни на ясла заедно , момичето цял ден ревеше , момчето му хареса, но постоянно е гонил и удрял сестра си там , и тя цял ден е седяла в страни без да си играе с никой, търсила го е постоянно , а той постоянно я е отхвърлял, като според госпожите , допълнително умишлено я е дразнил и взимал от ръцете и всяка играчка. Според Нина вече трябва  да наблегна на ролеви игри и конструктивни , не толкова на пъзели и карти , защото развива папагалска реч. Та това е ситуацията, моля за вашето мнение , за всичко , което изписах!  Според вас правилни ли са насоките ?  ще ми е интересно да чуя от психологическа гледна точка , как ви звучи разделянето на близнаци! Практиката в чужбина е близнаците да се делят ,но тук не е много популярно.

Здравейте много ми е зле след всичко станало немога да заспивам като ,нормален човек
Смятам ,че съм се провалила като майка
Във безизходица съм просто се чудя как да го опиша тук моля ви пишете ми на лично ако може.

Здравейте.
Загубих майка си в пандемията и от тогава постоянно ме е страх за здравето и живота на близките ми. Много лоша параноя е, детето ми е с вирус, в моята глава си мисля, че е възможно да е сепсис. Брат ми е на ски, страх ме е, че ще се пребие някъде. Примери имам хиляди, ужасни мисли ме обземат постоянно, а нямам как да им противодействам. За мене и за съпруга ми, не ме е страх толкова, но за децата и за брат ми...
Моля ви, помогнете ми да обърна главата си в друга посока.
Благодаря.

Здравейте, г-н Стефанов
Пиша с един проблем с който бих искала отдавна да се справя но не знам от къде да започна. Проблема е прекалена емоционалност и по- точно при напрежение, диалог с някой и конфронтация започвам да плача . Осъзнавам напълно нефункцеоналната и контрапродуктивната реакция, но въпреки това само в единични случаи съм успявала да се контролирам. Къде / как да търся проблема ? И най- вече как бих могла да се справя с тези напиращи изблици на сълзи , при негативни ситуации, конфронтации, спорове и тн. Благодаря.

Здравейте, г-н Стефанов!
Ще Ви помоля за съвет...
Имам след ия проблем.. Майка съм на две деца. Едното е на 4 години, а другото на 1месец. Преди да родя имах прекрасни взаимоотношения с голямото ми дете. Не ходи на детска градина, бяхме си все заедно досега и е много привързан към мен. Сега обаче е все нацупен, постоянно повтаря, че ми е ядосан, крещи с пълно гърло....повтаря всеки ден, че повече с мен няма да говори, че се държа много лошо с него.... Виждам и знам, че е наранен... Че ревнува. Приема бебето, радва му се. С баща си също не се държи добре, но с мен е най-лошо държанието. Не спи добре през нощта...Не яде достатъчно... Много се тревожа за него. Как ще мине през този период... Как да му помогна..Как да отговоря на държанието му? Посяга ми.... Не мога да го оставя да го прави, но колкото и да му обяснявам и казва, че ме разбира и че това е ,,грозно,, държание, когато е спокоен,  той повтаря всичко наново...

Здравейте, д-р Стефанов,
Наясно съм, че имам доста неща, над които да работя. Това, което ме задържа най-много в застинало положение, е моята неувереност. Ядосвам се на себе си. Защо съм толкова срамежлива? За да обеля една дума, трябва да се надъхвам по сто пъти, а другите хора са толкова комуникативни и завързват разговори и приятелства за минути. Толкова съм стеснителна, че твърде често не ходех даже на университет и сега, когато идва краят му, ме е яд, че не съм ходила. Пропускам много възможности за себе си. Как да го преодолея? Искам да бъде уверена и разговорлива! Искам да правя много различни неща, но ме е страх, че ще се проваля и изложа. Искам да се развивам като личност, но този срам ме спира. Как мога да си помогна?

ЗА ДЕТСКАТА РЕВНОСТ
Когато се ражда по-малкото братче или сестриче, по-големите деца изпитват ревностни чувства. Те просто не искат да приемат новото същество, което заема толкова много време от вниманието на майката. По един или друг начин те започват да изразяват своята неприязън. Например: „Мамо, искам да викнем щъркела отново да си вземе това бебе!”; или: „Не искам бебето да ми пипа играчките и да носи моята шапка!”. Случва се дете на около 2 години, когато види, че бременната му майка подрежда дрешки и принадлежности на очакваното бебе, да ги разхвърля по пода и да ги стъпче. Дори понякога по-големите деца предприемат и по-сериозни действия, за да елиминират натрапника, който им е отнел близостта на майката.

Тези всеизвестни прояви на ревност са обясними и нормални. Разбира се, майките винаги се опитват да пренастроят нагласите на по-голямото дете. Понякога те правят това с думите: ”Какво толкова се притесняваш. Аз ще те обичам и теб. Аз съм майка и на двамата. Просто бебето е малко и има нужда да се грижим повече за него. Когато ти беше бебе и за теб съм се грижила така.”  Психологът Хайм Гинът, автор на световния бестселър „Детето и ние” (София, изд. „Изток Запад”, 2007 г.), коментира тези популярни опити да се повлияе на ревността със следната аналогия: „Представете си, че вашият съпруг един ден се прибере от работа и ви каже: „Скъпа, аз си намерих и друга жена, с която се виждам понякога. Но ти не се притеснявай. Това няма да се отрази на чувствата ми към теб. Аз продължавам да те обичам, както и преди. Дори теб те уважавам много повече от нея, защото ти си майката на децата ми.” Никоя жена не би приела спокойно тези думи. Не ги приема и детето, когато разбере, че трябва да дели родителската любов с друг, по-малък и по-нуждаещ се от грижа човек.

Като родители е наистина важно да разберем, че враждебността на децата към новородените бебета в семейството е нещо естествено. Дори нещо повече, според Франсоаз Долто /френска психоаналитичка, световноизвестна с работата си с деца/ трябва повече да се тревожим, ако такава негативна реакция към новороденото напълно отсъства. Защото това е знак за емоционално анулиране, което може да доведе до появата на натрапливи мисли и действия, откъсване от реалността и бягство във фантазията. И още – малкото дете проявява обичта си, като се идентифицира с обекта на своите чувства /опитва се да прилича на него/. В този смисъл, ако голямото дете се поддаде на изкушението да обича бебето – един еволюционно по-неразвит образ на самото себе си, това застрашава неговото израстване. До появата на бебето детето е обичало само по-еволюирали от него човешки същества и идентификацията го е развивала. А любовта към едно същество, което принадлежи към един отминал за обичащия стадий на развитие, може да бъде дори опасна за него.

В своята книга „Тълкуване на сънищата” Зигмунд Фройд пише за типичните сънища, отразяващи нашите ревностни чувства към братята и сестрите ни, които носим от детството. Обикновено в сънищата братята и сестрите са представени символично от насекоми, червейчета, мишки, гущерчета, жабчета… С една дума - малки неприятни животинчета, които ние в съня си смачкваме или преследваме. Някои от тези сънища са съвсем очевидни с посланията си. Например: „Човекът сънува, че отива към една поляна, където играят и тичат малки деца. Сред тези деца той разпознава братята и сестрите си. Когато се приближава към тях, те изведнъж се превръщат в малки ангелчета, птички и пеперуди и излитат. И той остава сам на поляната”. Сънят отразява инфантилното /детско/ желание на сънуващия братята и сестрите му „да се превърнат в малки ангелчета и да отидат на небето”. Сънища, които при тълкуването им се оказват свързани с ревностни чувства от детството, ни съпътстват през целия живот. Те биват предизвиквани от множество житейски ситуации, които наподобяват детската борба за повече място в сърцето на родителя. Например – съперничество с колегите в службата за уважението и благоволението на шефа. Изобщо – всякакви случаи,  в които може да се почувстваме отхвърлени и пренебрегнати за сметка на някой друг.

Как родителят с поведението си засилва ревността?

Когато са свидетели на враждебност на децата едно спрямо друго, родителите често реагират остро и негативно. „Как може да говориш така? Та той ти е брат и трябва да се държиш добре с него. Брат ти е най-близкия ти човек?”.  Могат да прозвучат и недвусмислени заплахи: „Ако продължаваш да се държиш така със сестра си, няма да те обичам! /или няма да ти говоря/”. В някои семейства се стига и до физическа саморазправа. Детето си взема поука от тези родителски реакции и започва да крие чувствата си. Дори може да започне да ги замаскира, като проявява лицемерно прекалена обич и загриженост към по-малкото си братче или сестриче. Родителите на такива деца обикновено се радват и  изпитват гордост от тяхното поведение и взаимна привързаност. От това обаче ревността не намалява, а само се трансформира. Тя чака удобен момент да се прояви. Точно такъв вид потиснати чувства действат и по-нататък в зрелия живот на човека.

Има родители, които най-често стоварват отговорността за всичко на по-голямото дете по принципа – който е по-голям, той е виновен. Други пък се опитват да открият виновника и активно да разрешат възникналия конфликт. На практика се оказва, че и двата варианта са погрешни. В първия случай имаме очевидна несправедливост. Във втория случай, осъществявайки разследването, родителят насърчава децата си да се клеветят взаимно. Тези опити на родителя да се намесва като арбитър в детските конфликти напрягат отношенията между децата. Това не означава, че можем да ги гледаме с безразличие как се нараняват. Можем да прекъснем свадата, но след това да насърчим децата сами да се разберат. Така до децата достига родителското ни послание, че ако сме им гневни за нещо, то е, защото не могат да се разберат и да намерят компромис в конфликтите си. Добро въздействие има даването на общи задачи, които насърчават взаимопомощта. И още нещо важно – не е добре да наказваме едното дете в присъствието на другото. Това няма да доведе до нищо добро, а само ще засили враждебността, интригантството и търсенето на мъст.

Едни от най-важните правила във възпитаването на децата, които служат и като превенция за развитието на ревността, са да не сравняваме децата помежду им и да не им лепим етикети. Сравняване имаме, ако родителят казва на едната си дъщеря, с цел да я успокои: „Ти не се притеснявай, че момчетата не те канят на срещи като сестра ти. И на това ще му дойде времето. Важното е, че ти си много умна, интелигентна. Това повече се цени в живота.” Това изказване  разгаря съперничеството между сестрите. В случая е необходимо само да се изрази съчувствие и подкрепа на страдащата дъщеря, без да се споменават успехите на сестра ѝ по терените на любовта.

Понякога родителят, сравнявайки децата, може да каже: „Виж се само как се храниш. Целия се омаза. Сестра ти е три години по-малка от теб, а е толкова чиста и спретната.” Чувайки това, детето започва да ненавижда както сестра си, така и самата идея да се поддържа чисто. От друга страна, малката сестра може да започне да развива арогантност към брат си. Вместо да търси от него подкрепа при съвместните игри с други деца, тя може да се преживява като негов ментор.

Или пък родителите наричат едното дете „инат, твърдоглав, упорит”, а другото – „малко ангелче”. Освен че нарушават връзката между братята и сестрите, подобни етикети сякаш програмират децата и ги затварят в рамки, от които те трудно ще излизат през целия си живот. В този случай първото дете може да остане с усещането, че неговата житейска роля е винаги да се отстоява с агресия, да не отстъпва и да не се съобразява с другите. Това е опасна програма, която може да накърни социалните му контакти и да го държи в изолация. От друга страна, „милото ангелче на мама” може да реши дълбоко в себе си, че трябва с всички да бъде добричко. Дори самата мисъл да се противопостави по-твърдо на някого става страшна, защото се преживява като опасност от загуба на родителската любов.

Как да ограничим влиянието на ревността?

Както вече казахме, появата на братче или сестриче винаги всява смут в душата на детето. То започва да изразява негативните си чувства. Това води до упреци от страна на родителите, че поведението му е егоистично, грозно и неприятно за възрастните. Тези упреци всъщност оставят детето да се справя само с чувствата си. Оставено само, с времето то постепенно преминава през всички симптоми, съпътстващи появата на детето-съперник. Това са капризи, възвръщане на нощните /а понякога и дневните/ напикавания, загуба на апетит, апатия. След като премине през всичко това, голямото дете привидно губи интерес към съперничеството с по-малкото и въобще не го споменава, за да не му се карат. Но дълбоко в себе си то държи тези чувства непреработени. Те продължават да действат и по-нататък в живота му и в зряла възраст го правят обидчив и чувствителен. А както видяхме в началото на тази статия, потиснатите чувства към братята и сестрите от детството понякога избуяват в силна взаимна неприязън в старостта.

Единственият добър начин да се преодолеят негативните чувства и ревността е да им се даде пространство те да бъдат изразени. Ако детето се оплаква: „Откакто се роди брат ми, вече никой не ми обръща внимание”, е добре да го прегърнем и да му кажем: „Разбирам как се чувстваш. Сигурно не ти е лесно.” А не да се опитваме да го убедим, че чувствата му са неуместни и неприемливи.

Тук ще приведа и един пример за виртуозно отработване на случаи с агресивни прояви на ревност от практиката на Франсоаз Долто. В този случай тя дава толкова оригинални напътствия на майката, че успява да я превърне в терапевт в семейството.

Робер е на две години и от три месеца проявява силна агресия към новородения си брат Пиеро. Проблемът му се засилва от острите и негативни реакции на цялото обкръжение: „Как може да се отнасяш така с брат си! Ти си лош! Грозно е да ревнуваш. Така натъжаваш мама.” Включен е и целия възможен арсенал от наказания и лишения. Майката се опитва да убеди Робер, че Пиеро е добричък и миличък. Същевременно избягва да гушка бебето. Полага необходимите грижи за него сякаш „зад гърба” на Робер, защото в противен случай предизвиква гневните му реакции /чупене на предмети, ритане на майката, удряне на бебето, опит да го удави във ваната и дори да му бръкне в очите с ножица/. Макар че е бил преждевременно развито дете, Робер се променя драстично. Забравя всичко, което е бил научил преди раждането на брат си, пишка и ака в гащите, станал е блед и потиснат, губи апетит, говори тихо и неуверено.

Следвайки напътствията на Франсоаз Долто, майката престава да осъжда гнева на Робер, като вместо това започва да го легитимира и да му дава глас. Когато Робер проявява агресия към вещите на брат си, майката казва: „Ах, този Пиеро! Вещите му се мотаят навсякъде!”. Ако хората се радват на бебето и му правят комплименти, тя реагира: „Пак този Пиеро! Все на него се възхищават. А той само спи, плаче, яде и си цапа пелените. Глупави хора! Какво толкова намират в едно бебе.” Когато Робер избухне за нещо или реагира негативно, тя не го осъжда за лошотията, а казва на висок глас: „Горкият Робер, какво се чудя! Откакто Пиеро се роди, живота ни се обърна наопаки. Как няма да е изнервен!”

Съществен акцент от новото поведение на майката е, че вече не се крие от Робер, когато се грижи за бебето. Но същевременно – и това е много важен елемент от терапията – тя му говори с нежен тон, но пренебрежително. Например, ако го гали, казва: „Колко са глупави майките да харесват такива малки нехранимайковци като Пиеро. Та той е просто едно вързопче, което не представлява нищо интересно.”

Макар и с недоумение, майката се съгласява да въведе тези промени в поведението си. Като добавка тя оставя някъде в къщата една 40-сантиметрова кукла под формата на бебе. Това е обект, върху който Робер може да прави пренос и да изкарва върху него гнева си.

Резултатите надхвърлят очакванията. При тази промяна Робер в началото изпада в недоумение. След няколко дни поведението към брат му става напълно неутрално. И съвсем скоро дори започва да оспорва думите на майка си, когато тя се изказва пренебрежително за бебето: „Не, не е вярно, че за нищо не го бива. Много е сладък.” По съвет на Долто, когато чува такива изказвания, майката не прекалява, а просто казва: „Наистина ли мислиш така? Е, ти си му батко.”

Логиката на тази терапия е следната: щом негативните чувства са налице, ние не можем да им се противопоставим. Добре е да ги легитимираме и да им помогнем да бъдат изразени. Така от едно дете, което е застрашено от хоспитализиране заради гневните си изблици на ревност, Робер се превръща в дете, което се радва на брат си.

Страданието да бъдеш третиран като голям

Това да бъдеш по-голям обикновено носи голямо страдание на детето. Да бъдеш по-голям означава да имаш отговорности, каквито малкият няма. И в същото време да бъдеш лишен от множество блага, достъпни за бебето. Да ти липсват топлината на майчиното тяло, нежността на нейното доказване, аромата на нейната гръд...

Ето защо ви предлагам една често давана от мен практика. Кажете на голямото дете: "Спомням си какво правехме, когато беше бебе. И затова ти предлагам да си поиграем на бебенце. Но само аз и ти ще си знаем за тази игра. Тя ще бъде нашата тайна."

И след като получите съгласие от детето да поиграете на бебенце, го заведете в една стая със спуснати пердета или щори, така че тя да е станала полутъмна -да прилича на  утроба. Извадете неговото бебешко одеялце, дрънкалки, шише с биберон. Завийте го с одеялцето, давайте му да пие мляко от биберона. Сложете главата му в скута си, галете го по косичката и му пейте онези много мили песнички, които майките измислят за всяко от децата си, за да ги приспиват. Например:
 "Миличкото бебченце -
 Колко ми е сладичко.
Спинкай, спинкай бебенце!
Мама те обичка."
Можете по ваше желание да вмъкнете в играта и следния елемент. В един момент повдигате одеялцето, подушвате го и му казвате: "Оооо, миличкото, то се е наакало. Трябва да му сменя памперса“. Сменяте памперса, но само наужким, за да му пазите достойнството. Така го връщате много натуралистично в бебешката възраст. Единствената възможна възраст, в която някой ти се радва на изпражненията.
И НЕЩО МНОГО ВАЖНО: не вкарвайте в тази игра насмешка или ирония. Идеята е детето наистина да получи емоционалната храна, която му липсва.

Можете да играете тази игра до момента, в който той сам пожелава. Откликвате на желанието му, но не му я предлагате вие. Само първия път инициативата е ваша. Когато спре да го желае, това означава, че нуждата му да бъде малък е вече нахранена.

И още нещо по въпроса за страданието да бъдеш големият. Добре е да го поставяте в ситуации, в които това, че си големият, ти носи дивиденти. Например казвате му: "Хайде да излезем с теб заедно на детската площадка, а бебето ще го оставим при баща ти или при баба ти. Защото то е малко Ти си голям и с теб може заедно да се разходим и да ни е интересно." Тоест - голям си и получаваш специален контакт с мама. Така въвеждате детето в ситуация, в която това да си голям е предимство. А не само отговорност.

Здравейте. Моля за Вашата помощ. Детето ми е на пет години. Изключително умно, любопитно и будно дете е, кипи от енергия. Проблемът е, че е много своенравен. Няма явно изразен авторитет към никого. Примерно, играе в парка и баща му вижда, че може да стане беля, понеже се е забягал на някъде и и му виква "спри, върни се". Да, обаче той си е наумил, че ще бяга след топката, за да я вземе и не чува командите на баща си. Налага се баща му да викне четири или пет пъти, за да спре. Треньорът също му казва да направи нещо или да спре да прави друго, той обаче си знае своето. Последният път треньорът беше много ядосан, защото му е казал нещо, той не го е послушал и без малко да стане голяма беля.
Като го попиташ "защо", той казва "защото исках да направя еди какво си". Същото е и с треньора му, който се ядосва, че не винаги го слуша.
Същото е и в градината - казват, че е изключително умен, но е много непослушен.
Кажете, нормална ли е такава своенравност? На какво се дължи? Дайте някакви насоки в поведението на нас, родителите, спрямо детето.

Здравейте, Людмил Стефанов,
Беше ми полезен Вашия коментар за ревността на детето спрямо своя брат или сестра. Има подобен случай в семейството и затова ще се радвам на Ваш коментар или насоки. Става въпрос за моя 2-годишен внук, който от два месеца си има сестричка. Майка му го асоциира към сестричката като се роди - привлича го да се запознае с нея, да помага. В същото време играе с него, чете му приказки, излиза навън. Но от два-три дни той отказва да заспива вечер - плаче, тръшка се, играе докато заспи прав. Майка му подозира, че причината е ревност, защото тя спи с бебето, а той спи с баща си в детската стая. И вероятно е така, защото иска той, сестра му и майка му да седят в хола и да играят, а не всички да спят по леглата си. Двегодишното момченце спи от 10 месечно в своя стая отначало с майка си в стаята, а след като се роди бебето - с баща си. Моят коментар беше да спят всички заедно в една стая и да му обръщат специално внимание без присъствието на бебето докато се уталожат нещата и се успокои, че е обичан и сам поиска да се върне в стаята си. Ще се радвам, ако дадете някаква насока. Благодаря!

Здравейте!
Струва си де се замислите кой друг в семейната система е такъв своенравен, правел си е каквото си иска и с това е бил трън в очите на хората? Кой друг все си е знаел своето?
Чисто интуитивно допускам, че и Вие сте с независим характер и изглеждате своенравна на околните.
Но моето питане е за друг човек от системата, някой преди Вас. Който е изстрадал своята своенравност. Бил е неглижиран, изолиран или нещо подобно?
Ако се сетите за такъв човек в семейната система, не е лошо вътрешно да му изкажете уважение, дори да му се поклоните вътрешно.
Защото най-вероятно синът Ви Ви напомня за него. За този неуважен човек.

В текст №2680 съм дал много подробности по темата и там е засегнат и вашият въпрос