Борба с алкохолизма – къде, кога и как?

Да, доста от тези неща (описани от Луна и грош, и не само ) са така, в някаква степен присъстват и при мен например. Една много хубава книга според мен е ,,Цар Алкохол" от Дж. Лондон. В нея той описва цялата гама на проблемите и нещата свързани с алкохола и пиенето, буквално е като енциклопедия (макар и да не е голяма).
И аз започнах със ,,социалното" пиене + моите комплекси и неудовлетвореност (и други неща). Сега пия рядко и в малки количества, спирал съм изобщо приема на алкохол за седмици и месеци, но  става като с диетите. Отделно през годините се промених (промениха се и отношенията с близки, приятели и компании , най-вече се отдалечихме ), и най-вече някак не чувствам такава потребност да пия, просто нямам вътрешно желание да го правя, освен при някои извънредни обстоятелства. Но както казва самия Джек Лондон в тази книга (тя е като автобиографична всъщност ), царя е много силен, коварен, и дебне постоянно удобен момент да се завърне и да те завладее.

@Leonie, може ли линк към въпросната тема, ще я добавя в първия пост за референция

Това е старата тема.

При ММ също има изключително ниска самооценка. Освен това страх да прави неща, които не знае как се правят. Елементарни, прости неща са способни да го извадят от равновесие.
Много благодаря за темата! От известно време имам нужда от диалог по нея!

При баща ми беше слабохарактерност и психическа лабилност, в съчетание с възможно наследствено обременяване (баща му също пиеше), тежък социален период - прехода 89, плюс кризата на средната възраст. Той докъм 40та си година беше пример в работата си - уважаван и ценен от всички, пример за баща, син и брат. Винаги готов да помогне, да изслуша, отзивчив и честен. Не знам как така стана. Може би е поддал от тежестта на перфектния образ.

Ще разкажа и моята история, няма да ви помогне, но ей така, да си излея душата и аз.

Така се случи, че майка ми се превърна в алкохоличка, и то още, когато аз бях тийн (тогава аз съм го установила сама за себе си, но има вероятност и да е някакво време преди това). Няма да разказвам всички грозни случки, които са станали през всичките отминали години, те са стотици - само ще кажа, че вместо да изживея детството си нормално, да излизам и т.н, се превърнах в майка на майка ми. Трябваше да съм си вкъщи, да не направи някоя глупост с къщата и т.н... Единствения период, в който спря, беше за 8 месеца (по своя воля), и на рождения си ден реши да се почерпи с една чашка - от тогава се почна пак системното наливане всеки божи ден. Та още тогава вътрешно намразих пиенето и самата аз не пия, може би веднъж годишно 1/2 чаша вино за повод и това е.
Всичко това ме направи крайно чужда с майка ми, никога не съм споделяла нищо с нея, не си говорехме почти. Никога не съм й искала нещо, никога не я помолих за услуга или др. Тя ме критикуваше, че се занимавам с творчество, а не със "сериозни" неща. Сега разбирам, че всичко е вследствие от алкохола, който толкова години й промиваше мозъка... Тя никога не е успяла в живота си за каквото й да е (в чисто личен план, да се развие като човек), затова критикува всичко и всички.
Случи се така, че преди време получи и най-страшната диагноза, която човек може да чуе - рак в последен стадий. Всички около нея тотално изключихме възможността тя да близне алкохол повече в живота си. Та това не е ли ЗНАК да преобърнеш живота си?! Беше много зле, преминахме през ужасни неща, но както и да е. Тя се подобри, благодарение на нашите грижи и тези на лекарите. И разбира се, се пропи отново. Бях втрещена... Започна се с малко - 1-2 пъти на седмица по някоя чашка. Постепенно (или пък не чак толкова), дозата рязко се увеличи и стана на 7 пъти от седмицата... Всеки божи ден от сутрин до вечер. При опит за разговор с нея, тя казва, че нищо й няма, голям човек и ще си прави каквото си иска. Тя не признава, че има сериозен проблем и трябва да потърси помощ. Крие се нонстоп, мислейки си, че никой не забелязва нищо, че дори и да пие, не се забелязва намалото количество алкохол в шишето.
Ужасно е.. Какво да ви кажа... Безсилна съм. И да я завлека в някой център за алкохолици, нищо няма да стане, щом не е по нейна воля. Тя сама трябва да осъзнае грешката си и да реши да се промени. Но, кажете ми, какво може да промени изцяло нечий живот, щом и най-лошото не те отказва от вредния ти навик?!
Благодаря, че прочетохте! Желая ви кураж в борбата с това.

Да,и моят приятел е такъв.Все едно него описваш.
Луна и грош,права си.
Имал е навремето като ученик приятелка,много я е обичал,живеел си с представата,че ще се оженят...Обаче тя не го е изчакала от казармата,зарязала го след първата година.Две години е била тогава казармата.И той от мъка се скрил от хората.И други жени са му обръщали внимание,но с него имаме лек проблем,и двамата ни харесват,но ние нещо не можем да приемем всеки.Аз например съм си самодостатъчна,абсурд някой да ме дразни и да не се чувствам добре с него,обаче да излизам,за да не стоя сама.Ами и сама съм си ок,темерут съм малко.Той също е така.Хората пред блока стояха в компания,той малко встрани седеше и аз така стоях...Явно с това си привлякохме вниманието един към друг.
Аз също имах голяма любов навремето и доста страдах,но опитах да създам семейство.Не се получи,бившият съпруг сам си тръгна,но това е друга история.

Хора,моят приятел нещо не е много добре напоследък.Не може да спи,много уморен и изнервен е.Много искам да пуснем хормони на щитовидната жлеза,снимка на бял дроб,че от Нова година насам бухука на периоди...Обаче това магаре упорито се опъва,не иска да ходи на изследвания,не иска на лекар.Само два пъти съм успяла да го заведа,но тогава го беше хванало яко страх.Единият път пишкаше кръв и разправяше,че ако е тумор няма да даде да го оперират.Излезе камък в бъбрека за щастие.Вторият път беше когато умираше от болки в ухото,виеше направо.
Не искам сега да стават сериозни нещата,искам да вземем мерки навреме.
Пак трябва да се тръшкам и да го моля заради мен да го направи.За всичко друго почти се разбираме,само за ходенето на лекар не.Той е на мнение,че лекарите повече разболяват и майка му (диабетичка е),и мен.Обяснявам,че без хапчета не може,не вярва.

Ако имаш алкохолик в семейството няма какво да направиш. Бориш се колкото можеш, години наред, разбиваш си живота, ако си по- слабохарактерен или по- добър. Краят е ясен и никак не е оптимистичен. Ама това сама да се натресеш във връзка с алкохолик не го разбирам. Това е тежка болест, неспасяема.

Предполагам става въпрос за т.нар „синдром на спасителя" - изпитваш необходимост да помогнеш и вярваш, че може да промениш човека. Даваш, жертваш, правиш компромиси, и накрая излизаш виновен.
Иначе, който не го е изпитл на собствен гръб, си мисли, че е само безобидно пиянство.

При нас братът на мъжа ми е пияница, паразит и безхарактерен боклук. Опитахме всичко, което можахме без грам резултат. Онзи реши, че ще лежи на нашите добри сърца, ама не позна. Настана пълен и явен игнор от наша страна. Проблемът му вече не е наш.
Не ми се изпада в подробности и аргументи кое ни накара да се държим така, просто искам да кажа, че околните никак не смятам за длъжни да имаме з център на животите пиянството на трето лице.

И вие сте прави,съгласна съм.Никой не е длъжен да се жертва в името на това да подкрепя и спасява нон стоп някого от пиянството.Но и то е болест като всички други.
Но ние се лекуваме взаимно,аз съм с доста операции и автоимунни заболявания.Просто той донякъде разбира страданието ми.Взаимно се подкрепяме.
Наистина не е егоист,не ме прекъсва,интересува се как съм съвсем искрено и ме мъкне по лекари и болници,когато имам нужда,често за съжаление.
По принцип на моменти си мисля,че не бих могла да го оставя (не искам,обичам го,но пък искам да имам правото на избор).Вариантът да го оставя и да излезе така,че аз съм виновна за това, колко зле се чувства,ми е минавал през главата.Ще ми е виновно доколкото се познавам.За сега не обмислям такова нещо,добре ни е заедно.
Има хора,които оставят човек в беда и не им пука.Бившият ми съпруг си тръгна,защото разбра,че са ми сериозни заболяванията и реши,че не може да живее с болна жена.Не бях болна когато се запознахме,при мен всичко се отключи в ужасна сила веднага след раждането.По принцип ценя правото на избор на хората,щом е преценил,уважавам решението му.Аз преживях три операции,махнаха ми органи...Ако беше с мен само и само по принуда бившият съпруг,на мен също нямаше да ми е приятно положението.Но пък ме остави хем болна,хем с дете на ръце,неговото дете...
Всичко е винаги много относително,зависи от гледната точка на човека.
Това,което знам със сигурност и съм му го казвала,е,че хване ли стабилно шишето,ще си пие сам.И да не се разделим веднага,няма да мога дълго да издържа.Преди чуех ли го,че ми говори по телефона с онзи подпийнал глас,отказвах да се видим.Не знам дали имам синдром на спасител,но мен ме боли да го гледам в такова състояние.
Сега той самият вижда отстрани хора,които сами са се вкарали във филма и казва,че отстрани изглежда ужасно.

Всички, които подхванахме темата, в една или друга степен сме със синдромът на "спасителя". Самия факт, че искаме нещо да променим в положителна (според нас) посока ни прави такива. Въпросът е как да балансиране със синдрома "жертвата", който прозира.

Жар_птица, аз пиша от горчив опит. Не мога да дам никакъв съвет. Само мога да анализирам.

Жар птица,и аз се чудя по-щастлив ли е сега,даже го питам.За мен е положителна промяната,но дали и в неговата душа (и глава)е така,не знам.

И аз така
По-скоро усещам морална подкрепа като съм тази тема.