Търся съвет от жени, които са се страхували да имат деца

Аз пък отслабнах през бременността
Никой, никога не ми е говорил нещо си, чак ме е яд. Такива реплики и  заяждания имам, че ще млъкнат мигновено. Понеже не исках да знам пола до раждането ми беше много смешно като всеки даваше предположения. А съм имала и комични ситуации (понеже бях много слаба и само един корем стърчеше отпред слизам веднъж пос тълбите на метрото. Зад мен една бабка ме бута и вика "Хайде, бе!". Аз се обръщам, тя ме вижда с корема, облещва се и започва да пелтечи... "Оооо, извинете". Беше много смешно как се шашна.
Раждах естествено, без упойка. Да, болеше ме, но се забравя. Иначе никой нямаше да иска второ. Но определено смятам, че ако човек не иска дете е в неговото си право и по-добре да не създава една нещастна душичка. И да, редно е да каже на партньора си.

Повечето жени имат подобни на твоите страхове. Особено по време на бременността. Моята първа бременност беше тежка. Бях на легло, няколко пъти прокървявах, имаше риск да изгубя бебето. Единият път беше в 5-тия месец. Повръщах до последно. Между всички неприятни усещания едно малко ритниче ми повдигаше настроението. Радваха ме прегледите, когато я виждах. Когато разбрах пола. Вечерта преди раждането бях изпаднала в паника. Такъв рев му ударих, че не е истина. Родих секцио и ми беше много трудно възстановяването. Но щом видях бебето събрах сили. Не съм ѝ предполага, че ще изпитам такова умиление от бебе. Бях много млада, изобщо не бях готова и преди това никога не бях пипала бебе, нито пък се умилявах от чуждите. Обаче ангелското ѝ личице още ми е запечатано в мозъка. Извитите ѝ миглички, розовите бузки и устнички, като малинки. Утре бебето ми става на 11 години и сме много близки приятелки. Можем да си говорим за всичко, да излезем на кафе, споделяме си козметика. Вече си е съвсем разумен човек. И смея да твърдя, че въпреки, че бях много млада успях да отгледам прекрасен човек.
Втората бременност беше изпълнена с още по-големи страхове. Получи се след дълги години опити и няколко загуби. На пук на всичките ми страхове обаче бременността мина супер леко и безпроблемно. Раждането също. Възстанових се много бързо. След това обаче ме налегнаха разни депресивни мисли и постоянно треперене да не се случи нещо на  бебето. И това мина. Малката вече е на 1.8 г .
Ако можеше да върна времето назад не бих си трошила нервите с толкова страхове, а бих се наслаждавала на бременността и майчинството повече. Сега обожавам моментите с нея. Как ме гушка, целува. Как заспива гушната в мен. Като се събуди сутрин и ме погледне с хубавите си очи. Ако трябва да претегля нещата, за мен майчинството има много повече хубави моменти от лоши.

Здравей, голяма част от жените преминаваме през фазата на страха дали ще се справим. Когато желанието да имаш и отгледаш дете е по-силно от страха, то тогава идва и самоувереността, че ще се справиш. Тогава не мислиш за нищо лошо и страхът не може да те спре.
Когато премина трудният бебешки период и детето ми се очовечи, категоричността ми, че не искам да изживея втори път всичко това се изпари пред желанието ми да изпитам всички вълнения около майчинството още веднъж.
Майчинството променя жената, майчинството увлича до такава степен, че се чудя на себе си как съм се страхувала, а сега дори желая трето дете.
Колкото и да е трудно, децата са богатство, щастие, смисъл.
Когато детето те погледне, си даваш сметка, че си постъпил правилно и не си се поддал на страха.
Дерзай момиче!

Благодаря за окуражаващите думи, Шийла! Вдъхвате ми надежда, че ще се справя

Anon, и аз да кажа, че съвсем не си сама в страховете и колебанията си! И при мен беше така, при това обичах доста мъжа си, а и винаги съм искала дете, но все го отлагах и колкото повече отлагах, толкова по-големи ставаха колебанията ми. И твоята възраст минах, пък страхът растеше все повече! При мен положението беше напред и "каквото сабя покаже".  Истината е, че минах през какви ли не фази по време на бременността, от безумен страх до еуфория. Толкова много емоции...и не, не беше много приятно.
Вниманието към бременните и какви ли не "съвети" и мен ме побъркваше и странях от хората, просто ходех на работа и не съм имала излишни социални контакти.
Нещо, което трябва да кажа е, че не бих могла да си представя живота си без детето си. Имам чувството, че съм го имала цял живот! Да, беше трудно в началото, с недоспиване, с разни неразположения и пр.. Но не ми е пречил, не съм се чувствала ограничена. Пиша това, защото имах такива очаквания.  И зная, че не съм само аз. Това не означава, че не си годна за майка, да не вземеш някой ден и да се самообвиняваш.

Много е хубаво, че се страхуваш от изброените неща. Показва, че не ти се е налагало да се сблъскваш с истински проблеми в живота до момента. Което си е бонус.

Нещата, от които трябва да се страхуваш не се споменават в първия пост.

Моите лични страхове са били от болести (които за жалост и се сбъднаха). Друг страх, с който живея всеки ден, е ако детето ми загуби един от родителите си, или и двамата. Това са нещата без които едно дете не може да живее щастливо - здраве и родители.

Аз ,която съм царица на черните мисли и песимизма не съм си и представяла,че някой може да свързва точно бремеността с толова щуротии.
Да,имах и някой проблеми докато бях бременна ,тялото ми се промени , и двата пъти родих секцио,и двата пъти имах следродилна депресия,прекарах доста нощи с не особено добър сън,имаше и болести и проблеми.
Децата ми не са такива каквито си ги представях,не са малките кротки момиченца говорещи само умни и вдъхновяващи неща ,а са бесни момчета,които редовно ме довеждат до отчаяние с думи и постъпки.
Но не съжалявам  нито за минута от тези моменти,благодарна съм че ги имах и преминах през тях,благодарна съм за шанса да имам точно тези деца и се надявам и за тях да е така след време.
Страховете не водят до никъде,съсипват всяка възможност която би имала и те оставят с празни ръце.

Не че нещо, но имам позната, наборка, т.е. 40+.
Може би преди 15 години заяви, че не иска деца.
Няма и до днес.
От години не общуваме, но я гледам във фейсбук, до себе си има приличен мъж, езда, скокове с бънджи, екзотични пътешествия (до Занзибар!), изглежда чудесно...Ето това му се казва здравословен егоизъм. Защото тя още тогава го осъзнаваше, такива неща искаше от живота си, а не безсънни нощи заради бебешки плачове.

И аз съм от тези по екзотичните пътешествия. И изобщо по всякакви пътешествия. Родих на 34, сега е на 4+. Като беше на 1 година и малко отидохме тримата на презокеански круиз за около почти месец. Сега си се чудя на акъла, но и хубаво беше. На 5 месеца го помъкнахме в Полша за седмица. Братските страни наоколо ги е посетил по няколко пъти. Когато родителите ми се съгласят да го погледат - и без него сме ходили. Та може и бебешки плач, и Занзибар, ако партньорите са на една вълна какво им харесва.

Аз происках дете, щото беше от този мъж и няколко месеца след като се събрахме. Иначе въобще не я бързах. И скочих.
За каквото съм се притеснявала не се сбъдна /примерно безсънни нощи, никнене на зъби/, но пък неизброимо толкова, които не съм и помисляла, се появяват за решаване в движение. И се решават. Някъде по-горе беше спомената темата за здравето /дете, родители, физическо и психическо/, това за мен са по-сериозните притеснения. Иначе аз нерядко си виждам пропуските в родителството, вече пост фактум, като забележа как детето действа по начин, по който и аз, но който иначе при мене си не би ми направил впечатление. А предвид че не се анализирам ден и нощ, няма да са само и тези /пропуски/. Отделно не всичко е до мен или мъжа ми, то си е отделна личност. Примерно съм се притеснявала как ще се социализира в градината, понеже си пренасям моите тъжни спомени от градинския ми период. Детето ми е много социално и адаптивно. Та така.

Чак пък толкова притеснения за Нероден Петко и аз не ги разбирам... Самата аз нямах време да мисля искам ли, не искам ли, страх ли ме е, защото както не исках и не планирах деца, като бях на 25 претърпях кофти гинекологична операция с последствия. И изведнъж да имам деца ми стана много важно.

Също така установих, четейки темата, че не съм се притеснявала за фигурата си, нито за социалния си живот, нито за това как ще ме гледат околните. Въобще никога не съм мислила, че децата ти преобръщат изцяло живота, макар то да си е така. Пак си си ти.

Животът на жената без деца, която ходи в Занзибар, си е супер сигурно за нея, аз например не ща и да стъпя никъде из Африка Та така, различни сме хората.

Но чак такива страхове от едно бебе - няма нужда

Елизабет, и аз имам една приятелка, която не иска да има деца. Живее си добре живота, има страхотна кариера и доходи и хич не и пука. В момента е с разведен мъж с две отгледани деца и е щастлива, че няма да я карат да ражда. Мислех, че покрай моето монстърче ще размисли, но не, съвсем се отказа.

Като забременях, си знаех, че ще е трудно, но никога не съм си представяла до каква степен. Не предполагах, например, че едно бебе на 7, 8 месеца може да продължава да не спи. Колкото до тялото, аз си върнах кг от преди, но въпреки това, нещата не са същите. Нито кожата е стегната и гладка, нито бюстът на мястото си. А сега след втората очаквам положението да е още по зле.

Моят извод от всичко това е, че има хубав живот и без идеална фигура. Разбира се, излишните кг са вредни и досадни, но от нас зависи колко ще са те. Можем да се борим с тях. Виж, формата на тялото се променя и при жените без деца. Да си мислиш, че на 40 ще изглеждаш като на 20 не е реалистично, независимо размножил ли си се или не и как се поддържаш.

Така е, за съжаление. Всички остаряваме.

Четох мнение, че жените рискуват да загубят повече от мъжете, влизайки във връзка. Май ще вземе да се окаже, че най-големият женски страх е от подмяната с друга и свързаните с това “загуби”, та затова се налива и вода в тая мелница - то бременност, то фигура, килограми. Продължавам да се чудя относно загубите ако партньорът ми реши направи друг избор и това не зависи от мен. Бъдещето е несигурно, така или иначе, не знам как въобще може да се разчита на обещания и сигурност.

Нашето бебе беше много чакано,дотолкова се бях вторачила в репродуктивните си проблеми,че не мислих изобщо какво ще е да имаме бебе.Като забременях успешно и вътрематочно ,почнах да се замислям.За мен бременноста и кърменето не са вълшебни периоди,нямах опит с бебета,с мъжа ми имаме прекрасни отношения и бяхме залепени един за друг и не мислих,че ще приеме новия човек.И изобщо не беше каквото очаквах и съм чела-раждаш и се влюбваш на мига в бебето.Не.Мислих,че нещо ми има,но щом в родилнито ми я оставиха,все едно цял живот съм била с нея,при нас плача беше в началото,докато свикна аз с нея и тя с мен,кога е гладна,кога й се спи.Мъжа ми я обожава,а и тя е кротка,страховете които имах,бяха съвсем неоснователни.
За мен е напълно нормално да ги мислиш тия неща,това е човек,нов и непознат,напълно зависим от теб,то хората куче да си вземат го мислят,какво остава за бебе.
Да си бременна е едно,родиш ли всичко ще си дойде на мястото.
За кг-много качих,но бяха вода ,сега след почти четири месеца си нося старите дрехи,имам малко да свалям.Имах ужасен,ужасен целулит,той изтече.
Майчинството е прекрасно,стига да не се натоварваш с очаквания,ние си казвахме,че няма да е толкова страшно,щом хората имат и по две,три деца.