Търся съвет от жени, които са се страхували да имат деца

  • 7 997
  • 119
  •   1
Отговори
# 45
  • Мнения: 23
Благодаря на всички отговорили, чета внимателно.
Ако не исках деца, нямаше да пиша тук и да търся начин да преодолея страховете си. Някои ми скочиха че едва ли не съм лигла, видиш ли едно време как се гледали деца, пък сега... тези деца, гледани едно време как дойде, сега сме ние и "го мислим много", това значи нещо Simple Smile
Някои от вас пък заключиха че не обичам мъжа си, не искам деца и съм кариеристка Grinning Попитах в прав текст- "който се е сблъсквал с тези страхове, как ги е преодолял", а не "искам ли дете според вас и обичам ли мъжа си?"

Някои казаха леко подигравателно, че съм искала дете защото ми тиктакал часовника, а не защото ИСКАМ. Е, явно сред многото ми страхове, единствено не ме е страх, че ако нямам деца, няма кой да ми сменя памперсите на стари години, което май е масов мотив.

Както и да е. Имаше 2-3 мнения, които наистина разбраха въпроса, за което искрено благодаря.

# 46
  • Мнения: 468
Да износиш,родиш и изгледаш дете е най-трудната и най-значимата мисия в нашият живот или по точно в живота на една жена.Да си майка е по-ценно и важно от всяка кариера,бизнес или каквато и да е друга дейност,не казвам да загърбим всичко друго и да се посветим на майчинството,а че всичко останало е непълно и недостатъчно,като да имаш всичко пък нещо да ти липсва.Това обаче,ще го осъзнаеш,едва след като минеш през всеки един етап от създаването и изграждането на един нов човешки живот.Пиша го от гледна точка на жена изпитваща същите тези страхове и съмнения,които описваш и ти.Дори имах и други по-основателни,хронични заболявания,които застрашаваха малко или много и моят живот и този на бебето.Но се реших, бременността беше много трудна, раждането не толкова лошо, първите месеци с малкото човече,голямо изпитание,но когато синът ми стана достатъчно голям да комуникирам с него и видях,че на моите усилия и лишения и тревоги се отплащат с обич и доверие,че този прекрасен малък човек е мое творение,разбрах всичко.Това е истината за живота,не се страхувай да се впуснеш в най-вълнуващото и истинско приключение ,да създадеш и дариш на този свят един нов човек!Остави въпросите и колебанията настрани,тях винаги ще ги има,както и трудности,запитай се само какво ли е да изградиш една личност, направи го и ще се убедиш,че си струва!

# 47
  • Мнения: 666
Иска ми се да те насърча. Смятам, че ще дойде твоето време да преодолееш страховете си. Аз бях със същото отблъскване през 20-те си години. Всичко ми се струваше ужасно и несправедливо спрямо жената. (Понеже на мъжа само му се донася, а тя изживява всички ужаси, така си мислех). Но и аз като теб исках все пак да достигна до това желание и да имам, а не да нямам цял живот. При мен причината беше, осъзнах по-късно, че понеже не съм имала баща, дълго време имах нужда да съм все малкото момиченце, не можех да се видя в роля на майка, на "голяма". Не е до мъжа до теб, това е вътрешната ти нагласа или неготовност за тази роля. И аз виждах само в черни краски ежедневието на майч-вото, да не мога да излизам свободно... И аз "узрях" за това към 35, но съм истински доволна, че си изчаках времето да го направя с желание, с готовност, с осъзнатост, а не защото така трябва и се очаква и т.н. И мога да ти кажа, че при всички ужасни представи за брем-та, моята не я усетих, качих 10 кг, не ми личеше много корема в 8 месец, след раждането си бях същата, после отслабнах даже повече. Спях си с детето винаги до късно. То се нагоди към моя по-късен режим и си спяхме до след 10. Не че няма будения ест-но, но ако кърмиш, няма ставания и това улеснява и майката. Така че не всичко е черни краски и не е задължително че ще гледаш ревящо бебе и т.н. И да е, ще бъде период. Аз откакто имам детенцето си, просто няма друго такова чувство! Както преди не обичах деца покрай мен, не знаех какво да ги правя, не ми бяха интересни, сега няма по-сладко същество на земята! Всичко ти изглежда сладко и прекрасно - как изговаря по детски думучките, как е застанало, как е погледнало... Като беше бебе, не един път съм казвала на мъжа ми "Не мога да повярвам, че бебе може да ми е толкова сладко!" : D Няма друго такова чувство. По-добре да установиш откъде идват тези страхове - може майка ти да е ти е говорила така, тя да е чувствала такова нежелание, или други преживявания, и тогава ще ти е по-лесно да го преодолееш. Щом го мислиш, значи вървиш натам!

Последна редакция: пн, 21 сеп 2020, 23:41 от Wild Wind

# 48
  • Мнения: 3 097
Авторке, нямах всичките ти страхове, но имах първия. То не беше само страх от бременността и раждането, но направо изпитвах ужас и почти получавах паник атаки.
Как го преодолях? - С разговори с гинеколожката, която ми следеше бременността. Много важно е да намериш добър лекар, който разбира страховеъе ти и те успокоява. В крайна сметка родих със секцио. Така че се оказа че напразно ме беше страх от естественото раждане.
Обаче имах усложнения по време на свкциото. Затова по време на втората бременност си умрях от страх за предстоящото второ секцио.
За да го преодолея, говорих с гинеколога пак, хирурга и анестезиолога. Те бяха подготвени, защото вече знаеха какво се е случило по време на първото сецио и се избегнаха усложненията.
Та моят съвет е: добри лекари, добри болници и разговори ще помогнат.

# 49
  • Мнения: 607
Бързо отговарям - ами права си си да се плашиш, всичко описано е вярно, през това ще преминеш.
Проблема е, ако детето има здравословни проблеми - тогава идва ада на земята. Другото минава и заминава.
Деца без проблеми мога и 5 наведнъж да отгледам вече.  Искам да кажа, проблеми винаги има някакви, някога, къде малки,къде големи.

Последна редакция: вт, 22 сеп 2020, 00:27 от beo

# 50
  • Мнения: 23
Благодаря Wild Wind, Издислав и beo! Да, наистина най-големят от всички страхове на всяка бъдеща и настояща майка са заболяванията. На всеки може да се случи, само се надяваш да те прескочи...

# 51
  • Мнения: 4 095
Благодаря на всички отговорили, чета внимателно.
Ако не исках деца, нямаше да пиша тук и да търся начин да преодолея страховете си. Някои ми скочиха че едва ли не съм лигла, видиш ли едно време как се гледали деца, пък сега... тези деца, гледани едно време как дойде, сега сме ние и "го мислим много", това значи нещо Simple Smile
Някои от вас пък заключиха че не обичам мъжа си, не искам деца и съм кариеристка Grinning Попитах в прав текст- "който се е сблъсквал с тези страхове, как ги е преодолял", а не "искам ли дете според вас и обичам ли мъжа си?"

Някои казаха леко подигравателно, че съм искала дете защото ми тиктакал часовника, а не защото ИСКАМ. Е, явно сред многото ми страхове, единствено не ме е страх, че ако нямам деца, няма кой да ми сменя памперсите на стари години, което май е масов мотив.

Както и да е. Имаше 2-3 мнения, които наистина разбраха въпроса, за което искрено благодаря.
Нормално е темата да се поизмести и да ти се кажат неща, различни от въпросите, които си задала. Жени много, по-големи и с повече или различен опит - виждат неща, които според тях са в основата на проблема.
Повечето се опитаха да са съпричастни и да те успокоят, че тревогата и страхът от неизвестното са най-нормалните неща, че има трудности, но си заслужава, защото е страхотно да имаш дете.
Така, че това за масовият мотив да родиш дете за да ти сменя памперса беше много грубо - твоят мотив в крайна сметка такъв ли е, нали майка искаш да ставаш?

# 52
  • Мнения: 17 401
Страх ме беше само детето да не е с увреждане, другите страхове не съм ги имала, защото нямам навика да анализирам толкова околната среда.

Като млад лекар започнах работа в отделение за деца с увреждания. Не знам как би било, ако  нямах деца. Когато си търсех заместник след години - задължително гледах да е с деца.
Всички сме имали някакви притеснения, аз моите не ги помня вече. Хубавото на мъжете е, че не могат да се поставят на наше място. Не ща да си пресдтавям мъж, който го е страх повече от мен “да не стане нещо”, как ще износя, родя и как щели да ме гледат хората.

# 53
  • France
  • Мнения: 12 243
Анон, не знам какво да кажа за да те окуража. Наистина не е лесно да имаш деца. Сега съм щастлива, но толкова ми липсва понякога безгрижието на бездетния живот. Понякога си викам, че трябваше да почакаме още година, две с ММ

# 54
  • Мнения: 5 200
След като родих първото ни дете се бях зарекла че второ няма да има. То капризи, ревове, после почнаха вирусите и болестите. Направо изпадах в див ужас от раждането. Първото ни дете родих нормално. След него си казах, че не искам второ. Мина време, нещата се промениха. Когато поотрасна, вече родителството се превърна в нещо повече от гледането на ревящо и мрънкащо същество. Сега дъщеря ни е на 8. На моменти много обичам да разговарям с нея. Понякога искрено ме изненадва с разсъжденията си, колко са зрели и колко е съзнателна. Та, вече имаме и второ, все още бебе, почти на годинка. Яко съм във филма, със зъби, памперси, прохождане. Моля се да изтърпя периода докато стане на 2, да проговори и да можем да комуникираме разбираемо.
Не съм от типа умиляващи се от бебета. Не обичам чужди деца, не се радвам на чужди бебета, не обичам да ги мириша, както някои мои приятелки. Имах повечето от твоите страхове и усещах най вече отговорността за малкото човече, което има само мен, за да го разбирам и пазя. Но ето на, родих и второ. Най големият ми страх беше от самото раждане, изпадах в див ужас от мисълта. Обаче второто го родих със секцио. Лично за мен беше по леко от нормалното ми раждане.
На въпросът как преодолях страховете си? Ами като начало скочих с главата надолу и каквото стане. Страховете от болести и дали децата ми ще са здрави преодолявам всеки ден. Боря се заедно с тях при всяко боледуване, стискам зъби и се моля всичко да е наред. Така че моят съвет е да скочиш, всичко друго се подрежда в хода на нещата.

# 55
  • Мнения: 17 401
На мен не ми липсва нищо от предишен живот, но аз не съм много  като хората. Бих казала, че е голямо удоволствие да знам, че са самостоятелни, свободно мислещи хора, нищо че до някаква възраст било еди как си. Но всеки различно, на някои им идва вповече ежедневно-битовата част от живота, а децата - тежест.

# 56
  • Мнения: 537
Съчетанието от  високи изисквания към себе си, прекалена притеснителност, желание да "играеш на сигурно"  и вторачване в детайлите ти вгорчава живота. Ако това е само по този въпрос, може би още не ти е дошло времето да забременяваш. Ако е така и по други въпроси /Лесно ли реши да се омъжиш?/, опитай да поработиш върху себе си.

# 57
  • Мнения: 23
Повечето се опитаха да са съпричастни и да те успокоят, че тревогата и страхът от неизвестното са най-нормалните неща, че има трудности, но си заслужава, защото е страхотно да имаш дете.
Така, че това за масовият мотив да родиш дете за да ти сменя памперса беше много грубо - твоят мотив в крайна сметка такъв ли е, нали майка искаш да ставаш?

Тези, които са отговорили по темата, съм им благодарила и ми бяха много полезни. При тях не забелязах назидание, заключения че не искам деца, че съм стара (на 30 съм), че не обичам мъжа си и т.н.
Това за памперса казах във връзка с една ремарка по-горе. Моят мотив да съм майка е да създам човек, по-добър от мен, живеещ живот за себе си. И бих се радвала да мога да си комуникирам с него Simple Smile

# 58
  • Мнения: 23
След като родих първото ни дете се бях зарекла че второ няма да има. То капризи, ревове, после почнаха вирусите и болестите. Направо изпадах в див ужас от раждането. Първото ни дете родих нормално. След него си казах, че не искам второ. Мина време, нещата се промениха. Когато поотрасна, вече родителството се превърна в нещо повече от гледането на ревящо и мрънкащо същество. Сега дъщеря ни е на 8. На моменти много обичам да разговарям с нея. Понякога искрено ме изненадва с разсъжденията си, колко са зрели и колко е съзнателна. Та, вече имаме и второ, все още бебе, почти на годинка. Яко съм във филма, със зъби, памперси, прохождане. Моля се да изтърпя периода докато стане на 2, да проговори и да можем да комуникираме разбираемо.
Не съм от типа умиляващи се от бебета. Не обичам чужди деца, не се радвам на чужди бебета, не обичам да ги мириша, както някои мои приятелки. Имах повечето от твоите страхове и усещах най вече отговорността за малкото човече, което има само мен, за да го разбирам и пазя. Но ето на, родих и второ. Най големият ми страх беше от самото раждане, изпадах в див ужас от мисълта. Обаче второто го родих със секцио. Лично за мен беше по леко от нормалното ми раждане.
На въпросът как преодолях страховете си? Ами като начало скочих с главата надолу и каквото стане. Страховете от болести и дали децата ми ще са здрави преодолявам всеки ден. Боря се заедно с тях при всяко боледуване, стискам зъби и се моля всичко да е наред. Така че моят съвет е да скочиш, всичко друго се подрежда в хода на нещата.

Благодаря за този коментар! Част от мен си казва да действам и да го мисля в движение. Вероятно така и ще стане.

# 59
  • Мнения: 18 503
И аз съм от тези дето"скочиха в дълбоките води" . Имах всички тревоги,колебания и претеснения. Но никога не ми е минавала мисълта през главата да остана без дете. Винаги съм искала да бъда майка. Въпреки колебливостта си,въпреки,че трудно се реших,въпреки всичките проблеми,които имах и имам с тровожността,страха,който ме парализараше,паниката. Реших се даже сега си мисля,че можех и по-рано. Родих на 27.
Имах безумен страх от раждането. Но истината беше,че се оказаха невероятната късметлийка да попадна на страхотен лекар. Деня на раждането ми беше най-големия урок,който получих в живота си. И още мисля,че не съм го осъзнала. Преодолях и победих страха си и се справих,в този ден се роди едно друго аз.
Имах съмнения и още имам-отговорността ме плашеше и сега ме плаши.
Но дъщеря ми е най-голямата ми сбъдната мечта. И сега като я гледам се питам доста често"аз ли създадох това дете". И все ми се струва, че по-съвършена не може да е.
Имах някои проблеми с бременността-съмнения за тромбофилия,слаб кръвопоток към бебето,но в рамките на няма и месец с точните специалисти нещата се оправиха.
Раждането го изживях като насън. И днеш днешен се питам"това ли е беше" .
Родих лесно и бързо,без грам болка(с упойка,разбира се). Бях като нова два часа след това.
И аз съм доста суетна,но никога не е било по-важно за мен тялото и външността ми от идеята да имам дете и такива разсъждения от типа" О,ще ми се развали тялото" са ми странни.
Бях от тези дето си мислят,че не биха се справили. Вайках се и се чудех какво ще е.
Като ми я дадоха в ръцете и като ми дойде до главата всичко си тръгна естествено и се адаптирах.
Затова си радвам сега,че не го мислих толкова и взех емоционално решение да имам дете. Дори ММ беше изненадан и чак се стресна като му казах,че вече искам. Той искаше и преди това. Но ме.изчага малко"да стана готова".
Не те съдя за притесненията ти,защото са нормални. Моята филисофия е,че щом го мислиш значи го искаш.

Общи условия

Активация на акаунт