Търся съвет от жени, които са се страхували да имат деца

Аз съм от тези, които искаха, но ще се изкажа..
Това да искаш. В тези години и да четеш и да се подготвяш..Пак не си подготвен.
Дето се казва, когато се сблъскаш, тогава разбираш и намираш начин да се справиш.
Поне аз си мислих, че съм готова..Готова,но не се случи веднага. И пак не бях подготвена за бебето и характера му:)
Като бременна никак не се чувствах специална. Щастлива -да. Но живота ми си течеше в същия ритъм както преди това.
Живота е непредвидим, няма как да плануваш всичко .

И още нещо..Детето не е само бебе.Тогава страховете са едни, пък после като стане голям човек с характер съвсем е непредвидимо . Даваш най-доброто от себе си и се молиш да има късмет. Няма как да си орлица и да контролираш всичко.

Мен повече ме е страх как ще го възпитам след това, дали няма да му липсва нещо (не материално). Също не знам какво да приказвам на едно бебе и след това дете.

Пламена и аз не знаех, но повярвай ми, отвътре ти идва. И детски песнички ще научиш и стихчета. В началото ще му говориш само ти, после ще ти отговаря по бебешки, после с думичка, думички и т.н. Ние не сме стигнали до смислено изречение:) но си ми е другарче и постоянно нещо му обяснявам.

Когато бяха бебета просто им обяснявах какво правя - простирам, готвя, обуваме ботушите, излизаме навън и т.н. После четяхме бебешки книжки - виж кафява маймуна, син кит, влакът пуфти.
Анон,
Намери приятелки, които са били доволни и щастливи през бременността си. Не е лесно, но е 100 пъти по-добре да чуеш, как всичко завършва добре и е протекло добре. Страхове всеки има.

Ще го възпиташ в това, в което теб са възпитавали, а ако нещо не ти е харесало от "даденото" от родителите, ще се стремиш да го избягваш.
Не се притеснявай какво ще му говориш- то ти иде отвътре да си приказваш с него, нищо че не разбира.
Достатъчен е факта, че шава, рита и се усмихва, и реве- все неща, на които ще отговаряш с най- различни, понякога смешни реплики.
Нищо страшно няма в отглеждането на детето-природата се е погрижила да вгради майчинския инстинкт, който да насочва действията, нужни за опазване на бебето.

Всичко това са нормални "терзания", по-скоро оправдания според мен, дотолкова, че явно желанието още не ти е надделяло над тях.
За страха от раждането, ами нормално е да има страх от непознатото, защото фантазията работи.

Нормално е да се притеснявате и да се питате. Напишете всичко, което ви тормази и всичко, което
ще ви донесе радост с появата на едно дете. И решете. Каквото и да решите ще е правилно, защото ще послушате себе си.
Да, първите 3-4 години не са лесни.  Но, оттам нататък започва една прекрасна част. Все повече и повече искам да съм с децата, да излизаме, да си говорим, да си споделяме, да си даваме съвети. Няма друга любов като тази и си заслужава всичко.
Относно какво, кой и как ще каже, ще се намеси- зрял човек сте. Ще намерите начин на парирате заинтеросаваните или да игнорирате загрижените. Убедена съм, че и без да имате дете намират за какво да дуднат и се налага да се оправяте с тях.

Най-големите ми притеснения бяха дали децата ще са здрави, а хормоните през бременностите обостриха тревожността ми. Затова този период ми е много неприятен - чаках с нетърпение да се родят децата.
Едното беше ревящо и рядко спящо бебе, а другото - кротко и спящо по цял ден, но пък имаше здравословни проблеми през първите месеци.
Постепенно човек се нагажда спрямо новата ситуация - "хващаш цаката" (защо плаче, как да го успокоиш, гладно ли е, студено му ли е, как да го приспиш най-лесно).
Когато започнат да говорят, съвсем се променят отношенията - водим интересни разговори, готвим заедно, четем, играем игри.
И това всичко е гарнирано с характерът на детето (особено в периода 1.5 - 3.5 години).

Предполагам, че всичко това се преживява; ако родителите се подкрепят и вземат заедно решения относно детето, нещата се нареждат в един момент.

Аз родих на 19. Нямах никакъв страх.. и дори нещо повече, бях убедена, че всичко ще е наред. В предродилното си четях книжка.. лекарят ме попита - а бе ти ще ражда ли или книга ще четеш. Бях убедена, че мен няма да ме боли. Вероятно е било така защото съм била благословено невежа по всички тия въпроси... Нито бях общувала с бременни, нито с майки... Нито имах някакви представи предварителни. Сега си давам сметка колко знаенето ни обременявс и психира. И честно казано по отношение на майчинството природата се е погрижила и включва майчински инстинкт, който те води. Многото знания го заглушават.. Но когато нищо не знаеш той е толкова мощен, че не остава място за страх и чудене. Ти разсъждава сега с ума си и напълно пренебрегваш инстинкта. Затова те е страх. Умът друга работа си няма. Не слагай каруцата пред коня. Майчиния инстинкт ще се погрижи за всичко. Довери се на Природата, а не на ума си.

Напълно те разбирам, мен също много ме беше страх. Дали ще е всичко наред, дали ще се справя и с раждането и с гледането на бебето след това. Раждането ми мина леко, и аз като pandorina се опитах минимално знания да придобия от други майки. Даже си спомням как свекито щеше да убие една нейна позната, че ме хвана да ми обяснява как раждала с дни и ужасни мъки. Аз само кимах и си повтарях че на мен ще ми е лесно, защото ако се бях впуснала в подобни мисли и до там...
Колкото до бебето, също ми беше трудно да свикна че някой зависи от мен 24/7, в началото тази мисъл направо ме убиваше. То и сега ме плаши, ама бебето почна да ми се усмихва и да показва че ме харесва и вече някак не го намирам за толкова непосилно. Няма да те лъжа, първия месец ми беше изключително тежко. Все си мислех че не съм като другите майки, че не съм никва майка, та аз дори не харесвам деца, защо въобще имам такова...?! Но когато осъзнах че мойто бебче си ме обича такава и много вероятно не му пука че не съм като другите майки, които подскачат още докато са бременни, тогава спрях да се чувствам зле. Другите майки може да харесват всички бебета, аз пък си харесвам само мойто. А то не иска чак толкова много, да е нахранено, да е сухо и да го гушкаш. Няма нужда да съм супер мама, важно е да е доволна мойта бебка, това е достатъчно.
И малко в по-забавен тон, дори и да не ставаме за майки, децата ще го осъзнаят доста късно и вече ще е късно да се оплакват.

Аз ще ти отговоря като жена, която никога не е искала деца и не е имала грам майчински инстинкти, нито чува тиктакащи часовници. Децата ме влудяват до степен да се изнервя максимално. До работата ми има кафене с детска площадка, точно под прозореца ми. Непоносимо е за мен. Това врещене, рев, писъци, майките крещят по тях двойно повече, толкова са ми далечни и непонятни. Всичките ми приятелки са с деца на различни възрасти и винаги ми е било досадно, когато изляза с някоя на кафе и от детето ѝ не можем да си кажем две приказки. То е едно постоянно " Мамоооо, мамоооо, мамоооооооо", мрънкане, тръшкане. Не мога да си представя да съм в тази роля и да изперкам толкова стабилно, че да крещя по детските площадки.
Докато не срещнах сегашния ми приятел. Нещата се промениха коренно и за първи път имам желание за дете, а съм доста над 30-те. И сега осъзнавам, че вероятно преди не съм искала дете, защото винаги съм си представяла как сама ще изкукуригвам покрай него, а бащата просто ще си бичи айляка. Сега знам, че ще изкукуригваме заедно с него. Знам, че ще сменя памперси, ще става посред нощ, ще го храни, ще го извежда с количката, за да поспя 1-2 часа и въобще ще бъде абсолютно равно на мен ангажиран с детето. Не ме разбирай погрешно, нищо не ми тиктака все още, не е от възрастта, от мъжа е, защото ясно си давам сметка, че ако не е той, нищо не ми пречи да си остана и без деца и със сигурност би било по-добре без, отколкото отглеждаща ги сама при наличието на мъж. Така че вероятно просто все още не си срещнала мъжа, който да те накара да го пожелаеш.

Калина, откъде пък си толкова убедена, че бащата чак толкова ще е ангажиран - памперси и нощни ревове и всичко останало:) Много мъже рязко се разангажират след появата на бебе. Рекламация ли би направила тогава, понеже сама не щеш да го гледаш

И със сигурност ще ти се наложи и сама да ходиш по детските площадки. Пък дали ще викаш зависи от теб. Аз не викам и покрай мен рядко викат. Като ги виждаш толкова черногледи нещата и децата те изнервят, понеже, повярвай ми, всички плачат и се тръшкат понякога, случва се, кое повече, кое по-малко....не се занимавай по-добре.

Е, нейното дете няма да се тръшка по площадките и ще бъде задължително на АМ, за да има равноправие за нощното хранене. Честно, ставането през нощта беше най-малкият проблем - слагам го на гърдата, 5 минути и лека нощ. Никакви нощни разходки, пеене на песнички и т.н. После си доспивах сутринта.

Пълно "равноправие" в гледането няма как да има. Поне първите две години, точно когато са тези прояви - ревове, мрънкания и т.н. Просто защото майката си е по 24 часа на линия край детето, докато е в майчинство, бащата все пак ходи на работа. И често ще чуеш - имам нужда да почина, утре съм на работа (или цяла нощ съм бил на работа и т.н.). Така че ако някой очаква пълно равенство в хранения, сменяне на памперси, разходки, няма как да стане. Просто ролите са различни. Да те отмени когато може, това да. Ама няма да бъде нон стоп в ревове и мрънкания наравно с теб