Може би, точно защото имаме представа не ги приемаме за хора с акъла си. Приемаме ги, като крайно решение.
Ти си на 89 години, не се обслужваш сам. Не можеш да ходиш, да си готвиш но си с акъла си.
Имаш избор. Да седиш у дома и да те гледат децата ти. Те ходят на работа. Идват секи ден за по два - три часа. Ня тях им отнема 4-5 защото пътуват ( останалите 8 часа са били на работа, и те не са първа младост). Готвят , къпят те, мият, трият си тръгват. Ти стоиш 8-10 часа сам с телевизора.
Вариант две. Отиваш в дом - резиденция. Храниш се три пъти на ден с различна храна. Щото готвят за 100-200 човека. В 10 при теб идва физиотерапевт /рехабилитатор - разхожда те в коридора или ти прави масаж. После те водят на концерт/сбирка/ кино. След обяд пак идват децата ама тези три часа ги отделят за теб. Разхождат те в градината, четат ти книги , говорите си. Те си тръгват а ти отиваш на среща - с бабите от етажа - ей така до 8-9 вечерта. Пак си с телевизора ама за час.
Интересно кое бихме избра ли - четири стени дали сме живяли вмежду тях месец или 50 години какво точно значение има. Или истинският живот -хората които срещаме и нещата които ни се случват.