Връщане в офиса след пандемията

Ако нямаше тази възможност, щях да съм по-тиха няколко дена вероятно, и щях да кажа, че съм изморена и недоспала ако питат. Не са знаели, че имам гадже, за да питат как е. По принцип чисто професионалното и дистанцирано отношение е да се говорят общи неща и да не се споделят лични. На никого не му прави впечатление. Не работя в България и никога не съм, възможно е там да е друго.

Но човек ако има малко самоконтрол е абсолютно постижимо, и дори бих казала нормално в зряла възраст, да си контролира емоциите. Ако е много тежко положението и не можех да правя хоумофис, щях да взема отпуска. Възрастен човек би трябвало да е овладял изкуството да говори без да влиза в обяснения за личния си живот с хора, които чувства чужди. Много са ми странни хора, които за всичко се обясняват.

Моят пример е доста банален с гаджето, ако беше смъртен случай със сигурност много би ме ударило, но за такова нещо вярвам, че хората няма да злословят, а ще проявят разбиране.

От 2017г. работех в една фирма, не си харесвах пряката началничка. Бяхме в отворен тип офис, а тя си беше избрала такова място, че виждаше всичко и всички. Беше голямо гледане и обсъждане кой какво носи - дрехи, бижута, грим, отслабнал ли е, напълнял ли е. Повечето колеги бяха много готини и си говорехме и лични неща, излизахме и извън офиса заедно. Понякога някой от тях се изпускаше и тя така научаваше разни неща, а други й ги казваха. Но само като я слушах колко грозно говори за наши общи бивши колеги (работили сме в една и съща компания много дълго време, без да се познаваме), се чудех и за нас какво ли може да говори и не исках нищо да й казвам.

Помня една колежка толкова се беше подразнила на коментар от въпросната персона по отношение на едни обеци, че повече не искаше да идва с бижута, грим или нещо ново на работа.

Други си махнаха всички колеги от социалните мрежи, след като чули коментари за някакви постове и какво били правели в свободното си време, с кого и т.н.

Мен много ме натоварваха такива хора и ходех с удоволствие до офиса само заради другите, с които бях близка. Когато ни пратиха вкъщи заради ковид, много се радвах, че мога спокойно да игнорирам въпросните токсични хора. Видях какво е да работиш далече от офисна токсична среда и ми беше много добре. После напуснах и работех и на други места, такива неща не видях чак.

Сега съм в друга фирма, тук се работи от вкъщи по принцип. В офис рядко ходим - да оставим документи, да се запознаем с нов колега (много държат на това) или просто да се видим. А и е основно екип от мъже, те не се интересуват от такива неща и съм много доволна, че няма клюки и обсъждане.

Работила съм и аз в отворени пространства. Има слушалки, има тапи, има работа за вършене. И в колективи съм работила - който не е искал, не е споделял - ни за мъж, ни за театър.

Хоум офиът е много подходящ ако работата е стриктно индивидуална - цъкаш си твоите неща по цял ден, после се отчиташ или предаваш някаква документация и така. Когато двама или повече колеги работите по една задача не е толкова удобно по 2 часа в call-ове и да изписвате Война и мир в чата, пък screen sharing .. не че не е възможно, но по-тегавo върви работата. Иначе ако колегите са кофти, аз може би и remote не бих могла да работя с тях.

Имах един колега точно на въпросното работно място, за което писах по-нагоре. В момента, в който дойдеше на работа и си пуснеше лаптопа, слагаше слушалки. Но не ходиш със слушалки до кухнята за кафе, да обядваш или да пушиш. И колкото и да не искаше да чува, накрая до него достигаше какво ли не. Така че по-скоро е до корпоративна среда и култура, а не да ходиш в защитен костюм.

Точно така. И аз съм седяла по 8 часа със слушалки (хич не е приятно), избягвала съм да излизам с колегите на обяд, кафе и т.н., ако присъстват определени хора, защото не искам да влизам в такива разговори. Това изобщо не е приятна среда за работа и не дава възможност да се сближите особено. Толкова изолирана мога да съм си и удома, а пък ще ми е по-комфортно. Нямам предвид, че с колегите трябва да сте първи приятели, но трябва поне да можете да си общувате нормално.

И ние уж избягвахме, но като седнеш да обядваш в кухнята, а те дойдат да си направят кафе и не можеш да избегнеш подобни ситуации. Или сутрин си стоиш някъде на първо кафе и си говориш с приятните колеги, а въпросните решат и се присламчват и те. Аз тогава си мълчах, но не става да станеш и да си тръгнеш всеки път. Все пак, като работите пряко заедно, не можеш да избягваш всякакъв контакт. Тук говорим за работа на ниво екип и между екипи, все пак трябва да се поддържа и някакво ниво на комуникация и общуване. А това, че някои хора нямат нужното възпитание да не комбинират двете с всеки един колега, е друг въпрос.

А за слушалките - аз не мога така да стоя. Уморява ме, заболява ме главата, а когато имам важна работа, много ми пречи. Така че аз си стоях без слушалки през повечето време и се опитвах да игнорирам чуждите разговори. С повече тренировки може и да се получи, но няма 100% ефект.

Никой не казва да се избягва всякакъв контакт. Ама това не може, не става ми е фантастика. Аз не говоря с хора, с които приказка нямам. Те знаят, че нямам приказка с тях и не се натискат. И това са всъщност повечето хора на етажа. На здравей-здрасти сме и толкова. Има един, дето даже не ми отвръща на поздрава - ни вербално, ни с жест. Спрях да го поздравявам и сега удобно, тихо и лекичко неловко (от моя страна) се разминаваме.

Въпросът е, че всичко това какво да кажеш, как да го кажеш, води до излишно напрежение, което липсва вкъщи.
Да се чудиш какви общи приказки да говориш е изморяващо.

Не е въпрос в слушалки или друго. Въпросът е какво излъчваш. Не всеки си позволява да разпитва всеки. От личен опит. Имам колежки, доста студени и скучни,никой нищо не ги пита.
Аз, примерно, съм много любезна и като цяло разбрана на работното място. Познайте дали не ме питат "и кво става с гаджетата", "не пуши, не е полезно" "я да ти видя роклята, завърти се". Хората, когато са природно прости и без такт, често бъркат горното с мекушавост. Разбира се, който ме е чел по- дълго във форума, знае, че изобщо не съм толкова найс. И понякога си го отнасят, щото аз отговарям въртеливо, но реша ли да скръцна със зъби, ще ме заобикалят. Ама не е нужно, утре нали ще работя с тия хора по нещо.
Осмивам ги тънкажно и си се смея в главата, щото понякога не схващат. И така. Но мен също ме натоварва простотията, на органично ниво.

Точно. Аз също гледам да съм възможно най-любезна. Но когато някой няма нужното възпитание, си позволява какво ли не.

Аз споменах, че в моя случай е ставало въпрос за хора от моя екип или от екипи, с които работим пряко. Какво здрасти само, като след това сядаме един до друг и започваме да обсъждаме клиенти или проекти. В това фантастика няма.

А ако са ме обсъждали хора, с които не работя пряко и сме на Здравей/Здрасти, нито съм разбрала, нито пък ме е интересувало.

Е, ако се чувствате длъжни да търсите теми и да говорите, сори, опасявам се, че проблемът е у вас.

Не разбирам, според теб с колегите само за работа ли трябва да говорим?

Няма такова нещо като трябва, говориш за каквото искаш с тях и споделяш каквото прецениш, че не е проблем да знаят. Но да се твърди, че видиш ли няма как личния ти живот да си остане личен, и затова е по-добре да си работиш от вас, това са глупости.

Ако не си харесвате колегите, не ви се ходи в офис, просто ви е по-добре вкъщи - окей. Но няма защо да си обсъжда човек личния живот с колеги, ако не желае. А ако иска, няма какво да се оплаква, че после знаели или клюкарствали.

Изобщо не съм казала това, но няма да се обяснявам повече.