Номинации за най-голяма муня (тема 6)

Помня на времето прабаба ми, светла й памет , как често когато ни викаше за нещо изреждаше имената на цялото домочадие докато стигне до това, което й трябва в момента. Смеех й се. Тя беше на 70+. Аз сега съм на 40+ и детето ми се смее по същата причина.
Напоследък обаче по-често от всякога започнах да бъркам имената на котката и щерката ( започват и завършват с едни и същи букви, ако това ме оправдава поне малко). Дете и котка съответно започнаха да реагират и на своето име, и на това на другата. Тези дни видях беля, направена от котката. Викнах името й със сърдит тон ( този път не обърках името), при което забелязах, че и детето, и котката побързаха да се евакуират на по-скришно място. Помислих, че при щерката работата е "гузен негонен бяга" и я попитах тя пък защо се крие, ако нищо не е направила. Отговорът:
- Аз откъде да знам, че наистина викаш котката? За по-сигурно се скатах. А може и да си решила да ми се караш за нещо, което според мен не е лошо.

Една Нова година така се озовах в Чепеларе с наличен багаж на мъж и двете деца. Моят си го срещнах в спалнята след няколко дни.
Та, наложи се да се обзаведа с някакви дрехи от единствения работещ магазин- дрипшоп. Гащите на дупето си ги перях и съхнеха къде на климатика, къде без гащи...Аутфитът ми беше доста потресаващ, но пък си изкарах весело.

Загубих се на около 1,5 км от вкъщи.
Тръгваме си от офиса на Терминал1 с колежката. Имаше някакво събитие ли, протест ли....рейс ще дойде след 45 мин. Повървяхме пеша до една спирка под моста, тълпа чака автобус, на таблото вече пише 50 мин.
Кой ще ти чака! Ей я къде е Дружба, давай пак пеш. Грешка.
Стигнахме до някъде, от където няма минаване, дай наляво- храсталаци и дивотия, дай надясно- урви, сметище и хоп- озовахме се на изоставени влакови линии, а от двете страни пропаст.
Внимателно придвижване около 10 минути и Еврика- цивилизация! Директно се озовахме в ромска къща с десетки кокошки. Излиза една възрастна мургава жена с гьостерица и изнесен глас- сигурно във Вакарел я чуха.
Обясняваме се ние, тази почва да се смее с глас и не ни пусна до като не изядохме по две филии лютеница, директно насипана от врящия казан.

Май не съм разказвала,но преди около 5 години се загубихме с ММ на Витоша.Страшничко си беше,даже мислех да звъним за помощ и о,изненада-телефоните ни нямаха обхват.Ама той е виновен, защото реши да минем на пряко,а не по маркирания път.Хубаво че поне времето бе с нас и в началото на ноември в планината бе слънчево и около 15-18 градуса чак до 5 вечерта...Та обикаляме ние,стъпваме там дето човешки крак не е стъпвал кой знае от кога,намерихме някаква маркировка и по нея ни отведе в още по-голямо нищо.А аз вече изпадам в истерия -водата свърши,не си носим храна,взе да се смрачава и -ура!чувам наблизо момчета да говорят.Развиках се(един път и от високия ми глас да има файда) ,те ни отговориха и по гласовете им стигнахме до пътеката за хижата,в която щяхме да спим.През цялото време сме били съвсем близо,но поради липсата на обхват на телефона джи при еса ни е въртял в кръг и ни е показвал леко грешна локация.От тогава само по маркирани пътеки, където има хора вървим.Последно февруари 2021 сме ходили към планината,после забременях и до там.Но много ми липсва и смятам скоро пак да почнем,само малкия да ходи по-уверено.
И багаж съм забравяла,ама да си го взема от един хотел в Созопол, обаче бързо се сетих и се върнахме да го приберем.И май тук съм споделяла как тръгнахме на палатка,обаче като стигнахме се оказа,че съм я забравила...

Със същата колежка обичаме да правим преходи в Лозенската планина.
Епични загубвания имаме.
1. Катерим се към връх Върколак (не се казва така, но не можем да му запомним името и до днес...Половраг ли беше, нещо такова). Точно беше нашумял случая с оня северин, дето уби журналистката и разпалено обсъждаме. Може би час мина преди да се усетим, че връх няма да видим, тъй като систематично слизаме надолу. По едно време отсреща се зададе момче с колело и ни осведоми, че ще стигнем до село, но липсва автобус до София. Айде обратно.
2. Същата планина. От Долни Лозен цел Ел Пасарел. Що пък да не минем напряко? Навряхме се в някаква дивотия с изоставена и потрошена къща и купища къртичини. Подскачаме в спринт като зайци и краката ни хлътват на всеки скок поне до глезена. Включвам джи пи еса и след двайсетина минути се озоваваме в гъсталак от шипки- няма минаване, дори някога да е имало. Оказа се, че яката сме се въртяли в кръг, но поне стигнахме до целта.

В наша защита ще кажа, че не сме толкова смотани- просто самата планина е осеяна с множество просеки, а в допълнение са се обособили всевъзможни нови пътеки от планинските мотори и атв-та.

П.П. Сетих се за един от първите ни опити да се доберем до Пасарел. Само че се оказа, че сме свили не където трябва, т.е от Долни Лозен се озовахме в Горни Лозен. Трябваше да шляпаме по някакъв път, който очевидно се ползваше за трасе на тежка техника. Тооолкова бяхме мръсни и прашни, че на спирката една млада ромка облещено ни пита защо сме в този трагичен вид.

Абе книга можем да издадем- "Лозенската планина- адреналин в изобилие"

   Преди години ходех по работа в Китай. Обикновено имах по 30 кг чекиран багаж, но пак ми беше малко. Ами, това е страната на шопинга! Какво ли не съм мъкнала - сувенири и бижута (имат невероятни), килограми дрехи за нас и децата, техники разни, пердетата ми в къщи даже са от Китай. По тази причина пътувах с минимум багаж на отиване. Веднъж толкова прекалих, че отидох само с панталоните на дупето си. Още с пристигането в хотела се олях цялата с кафе. Ами сега... Други гащи няма, а трябва да излизам веднага. Изпрах ги и ги обух съвсем мокри. Добре, че беше около 40 градуса, изсъхнаха върху мен, докато стигна до мястото на срещата.

Подобна случка, но в Манхатън, Ню Йорк. Може ли да отида в Манхатън и да не пия Манхатън!? Поръчах си го, донесоха ми го и след първата глътка го разлях върху дънките си! Той е сладък и лепкав! Имах друг панталон, но дните се случиха топли (началото на октомври, вместо 10-15, беше към 25-30 градуса), а аз си носех по-топли дрехи. Тези дънки бяха най-леките. Дънките изпрани, така и не изсъхнаха в хотела, а аз обикалях в горещините със зимен панталон!

Работя на комуникативно място. Често се слува да ме питат разни неща, хора които не са от нашто село и са дошли за малко или просто преминават.
Та идва една госпожа и ме пита от къде може да си купи чорапи, че са за няколко дни и какво има наоколо. Казвам аз за чорапите и,  че до тях има магазин за компютърни аксесоари, при което тя ми казва "Аааа, ама ние сме компютърни специалисти със съпруга ми, може гащите( в случая бяха чорапи) да си забравим, но кабелите-никога!
На следващия ден идва друга госпожа, която ме пита от къде може да си купи гребенче(имаше нужда наистина). И аз на ум(добре, че не се изпуснах) си казах "Сигурно и тя е компютърна сепциалистка."
Тааа, много сме.. искам да кажа...

   Свекърва ми е голяма скицичка, много е сладка. Наближава осемдесет и се оплаква, че много започнала да забравя. И това е само от противоковидните ваксини! (Тя поне за друга причина не се сеща.) Преди това си била съвсем добре, но откакто се ваксинирала, от днес до утре започнала да забравя. И с приятелката й, Ванчето, с която са наборки, същото се случило, по същия начин и по същото време започнала да забравя. Пустите му ваксини, значи!
   "Чааакай малко, - контрира свекъра - ами тя, Ванчето нали не искаше и не се ваксинира!"  "Аа, да бе, вярно. Забравила съм. Ами от ваксините не помня вече!"

Не точно мунска история, но май ме взеха за пълно куку днес.
Под нас има хранителен магазин, с продавачките и шефката сме си близки, всеки ден по 100 пъти се виждаме. Влизам да купя яйца с бебето на ръце и една от продавачките ме пита дали да ми даде 6 или 10. Отговарям, че 10, как, ние ядем много яйца. Даже сме си за кокошка направо. При което ми светва, че в една голяма къща в квартала онзи ден видяхме кокошки, петли и пиленца. Има бебета пиленца, колкото една шепа и такива в тийн възраст. На път за градината на сина ми са и вече всеки ден спираме да ги гледаме.  Много искам и да ги погалим, но не сме видяли още собственика. Хората от магазина са стари в квартала и познават всички. Реших да питам продавачката. Като ѝ казах дали познава хората от къщата с кокошките направо ококори очи и каза Не?! Хм..
Отивам да плащам на касата и шефа вика - какви, какви кокошки? Обяснявам, че ей тука, на 200 м от нас ( соча с ръка) има къща с двор и кокошки и пиленца. Той също ококорва очи и ме гледа все едно съм казала, че тука има двор, в който хората си гледат извънземни с антенки. Директно ме попита - Ама кой ти ги разправя тези неща и те лъже така? Отговарям, че със собствените си очи ги виждам всеки ден и с тях залъгвам сина ми да ходим на градина. Само търсим стопанина, че да ги погалим. И той - ама сина ти не е виждал кокошка ли? Ами къде да види, роден и расте в София, на село имаме само едно старо куче.

Преди няколко дни отиваме да избираме врати за апартамента ни. Те са поръчани преди известно време, моделът е избран, трябва само да уточним цвета. Гледаме с мъжа ми цветове, избираме (той има процент далтонизъм и е много зле с цветовете, та да се разбира, че аз избирам). Показва ми една врата мостра, чийто цвят определя като бананово, обаче от другата ѝ страна е друг цвят и харесваме него. Описваме всичко в договора и си тръгваме. По пътя на мен в главата ми звучи само това бананово и превключих на мунски режим и си мисля как лавандуловата ми спалня с бели мебели изобщо няма да се върже с банановата врата и трябва да сме напълно луди да си вземем такива врати. Казвам на мъжа ми да обръща и да се връщаме. На жените в магазина обяснявам как през цялото време съм се фокусирала върху подовите настилки и не съм съобразила цвета със стените и избраният цвят изобщо няма да ни се връзва. Започваме пак да избираме, вкараха ме даже там където изработват вратите да видя някакви вече направени за друг клиент. През това време аз фиксирам една врата, която много ми харесва и казвам на консултантката, че ще се върна да я погледна. Решавам, че това е перфектният цвят и ѝ казвам, че искаме такива врати. Тя ме поглежда с огромни очи и казва “Ама това е цвета, който по-рано избрахте!”. Мъжът ми се спука от смях, а аз още не знам защо ми се запечата това бананово в ума и как реших, че него сме избрали 🫣

Вчера купувам от едно кафе сандвичи за мен и колежката ми за обяд.За два сандвича сметката е 11.00 лв.Аз бях приготвила 10.00,търся още 1 лв.да дам,но не намирам и давам още 10.00 лв.и изчаквам.Продавачката ми дава касовата бележка,а сандвичите се пекат и не особено любезно ме помоли да се отдръпна в страни и,че щяла да ме извика като са готови.Взех си ги накрая и си тръгнах.Чак след час,два ми потрябваха някакви дребни монети и отварям портмонето и виждам,че нямам.Тогава се усетих,че тя ресто така не ми и върна.Хвана ме яд.Не съм за 9.00 лв.,но не ми стана приятно.Много умора и напрежение ми се струпа в последните месеци и явно дава отражение.

Емили, много неприятно. Надявам се, че продавачката също се е разсеяла, а не е "забравила" рестото нарочно.
Аз работя с пари и с клиенти. Връщам ресто. Случвало ми се е от преумора да объркам рестото и в такива случаи ми е много неудобно и се надявам клиентите да не помислят, че нарочно ги премятам.

Веднъж клиентка ми плати в банкноти от по 5 лв. Остави ги на бюрото и бързо излезе.  Беше преброила грешно и ми оставила една банкнота отгоре. Гоних я пред офиса да й ги върна. А тя ми каза да ги задържа, защото на мое място много хора биха си замълчали, щом вече си е тръгнала и според нея заслужавам поощрение за честността. Тогава си помислих, че е от пишещите в темата, защото в отговора си определи себе си като муня.

Разбирам да забравиш да платиш,(случи ми се веднъж),но да платиш повече без да искаш...!

Вчера се мацнах за 10 минути с мус боя уж да ми покрие корените и да ми потъмни малко кичурите. Баси боята. Сега съм ужасно рубинено. Мъжът ми като ме видя каза, че приличам на немска пенсионерка в Слънчев бряг с ранно записване през април 🤣

И аз веднъж бях постигнала такъв цинобър върху главата си, че се наложи да се боядисам в черно.