Поезия – да споделим любимото си стихотворение

Сама го написах, гордейте се!

Който ме обижда, само ми завижда!

Мотото на живота ми ⬆️

Сълзите ми текат от несподелената любов към теб.
И искам да се изперат, за да не си напомням никога за теб.
А дали такава е тя, никога ли няма да науча.
Измъченото ми сърце запя, че никога в любовта няма да сполуча.
С теб животът ми блести, всичко е в рима.
Без присъствието ти страхът крещи, че няма да те има.
Морето се бунтува, звездите над нас трептят,
Че душата ми бясно те ревнува, искрите ни летят.
И колкото и фасове да хвърлям, какъв смисъл имат те, щом изпуших ги в скръб за твоето сърце.
Колието, което аз - бившия ти подари, още ли го носиш или го захвърли при загубените ни мечти.
А дали съдбата ще ни срещне пак, дали пак ще срещна твоите очи, дай ми точен знак, в любовта ни ти скочи.
Ти си като светлината в моя мрак и далечния север на моя юг,
толкова различни, но неможещи един без друг.
Безбройни снимки на стената, безбройни спомени в главата, без теб животът не върви, без теб светът не се върти.
Поглеждам в огледалото, но те няма до мен, липсваш ми ужасно много, ела поне за ден.
Сега това е за моята любимка, кажи ми, ще бъдеш ли моя валентинка?

Ако мнението не е позитивно, няма нужда да го споделяте. Както се пее в една песен:

"Nothing good to say, don't say it at all"

Живи и здрави, целувки, чао!💋

” На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
Хвърля светла сянка облак като дядова брада.
И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя как топи се като синя свещ нощта.
За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя невидени досега неща.”

Петя Дубарова

Много харесвам непопулярните вече Вапцаров и Смирненски. Не ме докосва любовната поезия от многооо дълго време. Намирам я за егоцентрична. Но да описваш нещо злободневно, външно от тебе и твоя личен свят, да това ме впечатлява…Но те и двамата са живяли в ужасни времена, не им е било до рози и китари…

В ДЪЖДА
Пеньо Пенев

Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците…
 

О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.

Лунен блясък

                  Д. Дебелянов

На лунния блясък вълните

заливат пустинния път —

кат сенки печални върбите

безмълвни край него стърчат.

 

Лъх ведър нивята заспали

облъхва след огнений зной —

то сякаш сонм ангели бяли

преливат ги с златен покой.

 

Звезда към земята полита

от свода бездънно дълбок,

душата се вслушва: долита

глух шум от планински поток.

 

И в блянове тъмни увлечен,

аз плувам в безсилни лъчи,

милуван от спомен далечен

за две лъчезарни очи…

Молитва

Сложи ръка на мойте устни,
когато, морна да блуждае,
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае;
сложи ръка и запази ме!
Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв, и в горест твойто име
с похулни думи да зачерна!

Димчо Дебелянов

Двата бука

Видях два пригърнати бука в гората,
пригърнати нежно, кат либета в жар;
от корен до върха обвили се двата —
столетия пият любовний нектар.

О, буки, казах им, вий тъй сте прекрасни:
се дружни във радост и в бедствия зли,
гръм, бури не плашат пригръдки ви страстни,
цалувка ви жежка и смърт не дели.

Завидна е вашта любов безконечна,
тя пътника радва, прославя лесът…
Какво я направи тъй вярна и вечна?
Какво запечата съюза ви твърд?

Магия ли страшна, ил брачно венчанье,
ил клетви любовни — кажете да знам?
Презрително буките пазят мълчанье
и още по-силно пригръщат се там.

Иван Вазов

ЖЪТВАРЯТ

Елисавета Багряна

В памет на Йордан Йовков

Обтягат нивите зеленото ветрило
в разтворената длан на пътищата бели
и пак се мярнат вихрени коне, чергило,
отекнат звучно колелетата запели...

Над всяка педя пръст и зърно слънце грее,
и свети куполът безкраен и бездънен.
Полята пак ще раснат и цъфтят, и зреят,
но техният жътвар не ще ги вече жъне.

В потайна мисъл и мълчание обгърнат,
загледан някъде възбог и вдън сърцата,
замина той оттук и няма да се върне:
на свойта гръд го взе любимата - земята.

А тя, безгрижно сееща и смърт, и радост,
изправена сама, усмихната сред мрака,
прекрасната жена - стихия, кръв и младост -
възторжения свой певец не ще дочака.

Дошли сме – откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? – За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?

Омар Хайям

ПИСЪК

Аз защо те превърнах във своя море,
тук, на шепата моя събрано,
да ми бъде едничко на мене добре,
а за тебе - каквото остане?

Но морето си тръгва нататък без зов,
но морето полека от мене отплува.
Завърни се, море
Завърни се, любов.
Но морето мълчи, но морето не чува.

Само писък на гларус морето сънува.

О, защо обещавах ти вечния рай,
обещаван на толкова длани,
да останеш под моята стряха докрай,
а за тебе - каквото остане?

Но морето си тръгва нататък без зов,
но морето полека от мене отплува.
Завърни се, море.
Завърни се, любов.
Но морето мълчи, но морето не чува.

Само писък на гларус морето сънува.

ЕВТИМ ЕВТИМОВ

Още една страхотна тема! Много обичам поезия и имам много любими стихотворения! Ще следя темата с интерес!

Едно от тях е на Ридиард Киплинг, "Ако":

Ако владееш се, когато всички,

        треперят, а наричат теб страхлив;

Ако на своето сърце едничко

        се довериш, но бъдеш предпазлив;

Ако изчакваш, без да се отчайваш;

                наклеветен — не сееш клевети;

или намразен — злоба не спотайваш;

        но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

 
Ако мечтаеш, без да си мечтател;

        ако си умен, без да си умник;

Ако посрещаш Краха — зъл предател —

        еднакво със Триумфа — стар циник;

Ако злодеи клетвата ти свята

        превърнат в клопка — и го понесеш,

или пък видиш сринати нещата,

        градени с кръв — и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш

        спечеленото, смело хвърлиш зар,

изгубиш, и започнеш пак, и можеш

        да премълчиш за неуспеха стар;

Ако заставиш мозък, нерви, длани-

        и изхабени — да ти служат пак,

и крачиш, само с Волята останал,

        която им повтаря: „Влезте в крак!“

 
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

        в двореца — своя прост човешки смях;

Ако зачиташ всеки, но не лазиш;

                ако от враг и свой не те е страх;

Ако запълниш хищната Минута

        с шейсет секунди спринт, поне веднъж;

Светът е твой! Молбата ми е чута!

        И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!

"Прощално "!!!
#BGMammaчете

"рибите

отгледани в буркан

не могат да плуват в море

свободата
не се мери
в капки"


"попитах я
как умират птиците

тя разпери криле
усмихна се и скочи
последвах я
но не разтворих моите

все някой трябваше
да отговори на въпроса"


Рене Карабаш

Градушка -
Пейо Яворов

Една, че две, че три усилни

и паметни години… Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

        Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и — вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

        ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше —

в земята зърно се опече…“

* * *

Но мина зима снеговита,

отиде пролет дъждовита —

        и знойно лято позлати

        до вчера злъчни широти.

 

Назряла вече тучна нива,

класец натегнал се привежда

и утешителка надежда

при труженик селяк отива.

 

Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,

        въздишка кротка, пръст до пръст —

        ръка неволно прави кръст:

 

„Да бъде тъй неделя още,

неделя пек и мирно време,

олекне ще и тежко бреме, —

на тежки мъки края дойде“.

* * *

        Додето сила има,

селяк без отдих труд се труди…

Почивка — ей я, би-ще зима.

Сега — недремнал и се буди:

петлите първи не пропели,

дори и куче не залае,

на крак е той… — „Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае

невеста ранобудна — всичко,

готово е, но пак ще пита,

че утре жетва е; — самичко

сърце си знае как се стяга…

И сърдита

за нещо тя на двора бяга

и пак се връща в килеря,

тършува… „Днеска да намеря

Седмина още — чуеш жено?

— Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!

Небето ето — го червено,

че вече слънцето се дига,

добитъкът те гладен чака“.

А Ваньо сънен се прозява

и зад сайванта в полумрака

подал се — Сивчо го задява

с носът си влажен по вратлето.

„Хе ставай! — вика пак бащата

отсреди двора, на колата

затракал нещо, — стига…“ Ето

в съседен двор се вдига врява —

там някой люто се ругае.

Наблизко негде чук играе

и наковалнята отпява.

А сутренник повява леко

и звън от хлопки от далеко

донася в село; стадо блее…

На всякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

* * *

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

по-доле вирнали главите

и други… Знак е — чуй петлите.

А гъски около реката

защо размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

Какво ли са орали, сели?

* * *

Върни се облако неверен, —

почакай, пакостнико черен,

неделя — две… ела тогази,

страшилище! А облак лази,

ръсте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо… Милост няма!

Ще стане пак беда голяма. —

на завет всичко се прибира,

сърцето трепне, в страх премира,

че горе — дим и адски тътен.

Върхушка, прах… ей свода мътен

продран запалва се — и блясък —

и още — пак, — О Боже!… Трясък

оглася планини, полета —

земя трепери… Град! — парчета —

        яйце и орех… Спри… Недей…

        Труд кървав, Боже, пожалей!

* * *

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече

и вълк на стадо — вихър леден

подгоня облаците вече.

А ето слънцето огряло

тъжовно гледа върволица

от стари, млади и дечица

забързали навън от село;

в калта подпретнали се боси,

глави неволнишки навели,

отиват, — черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени —

безрадно, зрели и зелени,

и цвет — надежди е познала…

Любимо!