Поезия – да споделим любимото си стихотворение

ПИСМО ДО МАМА
Павел Матев

Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.

Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.

Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.

Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо...
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.

На заранта - прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”

Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?

Едва ли... Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.

Парижкият дъжд, вэзпят от една шарманка


Това е история, стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

— Сбогом — бе казало то на прощаване. —
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж — само улици, водещи в Сена,
— Остани — бе отвърнал художника. —
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж — цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

— Господин Тротоар — тихо каза художника
и коленичи. —
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
„Проси!“
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после — сини очи,
после — казващи сбогом — уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
— Остани — каза той и погали едва
своето русо момиче. —
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети, щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкият дъжд!
Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,
червен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.

— Спри — тихо каза художникът. — Тя ще замине.
„Тя ще замине“ — сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче е цветя.

Веселин Ханчев

Прощава Бог,когато забравиш скъп другар
или когато пошло поети клеветиш,
но само не смущавай
на влюбените радостта.

– Хьолдерлин

Черна песен

Аз умирам и светло се раждам —

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

 

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря — край мене

всеки вопъл и ропот замре.

 

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с очите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

 

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

                                            Димчо Дебелянов

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
                                с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
                                по Филипините,
по едрите звезди
                        над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
                                        полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
                в доброто
                                и в човека,
в романтиката,
                        в празните
                                        копнежи?
Ти помниш ли как
                        някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
                        Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
                и молеха пощада.
 
А бяхме млади,
                        бяхме толкоз млади!…
И после… после
                        някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
                разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
                и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
                                тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
 
А там —
високо във небето,
                        чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                                като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
                                всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало — неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
 
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
                своя
                        слепоочник.
То злобата в сърцето
                                трансформира
в една борба,
                която
                        днес
                                клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
                        над Фамагуста,
и радостта
                помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
 
Сега е нощ.
Машината ритмично
                        припява
                                и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
                празните
                        химери…
 
За мен е ясно, както че ще съмне —
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                                        тъмен,
да, нашто
        ярко
                слънце
                        ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
                опърли най-подире.
Не ще проклинам,
                        няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                                ще се умира.
Но да умреш, когато
                                се отърсва
земята
        от отровната си
                        плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
                да, това е песен!

Никола Вапцаров

ierldan , много харесвам стихотворението. Едно от любимите ми е.

"Унес"

(сонет)

Говорù, говорù, говорù! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?


- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!

Елисавета Багряна

1926г.

” Един през друг се хората изреждат
съвет да дават: как се управлява,
но — слава Богу — имаме надеждата,
че Бог рога на крава зла не дава!”

Змей Горянин

Когато те обичах

Когато те обичах – беше пак
такава бяла, снежнобяла зима...
Навън прехвърчаше измислен сняг.
А аз почти не вярвах... че те има.
 
Топеше се под стъпките ни – тих...
(бе меко време, онзи януари)
Сърцето ми – преливаше от стих!
А в шепите забравена цигара
 
димеше... И не знаеше защо.
Докато огънчето ме опари!
Когато те обичах – имах сто
и пет любими дати в календара.
 
Когато те обичах – беше сняг.
Валеше – тих... И толкова излишен!
Обичам те и днес... Но няма как
стопените следи да пренапиша.
 
Сълзите – тях ги остави на мен!
Оплакала съм толкова недели...
А този януари – е студен!
И пак валят снежинки полудели...
 
Безумно се въртят над всеки праг.
Над сънища, и покриви бездомни...
Това е и животът... Шепа сняг!
И някой... Който стъпките ти помни.

Гълъбина Митева

Имаше една Нула

кръгла като О,

тя не беше сторила

никому зло,

но тъй като нямаше стойност, горката,

щом я съглеждаха, пищяха числата:

— Извинявайте! Бързам! Ще закъснея! —

да не би да ги видят със нея.

Но ето, тя срещна числото Едно,

което не беше с много стойност и то

и също се чувстваше жалко,

понеже бе много малко.

И каза му Нулата: — Я, със мене ела! —

И купиха двамата една стара кола

и смело поеха — пам-пам-пам — по шосето.

И ето:

Четворката, Двойката, Тройката

веднага изменят си стойката,

Пет усмихнат ги гони,

Шест им прави поклони.

Какво бе се там случило?

Десет бе се получило.

(Нали колата бе малка,

само с една седалка,

от Единица

наред със Нула

Десетица

се бе надула).

И стана тъй, че оттогава

за Нулата потръгна слава,

всички цифри я канеха,

подир нея се кланяха

и я хвалеха гласно

и я слагаха вдясно

(защото тайно

беше ги страх,

да не мръдне случайно

на ляво от тях!)

и изобщо извадиха те заключение

че и малките нули имат свое значение.

Джани Родари

Участ         
                         На Галена Воротинцева

Аз не съм твоят мъж. За беда.

Чудодейство  не ми е присъщо:

нито ходя среднощ по вода,

ни водата във вино превръщам.

 

Аз не съм твоят  верен съпруг.

Нему вричай се... сенчица птича.

Аз съм пролетен вятър в олук,

който  вихрите зимни съблича.

 

И не следвам пресветлия дълг -

дом и челяд приживе да кътам,

щом у мен вие някакъв вълк

и те чака отвънка на пътя...

 

И в света, по-ужасен от степ,

не ме блазни досадната  участ:

да развъждам вълчета със теб

или лунни сонати да уча.

 

Не, не съм твоят мъж. И не съм

покровител на  чужди огнища.

Аз обичам. По-кратко от гръм.

Не очаквай от мен друго нищо...

 

Само миг, още миг, помълчи.

Слез в душата ми. Хлътвай до голо.

А след  туй безпощадно с очи

ме застреляй, щом хукна надолу...
 
© Ивайло Терзийски Всички права запазени

Песничка за хората

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.

За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.

Елица Мавродинова

Ти си ангел, ту дявол....човек

И се питам: Все в пети сезон,
в измерение някакво пето
ли живеят поетите, щом
всяка болка е белег в сърцето?

И дали (реторичен въпрос)
лудостта е черта персонална.
Щом по въглени тръгнал си бос
и прописал... Съвсем си се чалнал...

В този свят нито прав, нито крив,
кой душата със стихове храни,
та да дръзнеш на връх на молив
да сбереш обич, радост и рани?

Всъщност колко изглеждаш им тъп?
По петите ти – цяла потеря
луди музи. И мирова скръб...
Как ли време за теб да намерят?

Ти си просто поредният шут
и сподирят се с взор любопитен,
все додето и влюбен, и луд,
идеш дето ти видят очите...

И вървиш си по пътя нелек,
и си носиш, и кръста орисан,
ту си ангел, ту дявол... човек –
от любов и от мъка прописал...

 

 

© Надежда Ангелова Всички права запазени

Предварително се извинявам, че е на руски, намерих превод и на български, а и сам се опитах да направя такъв, но няма същото въздействие.

НЕ ВМЕЩУСЬ

Имадеддин Насими

В меня вместятся оба мира, но в этот мир я не вмещусь:
Я суть, я не имею места — и в бытие я не вмещусь.

Все то, что было, есть и будет, — все воплощается во мне,
Не спрашивай! Иди за мною. Я в объясненья не вмещусь.

Вселенная — мой предвозвестник, мое начало — жизнь твоя. —
Узнай меня по этим знакам, но я и в знаки не вмещусь.

Предположеньем и сомненьем до истин не дошел никто:
Кто истину узнал, тот знает — в предположенья не вмещусь.

Поглубже загляни в мой образ и постарайся смысл понять, —
Являясь телом и душою, я в душу с телом не вмещусь.

Я жемчуг, в раковину скрытый. Я мост, ведущий в ад и в рай.
Так знайте, что с таким богатством я в лавки мира не вмещусь.

Я самый тайный клад всех кладов, я очевидность всех миров,
Я драгоценностей источник,- в моря и недра не вмещусь.

Хоть я велик и необъятен, но я Адам, я человек,
Я сотворение вселенной, — но в сотворенье не вмещусь.

Все времена и все века — я. Душа и мир — все это я!
Но разве никому не странно, что в них я тоже не вмещусь?

Я небосклон, я все планеты, и Ангел Откровенья я.
Держи язык свой за зубами, — и в твой язык я не вмещусь,

Я атом всех вещей, я солнце, я шесть сторон твоей земли.
Скорей смотри на ясный лик мой: я в эту ясность не вмещусь.

Я сразу сущность и характер, я сахар с розой пополам,
Я сам решенье с оправданьем, — в молчащий рот я не вмещусь.

Я дерево в огне, я камень, взобравшийся на небеса.
Ты пламенем моим любуйся, — я в это пламя не вмещусь.

Я сладкий сон, луна и солнце. Дыханье, душу я даю.
Но даже в душу и дыханье весь целиком я не вмещусь.

Старик — я в то же время молод, я лук с тугою тетивой.
Я власть, я вечное богатство, — но сам в века я не вмещусь.

Хотя сегодня Насими я, и хашимит и корейшит,
Я — меньше, чем моя же слава, — но я и в славу не вмещу.

Невъзможната любов

Тя, невъзможната любов, е късна като зима,
тръпчива е като горчив пелин.
Не носи нищо, не раздава, само взима,
ефирна и измамна като филм.
 
Тя идва като буря без да пита,
за гърлото те хваща и държи.
Обръща ти света и те помита
и все й е едно дали боли.
 
Тя тъпче във краката си, прегазва,
обърква ти посоките, крещи.
Оставя те без дъх и те премазва,
завихря те в пожари и гори.
 
Тя няма милост, всичко разрушава,
ограбва те с невидими ръце.
Разкъсва, пали и опустошава,
разголва те до кръв и до сърце.
 
Безсрамна е, безскрупулна лъжкиня,
тя не признава клетви и халки.
Пресъхва те, превръща те в пустиня,
а след това безмилостно вали.
 
Тя, невъзможната любов, е чисто луда,
а ти дори не можеш да я спреш.
Тя те опива както нищо друго,
след нея просто ти се иска да умреш.

Зорница Петровска Всички права запазени

https://otkrovenia.com/bg/stihove/nevyzmojnata-lyubov-9