Поезия – да споделим любимото си стихотворение

Върхове
Човек не покорява върхове.
Изкачва ги, оглежда се и слиза.
Върхът е връх, защото е далеч
от всякакви потребности за близост.

Там не виреят други светове
освен светът, избрал да бъде вятър.
Върхът е връх и не дели на две
със никого дори височината.

Мълчи поникналият еделвайс.
Треперят на върха дори дърветата.
Пък аз си мисля, че у всички нас
уви, най-често взема връх сърцето.

Мартин Спасов

Дъжд
Дамян Дамянов

Плющеше като бесен.Всичко мокро:
дърветата, паветата, града...
Вън всичко бягаше под покрив
и само те стояха на дъжда.
Унесени.Отнесени.Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.
Чадърът черен старчески разперил,
подминах ги,изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах:Ах,до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв...
Прибран на сухо горе в свойта стая
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни,ала имащи безкрая...
И от зениците ми заваля.

” Улицата бяла, като котешка опашка
искам да подръпна за измръзналия край.
Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,
с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.
 
Колко рядко виждала съм зимата такава!
Колко рядко виждала съм своя град такъв!
С улиците, снежните, луната като брава,
с жиците, опънати от бяла снежна връв.
 
Може би затуй ми става толкова горещо —
устните, косите ми изтръпват като сняг.
А да си горещ и снежен е чудесно нещо.
Да си цяла снежна, ала топла пак.”

Петя Дубарова

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Владимир Висоцки

"И най-важното:
бъди на себе си във всичко верен,(к.м.),
и както ден след нощ от туй ще следва,
че няма никога да се окажеш
неверен и към другите."

– "Хамлет",Шекспир,думите са на Полоний към сина му Лаерт.

"НОСТАЛГИЧНО"

Родината ми всъщност е Телиш –
селцето между Дунав и Балкана.
Достатъчно е тук да се родиш,
все тук ще ти се иска да останеш.

Да стъпваш бос по твърдата земя
и тя да те попива постепенно.
Да се почувстваш капка след дъжда,
неиздържала теста за потребност.

И гол до кръста да се съблечеш,
та слънцето с език да те оближе.
Ще трябва топлина да събереш –
тук хората не са родени с ризи.

И да си вземеш от небето къс
със снежнобяло облаче във него.
Но в шепите да не загребваш пръст,
че тук пръстта отколе е свещена.

Във нея са деди и прадеди
от шест хилядолетия живели.
Преди и Одисей да се роди,
изглежда, че Телиш е бил заселен.

Земята на Телиш е твоя плът.
Зовът ѝ е сакрален. Вездесъщ е.
От тук ли е започнал твоя път,
ти си орисан тук да се завръщаш.

АЛЕКСАНДЪР КАЛЧЕВ

Доброта
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
 
Понякога съм толкова добра!…
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
 
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
 
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
 
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!
      Петя Дубарова

Ивановден е - текст на Иван Андонов, превърнал се в емблематична песен:

” И отново стоя на брега на реката
и загледал водата замислен мълча.
Тишина и мъгла бавно скапват душата,
младостта отминава както всяка мечта.

И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Как искам да живея в един различен свят!
Не, не ми казвай, че греша - не ме дърпай назад!
Моят път не е твоя, нека сам да вървя!
Нека с риск да пропадна, поне за миг полетя!
Моят свят не е твоя, искам сам да вървя!
Но преди да пропадна, поне за миг да полетя!”

Иван Вазов - Аз мога

Ако мислиш сразен съм, сразен си.
Ако мислиш не смея, се смееш.
Ако казваш бих искал, но мислиш не мога,
просто няма как да успееш.
Ако мислиш,че губиш, загубен си,
ще ти каже светът без упойка
успехът се крие във твоята воля
и е в умствената ти настройка.
Ако мислиш назад съм, назад си,
който мисли високо, не пада.
Просто трябва да бъдеш напълно уверен
щом си тръгнал да търсиш награда.
Не най-силният, нито най-бързият
обезателно грабват залога,
но човекът, който печели играта,
е тоз, КОИТО МИСЛИ A3 МОГА.

” In English, we say:
"Can I be a child again?"

But in poetry, we say:
"Take me back to when laughter was endless,
and my dreams were bigger than my fears."
  
(На английски казваме:
„Мога ли да бъда отново дете?“

Но в поезията казваме:
"Върни ме назад, когато смехът беше безкраен
и мечтите ми бяха по-големи от страховете ми." - оставям и грубоватия превод, но по-горе е оригиналът - цитат от непосочен в интернет автор)

Валери Петров - Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!

Иван Пейчев - Страх


Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори,
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да Виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали -
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце...

"Когато видиш да ме носят, не плачи за моето заминаване,
аз не заминавам, а пристигам във Вечната обич.
Когато гледаш как ме спускат, смятай, че ме вдигат.
Слънцето и луната една място напускат, а на друго пристигат.
На някои изглежда като залез, но всъщност това е зора.
Когато гробът тялото заключи, тогава душата е на свобода"
Мевляна Руми

Хиляди километри обич...

Каквото и да кажа, няма смисъл.
Ще ти говоря само с тишина.
Заключих всичките вълшебни приказки
във Кулата На Края На Света.
Поне една да ми се беше сбъднала...
Поне в една да беше оживял.
Поне за мъничко, преди да тръгнеш,
да беше ми показал Любовта...
Но няма нищо. И така ще стане.
Без думи ще говоря. И с копнеж,
че ти, през всички земния разстояния
ще имаш сетива. Да разбереш...

Радосвета Аврамова (caribiana)

Добрите писма - Валери Петров

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува -
добрите писма са на път.