Поезия – да споделим любимото си стихотворение

В тон с мрачното ми настроение /не свързано с майка ми/ ,едно стихотворение, което само ме намери. Понякога всичко ми идва твърде много...

"НА МАЙКА МИ"   Христо Фотев
 Мамо,
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защитавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцавай ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.

Чистата като планински извор поезия на Дубарова. Това нейно стихче е безсмъртно:

"И чувствам – на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи,с ръце към морската небрежност."

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
Мария Донева

п.с. Много обичам поезията на Мария Донева

“ Мой дъжд при суша, мой насъщен хляб,
ти мъчиш ме с онази страст, която
пече скъперника на огън слаб
при мисълта за скътаното злато.
Ту радвам ти се, ту страхът свиреп
от идещата старост ме потиска,
и ту ламтя сами да бъдем с теб,
ту всички да ни виждат ми се иска.
Бях вчера до пресита угостен,
а гладен съм за порцията днешна
и нямам радост или блян, освен
че днес си с мен, че утре ще те срещна.
        Така меня се всеки ден по дваж:
        сега бедняк — след малко богаташ.”

Шекспир, сонет 75

Радой Ралин, "Войнишка тетрадка"

След няколко дневно пътуване
в градеца бе спряла частта.
Ний търсихме кът за нощуване,
че беше студена нощта.

Тъй крачихме морни в безкрайната
не улица — развалина,
залутани в необичайната
и чужда за нас тишина.

Наоколо — всичко съборено,
едничък дом само спасен.
Вратата му леко притворена,
стоборът — едва прикрепен.

Запалихме лампичка газена.
Накладохме огън в пещта.
И гледаме — как е запазено!
На място са всички неща:

столовете сламени, плетени,
бюфетът с кристални стъкла…
А стаите — чисти, пометени,
постлани и двете легла.

Два бронзови стари светилника
изпъкват въз белия зид.
Отдолу им цъка будилникът,
от снощи навярно навит.

На мивката — пълни са каните,
на място са всички неща.
Еднички ги няма стопаните.
Къде са отишли в нощта?

Как цялата къща оставили
и тръгнали после на път?
ащо в бързината забравили
веднъж да ударят ключът?

Къде са? Ний в мрака се взираме —
отникъде няма ответ.
И после случайно съзираме
венчалния техен портрет.

Тя — в бяло облечена цялата.
Той — с фрак и висока яка.
Как нежно е хванал той бялата
свенлива моминска ръка.

Тя гледа в земята. Смутена е.
Не смее да вдигне очи.
Той с видимо нежно вълнение
след нея върви и мълчи.

Тук, в тая квартира са свили те
семейното свое гнездо
и първата снимка с венчилото
е радвала техния дом.

От никого още немразени,
непомнили тягостни дни.
Били са те сякаш запазени
с портрета от всички злини.

В живота се слънчев унесени,
сами не усетили как
войната страхотно надвесена
дошла и до техния праг.

Градецът изтръпнал във паника
след своя следобеден сън.
Забили камбаните в заника
и хукнало всичко навън.

Съпрузите, горко разплакани,
прегърнали свойто дете —
и — нямало време за чакане,
побягнали също и те!

Те всичко, те всичко оставили
и тръгнали после със плач.
Дори и портрета забравили.
Останал портретът-пазач.

Тук битката с дни продължавала…
Изригвала с трясък пръстта.
Тук двете страни се сражавали
свирепо за всяка врата.

На пепел тук сградите станали.
Градецът бил цял разрушен.
Пожари градецът обхванали —
домът си останал спасен…

Щастливо успял да дочака той
и сетния сепнат картеч.
Напред продължила атаката,
придвижил се фронтът далеч.

В дома тук войници преспивали
от влязлата чужда войска.
И кротки, добри си отивали,
без нищо да барнат с ръка.

След битката грозна, решителна
били настървени и зли,
те идвали тук отмъстителни,
в дома те за плячка дошли.

Тършували, мрачно се взирали
на стаите в глухия здрач
и после случайно съзирали —
насреща: портретът-пазач!

И дълго в портрета се вглеждали,
портрета докосвали с пръст,
главите се после навеждали,
забравяли всякаква мъст.

И чистили, пълнили каните,
помитали пода навред,
когато се върнат стопаните,
да бъде пак всичко наред.

Часовника после навивали,
преспивали. Още в зори
те кротки, добри си отивали,
в очите със сълзи дори.

Часовникът звънна дванаесе,
подсети ни: трябва да спим,
че утре от съмнало, знае се,
отново на бой ще вървим.

Но как да заспиш ти, когато си
обхванат от мисли безброй.
А всеки бе спомнил в тъгата си
домашния свиден покой.

Я, слушай, как чезнат въздишките,
как всичко затихва за миг
и как по лицата войнишките
минава неясен светлик.

Че водихме ние сражения,
че трупове газехме с крак,
че бихме врага с настървение,
но хора останахме пак.

1945, 1952

Стихове на Емили Дикинсън в оригинал (защото заслужава да се прочете така)

“If I can stop one heart from breaking,
 I shall not live in vain;
If I can ease one life the aching,
Or cool one pain,
Or help one fainting robin
Unto his nest again,
I shall not live in vain.”

и в превод:
“ Ако успея да спася едно сърце ранено,
аз ненапразно съм живяла,
един живот даря ли с облекчение,
над топлите му рани хлад разляла,
или ако помогна да се прибере в гнездото
едничка птица премаляла,
аз ненапразно съм живяла.”*
  (*в превод - вероятно на Леда Милева)

ЗЕМЯ И НЕБЕ

Върху земя човек роден е.

Но той на нея е роден

небе да вижда и да стене,

загуби ли го някой ден,

да чува в нежностите къси,

в делата, в болката дошла,

не ударите на кръвта си,

а ударите на крила.

 

Върху земя човек роден е.

 

Но той на нея се роди

над себе си, непокорени,

да дири винаги звезди,

да ги достига и когато

до тях е стигнал, да скърби,

пак взрян в небето непознато

и смъртоносно може би.

 

Върху земя човек роден е.

 

Но той роден на нея бе

дори в пръстта, и на колене,

да има пак едно небе,

небе да има и тогава,

когато няма и очи,

сам в себе си да го създава,

когато то се заличи.

Веселин Ханчев

Патриот, Христо Ботев:

Патриот е — душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек — що да прави?
продава си и душата.
 
И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква затуй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек — що да прави?
залага си и жената.
 
И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
и вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек — що да прави?
изяда си и месата.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Борис Христов

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

************************************************************
Боси времена

Богомил Гудев

Във сърцето нося
уличка една.
Там се гонят боси
други времена.
Там светът търкаля
топка от парцали.
и стъкла троши
Там запяват птици
в старите черници
и във детските души.
Там под всяка стряха
помня, че преди
вечер се рояха
всичките звезди.
Бяха тъй на близко,
че ако поискаш,
можеш ей така
да докоснеш лесно
пламъче небесно -
само протегни ръка!
После вятър нов
ни завъртя.
Нямах си любов -
дойде и тя.
Че закъде
без топлина
в онези боси времена.
Във сърцето нося
уличка една.
Там се гонят боси
други времена.
Там светът търкаля
топка от парцали.
и стъкла троши
Там запяват птици
В старите черници
И във детските души.
И звездите вече
греят отдалече
с огън , който е студен.

”Не мога да направя всичкото добро,
 от което нуждае се светът.

Но светът нуждае се от всичкото добро,
което мога да направя.”

Неизвестен автор, превод от английски, източник- интернет

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,

догдето ги преследва и тълкува,

душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,

наивно брани слабото си право.

Очаква от любов да ѝ простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света, от реализъм опростен,

единствено контрастите избира.

И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

Калин Донков

*******************************


Не ми отнемай простите неща.


Не ми разказвай за успехите си,
не те разбирам.
Не мога да следя особените ходове,
с които трябва да постигнеш нещото,
което ти е нужно в тоз момент.
Объркват ме замислените сложно комбинации
на твоята програма.
Не ми харесва тази поговорка,
че между вълците се вие като вълк.
Това е философията на безсилните.
Какви са тези личности,
които трябва да поканим на вечеря?
Наистина ли са така заслужили?..
Жената на единия от тях не беше ли добра готвачка?
Какво да си говоря с тях,
като не знам рецепти?
И ако ти дадат това, което искаш,
значи ще заминеш.
А аз с кого да се целувам!
И кой ще гали моите коси?..
Нали обичаш да държиш ръката ми,
докато ти разказвам смешни приказки,
преди заспиване?
Защо не ме научиш утре вечер
как да пускам грамофона?
Или да поиграем табла!
Можеш да ме победиш,
не искаш ли да се опиташ?
Аз малко напоследък съм разсеяна,
не си ли забелязал?
А ако искаш мога да ти почета...
преди обичаше това.
И откога не сме играли карти!
Или пък просто ей така да си седиме в къщи.
Детето ще се радва.
Хайде, помисли до утре.

И моля те, не ми отнемай важните неща!

Леда Тасева

*********************

НА ТЕЗИ, С КОИТО СЛУЧАЙНО СЕ СРЕЩАМЕ

Помня - кратка, внезапна вечер.
Помня, в твоите бегли длани
стихва, сякаш на смърт обречено,
хладното ми добро държание.
Помня - ти ми разкриваш нещо
много важно и много просто -
гениалното ти усещане,
че сме с теб два далечни острова.
Помня, няма излишно време
да се правим на реалисти.
И с готовност за бой приемаме -
и в секундите има истина!
...........................................
Помня, казваме сбогом - в упор.
Почва ден. Той е романтичен.
Други казваха - много глупаво,
можеше да не се увличате.
Много важно, че се разделяме!
Важното е, че утре влизаме
в други вечери, пренаселени
с невъзможна и ясна близост!

Аз и днес ще те разпозная с
гениалното си усещане
в други, считани за случайни,
а напълно редовни срещи.
Аз от малка съм си такава -
най-щастливата. Чак до скомина.
Само името ти забравих.
А лицето ти не запомних.

Миряна Башева

*****************************

Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе!)

Горделивите -
ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

Миряна Башева

Виновно ли е виното червено,
че ти си слаб и бързо те напива?
Една жена в легло на друг отива,
когато у дома й е студено.
Една звезда над дявола изгрява,
когато ангела не я разбира.
Една любов любов при друг намира,
когато недолюбена остава.
Това мъжете силни не забравят
дори и сред житейските задачи,
че вино и жена изневеряват,
когато нямат истински пиячи.
Евтим Евтимов

ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам-
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря-край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
     
       Димчо Дебелянов

Молитва за дъжд

И колкото да гледам и да се взирам
пустинното небе тежи над мен,
като безплодна лира.
Не че небето в мен е празно,
не че реките в мен са мъртви,
не че градовете в мен са неотзивчиви
и като пустинни вихри
улиците ме въртят из тях.
А защото не предвидих Сушата...
А защото хвърлях камъни
по всички изворни места...
И на вред се разпилявах
И на дребно се раздавах
без да се пестя...

Дъжд!
Дъжд няма да вали.
Не ти се вярва? Не ти се вярва?
За капчица сърцето те боли.
Но дъждът го нама,
няма го цветът на Любовта.
Но вече е време,
вече е крайно време да завали.
Само някакъв си час,
някаква си минута само
от Големия Дъжд ме дели.
Затова е този вик към облаците,
и това проклятие, и този страх.
Облаци, мечти от дъжд или от прах,
проклинам ви и ви обичам като първи грях.
Дъжд!

Димитър Василев

ЙОСИФ

Коледа не е сърцето на зимата.
Тя е в началото. Тя е началото.
А след началото знаеш, че има
пропаст – във всички нюанси на бялото.

Нощи изцъклени. Облаци виснали.
Преспи от страх, ледове от търпение.
Богоявления недообмислени.
Щъркели – през океани от време.

Труд без надежда. Безсмислено знание.
Път, който в чужди земи те отвежда.
Коледа ражда едно обещание
и го оставя на теб – за отглеждане.

И светлината прохожда, и свиква
в своите слаби ръце да я носиш.
Спастриш надеждица. Вяра пониква.
Дойде ли зимата, ти ще си Йосиф.

Мария Донева
*********************************


Аз стоях на възвишението,

и виждах, долу — хиляди демони:

бягащи, скачащи,

опиващи се от греха.

Един погледна нагоре, ухили се,

и ми каза:

— Приятелю! Братко!

Аз срещнах човек, преследващ хоризонта

Той бягаше с него около света.

Обхвана ме вълнение

и се обърнах към него:

— Слушай, това е глупаво — казах —

ти никога няма…

— Лъжеш! — извика той!

И побягна отново.
Погледни, ето гроб на грешник!

И до него стои строгият дух.

Печална девойка отишла до гроба

с букет от теменужки,

но духът сграбчил ръцете и.

— Никакви цветя за него, — казал духът.

Девойката заплакала:

— Ах! Аз го обичах.

Но духът, мрачен, непреклонен повторил:

— Никакви цветя за него!

Сега помисли —

ако духът е постъпил справедливо,

защо плакала девойката?

В пустинята

видях човек, гол, озверял,

който клечеше на земята,

държеше сърцето си в ръце

и го ядеше.

Аз казах:

— Хубаво ли е приятелю?

— Горчиво е, горчиво! — отвърна той —

Но ми харесва,

защото е горчиво,

и защото то е моето сърце!

Стивън Крейн

**********************
САМ С ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ

плът покрива костта,
и някъде вътре са сложили
един ум и
понякога и душа,
и жените трошат
вази в стените,
и мъжете пият повече,
отколкото трябва,
и никой никога не намира точния човек,
но търсенето продължава натам,
с едно постоянно вмъкване и измъкване
от легла.
плът покрива костта
и плътта търси
и нещо друго освен
плът.

няма спасение,
всички сме хванати
в капана
на една странна
съдба.

никой никога
не намира нужния
му човек

бунищата на града са пълни,
гробищата за стари коли се пълнят,
лудниците се пълнят,
болниците се пълнят,
гробищата се пълнят,
нищо друго
не се пълни

Чарлс Буковски