Пубертетът при момичетата - как да подготвим децата? - тема 20

Хората сме различни. Аз също обичам семейни реликви, но не всички могат да се ползват. Баба ми беше ми подарила сватбената си халка. Вътре беше написано името на дядо и датата на сватбата им. Претопих я и си имам пръстен, който мога да си нося. Имам един много стар пръстен с камък от майка ми, а на нея и го е дала баба и. Красив е, но ми е толкова мил, че само в моменти на голяма слабост и трудности си го слагам.
Не знам дали дъщеря ми ще ги ползва някога, но когато разглеждаме бижутата ми и казвам кое от кого ми е. Да знае какво ще наследи

Да не забравяме, че не всяко семейство е имало семейни бижути, без значение от причините за това и без значение дали става въпрос за много скъпи и стойностни бижута. Стойността може и да е само в историите около тях и  в това да ти дава усещането за приемственост, принадлежност към род и корени.

Майка ми така ме шокира преди няколко години след като получи удар, но се оправи. Заяви ми в прав текст, че след смъртта й, ние със сестра ми да си вземем по един златен пръстен, който на времето сме си харесали от нейните, а останалите златни пръстени (2 броя) били за дъщеря ми, която й била единствена внучка. Майка ми има още 3 внука, 1 от мен и 2 от сестра ми, но те били момчета и бижута не им се полагали. Питам я, не мислили, че сестра ми би се обидила от такова отношение, не, така било правилно.
Иначе и аз казах на дъщеря ми, че за 18-тия рожден ден догодина ще получи мой златен пръстен, който вече не ми става и ми е подарък за 18-тия рожден ден, тя се зарадва. Но дъщеря носи бижута.

Не е нужно всички хора да са сантиментални и да виждат ценност, полза и смисъл в стари вещи, които лично няма да носят/ползват . Това по принцип.

Имам ценни семейни бижута, предавани от майка на дъщеря и от баба на внучка поколения наред в рода ми. Ценни като емоционалност , не като парична стойност. Годежната гривна на прабаба ми е в мен, реставрирах я и я нося. Златна пара на синджирче от поне 5-6 поколения жени в семейството ми също е у мен. Няма да я нося, но ще я дам на дъщеря ми някой ден, заедно с гривната. Вече съм и дала някои мои бижута, които са хубави но не нося вече. Тя ги слага и това ме радва. Със сигурност някой ден ще раздам бижутата си на снахите и дъщеря ми, евентуално и на внуци, ако имам. Няма да се стремя да е по равно, но ще мисля всеки да има по нещо за спомен от мен.

Аз си говоря много с детето си. Даже знае от бившо гадже кои неща са ми подарък. Баща и не знае, но на нея съм казала. Все пак имало е живот и преди нея

Моят баща, светла му памет, купи на детето обеци.Тя ги носи с трепет, защото имаше много силна връзка с дядо си. Един ден едната се повредила и паднала, и го в  басейна. Гмуркала се и я намерила. Голям рев падна. Не искала други, искала си тези. И дали дядо й от горе, от небесата, като я гледа, няма да се разочарова, че е небрежна. И всичко това не за златните обеци, а защото са от любимя деди. От майка ми има купено специално за нея колие -слънце. Пази го за сватбата си, заедно с моята рокля. И ми е мило. Защото можем да й купим всяка рокля, и разни бижута. Но тук иде реч за приемственост, за семейство,за обич. Пък който както иска да го приема.

Моята баба ми подари нейните на бала, като първо ги беше носила в църква да ги осветят, за да нямам нейната съдба, е как да ги възприемам положително. Не са носими в съвремието, не мога да сложа пръстен с топаз колкото лешник и синджир с главата на Нефертити. Другата ми баба нямаше, семейството й е избито от Народния съд и е имала житейски проблеми свързани с оцеляване, не с бижута. Все пак ми даде някакви златни дреболии, които е купувала с цел инвестиция, не за да ги носи, каза да ги топя и да си направя нещо хубаво. Пазя ги, защото стана така, че при обир в дома ни преди много години  само те останаха като по чудо и реших, че им е писано да са у мен, но не ги вадя да въздишам по тях, пък и не знам какво да ги правя освен да ги държа в шкафа. Татко ми беше бижутер и пазя всичко, което ми е подарил, получавах по едно златно бижу за всеки рожден ден, красиви са, избирал ги е с вкус. Тогава се цупех, че няма въображение и за по-лесно ми взима нещо от витрината, то така си и беше, но явно и аз като млада съм била неблагодарна 🤷‍♀️ До ден днешен не ме е питал какво съм направила с тях, ако кажа, че съм ги продала няма да се трогне. Нося само бижута, подарени ми от съпруга ми и ако нямаме някакъв житейски катаклизъм, ще останат за дъщерите ми. Няма обаче да ги наричам за наследствени и да ги предават към техните поколения, да ги правят каквото решат. Като цяло, бижутата не ми носят сантимент, хората от семейството си нося в кръвта и спомените си. Та, искам да кажа, че ние и да имаме добри намерения и сантименти, децата не винаги имат същите възприятия. Аз се умилих много повече когато майка ми даде купичката, с която ме е хранила като бебе, да си храня и аз децата в нея. Но това когато бях на 30+, на 18 нямаше да ме впечатли. На 18 исках кеш, пътувания и кола, фамилните бижута така или иначе няма къде да ходят, ще се пазят в шкафа от следващите поколения. Иначе е хубава идеята да има приемственост, но си мисля, че предаването на пръстена на баба би било по-емоционално за някой на нашата възраст, не за дете на 18, то зависи и от детето де, всеки си познава своето.

Момичета, позабравих тази тема покрай една друга, много актуална за мен в пследно време, но обещавам, че ще наваксам. Стигнах до 30 стр. тук и ми се искаше да се изкажа по повод бебета и обеци - едната дъщеря сега много ми се сърди и постоянно повтаря защо не съм й дупчила ушите като бебе, много иска, но все още я е страх. Та и това го има, и мен ме е яд, че не го направих... Но тогава бях в едни много трудни семейни времена с бащата на децата ми, че хич не съм мислела за обеци.
Връщам се да чета и по другите въпроси, които засягате.

Да те успокоя, аз пък пробих и съжалявам 😢🙃
На мен ми пробиха ушите като бях в трети клас. Пистолети може и да е имало, но на мен ми ги проби една жена като заостри с пила връхчето на златните ми “треперушки” и ги закопча на ухото ми. Седмици наред имах ужасна болка и все още помня колко беше неприятно. За това заведох бебето на около 9 месеца при педиатър, който пробива. Не знам тя ли не е гледала, аз ли, или пък меката част се е изменила много, но дупките са нависоко. Малка халка не може да сложи. Да ги пробие на ново я е страх. Така, че за твое успокоение го има и обратното.
Снимка от интернет на обеци “треперушки”

Di Soleil, същите такива треперушки ми разказаха играта, когато ми пробиха ушите на 7 години. Месеци наред се възпаляваха. На дъщеря ми ги пробих на 4г. и няколко години носеше само медицински. Парен каша духа.

На времето бяха единствените златни обеци за деца. Моите не се възпаляваха, но това нещо се клатеше и мърдаше и така болеше. Има много причини медицинските да са просто малко топче с винтче, ама …

Редактирам се и допълвам понеже е много важно и по същество за темата: не е вярно, че имаше само треперушки. Имало е и златари, които изработват и е имало други модели, за които аз не съм знаела и не трябваше така категорично да се изказвам, поради което се извинявам дълбоко и си посипвам главата с пепел.

Не е вярно. Никога не съм имала треперушки. За мен и до днес това са най-грозните обици, евър!

Добре, не е вярно. Пълно беше с детски златни обеци. Това коя година?

Имаше златари, които изработваха бижута по избран модел със злато на клиента или тяхно злато. Може да е бил съвсем ограничен избора, но чак пък само треперушки да е имало като детски модел обеци... не. Моите първи обеци бяха от баба ми, с нейно злато и вероятно тя е избирала и модела - висящи детелинки. Красиви бяха. Това - в провинциален град през '77 или '78.

Аз съм носила само златни обеци от 3 годишна с винтче (ако не, се възпаляват за 5 мин. и сега.). Слагани с пистолет в София 87г.
На децата ми са слагани в родилното мед. обеци с клик затваряне.  Добре е да се носят около месец преди да се сменят със златни или сребърни.