В момента чета ... 90

“Нощната къща” не беше моето,по-скоро Стивън Кинг за деца,но сега дочитам “Кървава луна”-и там в моят Несбьо👍!

Аз четох "Заветът на водата" с много мъки. Не знам дали бих посегнала на "Да срежеш камъка". Много ми беше разтеглено, но я четох / слушах едновременно на английски, та може и затова да не я усетих толкова въздействаща.
За Крис Картър - изчетох ги всичките, абсолютно съм съгласна, че са по калъп почти, но са ми като семки, започнеш ли, не можеш да ги оставиш

Приключих "Ловецът на цветя". Тръгнах без никакви очаквания към книгата или даже може да се каже, че бяха по-скоро негативни такива, заради невисоката оценка, която има в ГР и фактът, че я бях взела за почти без пари от едно от намаленията, но се изненадах много приятно.
Това е една книга за голямата любов, за едно престъпление, за една огромна трагедия и за няколко редки цветя, които свързват по изключително неочакван за мен начин живота на трима мъже. Има и доза мистицизъм, което не ми е много по вкуса, но не мога да не и дам 5/5. Наистина успя да ме докосне много.
 Продължавам с "Корейска книга на щастието", като видях, че и излязла такава книга, но ми се прииска да си я взема. Не знам почти нищо за Корея и се надявам да ми хареса.

Мисля, че тук ще откриете цяла съкровищница
https://gramofonche.chitanka.info/prikazki/

Разочарована от Букърите заложих на любимата ми Улф с "Нощ и ден", силно се усеща, че е ранна творба, стилът не е така образен, героите са празни.
Следва "Младият Мънго" на носител на Букър Дъглас Стюард, рискувам, но нещо ме привлече в тази книга.

Нощната къща е за плажа.
И аз не разбрах какво чета, но историята ми беше инетресна. А и нямах друго за четене.

Реално не е толкова зле, но не е таргетирана и рекламирана правилно. За мен е детска книга, не YA, ама хайде за 12-13-14 години. Нищо де, и аз ще си я дочета. Поне е кратка.

Малко почивка из южните (и по-на-изток, но преди Крдж) Родопи. Разходки, безшумни нощи (интересно - и пойни птици нямаше), басейн на 12 км от спането, наблюдателни вишки от върховете (пещерите ги бяхме обходили предишни ходения), разкошна храна... и нито страница не съм прочел там. (Е, вечер имаше Олимпиада.)

"Завръщам" се заради Дан Симънс. Постът е от стр.30, но плахо обръщам внимание, че Симънс не е автор само на криминалета. Всъщност, аз се "запознах" с него с тетралогията "Хиперион" - това е фантастиката, която мечтая да видя в качествен сериал от поне 4 сезона... Извън визионери като А.Кларк или Азимов, Хиперионът и първите 5 оригинални "игри на Ендър" (т.е. без добавените паралелни "версии" на герои от поредицата, през техните очи) на Орсън Скот Кард - са ми най-философските фантастики, които съм чел през последните 20 години. Да, има по-хубави и възбуждащи четива, но тези две поредици са ме карали да спирам посред страниците и да мисля, фантазирам, предвиждам и мечтая - като един от персонажите там - с поглед навътре във inner secrets на света и съзнанието.
За Хиперион просто ще кажа на любопитните - пробвайте! А за "Ендър" - не се лъжете по първата книга или филма, нататък след първата (и вече от 3-та още повече) нито героите, нито сюжета са детски.
Освен споделеното, Симънс го приемам охотно и като трилър-мастър. А Кард е една... много особена птица в реалния живот.

Прочетох разказите на Тери Пратчет в Едно драсване на перото. Не са лоши.

Също прочетох книгата с разкази Загадъчният мистър Куин, на Агата Кристи. Книгата е забележителна с това, че е с фантастичен елемент и един от главните герои - господин Харли Куин, е любимият персонаж на Кристи (от нейните собствени). Той е вдъхновен от Арлекин, както подсказва името и няма нищо общо с приятелката на Жокера. Чудя се дали авторите на комикса са откраднали името от Кристи, или са измислили същата трансформация (т.е. от Арлекин - Харли Куин).

Мистър Куин и неговият познат мистър Сатъртуейт (възрастен богат господин, с много връзки във висшето общество и без семейство) решават загадки, свързани с човешки съдби. Само че те не са точно от типа, който разследват истинските детективи (понякога става дума за много студени случаи, а понякога няма истински улики и дори престъпление). Мистър Куин насочва Сатъртуейт - най-често насочва мисълта му, но без реално да се намесва.
Освен това, мистър Куин не е човек. Така и не става ясно какво е той, но е някакъв вид безсмъртно същество със свръхестествени сили и афинитет към влюбените.
Разказите са по-скоро разкази с неочакван край, отколкото криминални загадки. Някои са добри, някои - не чак толкова.
Не мисля, че би могъл да се напише роман за мистър Куин - той се появява за малко и изчезва, освен това естеството на случаите не предполага разследване. Вероятно заради това и Кристи не е пожелала да посвети поредица на любимеца си.
Мистър Сатъртуейт се появява в един от романите за Поаро - Трагедия в три действия (този, за който коментирахме, че има американска версия с променен финал). Всъщност, мистър Сатъртуейт е протагонистът - той разследва през почти целия роман и е на грешен път. Накрая идва Поаро и решава случая. В екранизацията с Дейвид Суше, неговото място е изцяло заето от Поаро. Предполагам, че въпреки своята наблюдателност, Сатъртуейт не може да разреши загадката сам, ако го няма Куин, да го насочва.

Сега продължавам с Мама греши.

Аз я дочетох преди няколко дни, хареса ми много
Сега дочитам "Стаята на пеперудите" на Лусинда Райли, любима авторка ми е и не ме разочарова
Аз харесах "Нишка", може би наистина най-хубавият от трите романа на авторката. На мен също ми направи впечатление колко добре е изграден, макар да прескача в различни времеви периоди, връзката в събитията не се прекъсва, ако главата е за някоя по-близка година, винаги се загатва за нещо случило се преди, което ще се разкрие в следващата глава и така. Според мен авторката си прави много хубави проучвания и разказът за миналото звучи много автентично. Аз просто харесвам стила й, не намирам за излишни описанията, те ми създават нужната представа и ме потапят в атмосферата на събитията. Най-любимата ми героиня е Зорка

Автентично звучи разказът за миналото, но вече натрупвам и забележки - много битовизми, прекалено - много готвиха и ядоха тия хора - баници с лапад, яхнии от зелен фасул, медени питки, лимонови кексове и кайсиев сладкиш с прегоряла захар, гювечи, гъбена чорба с рецептата даже - от пърженето на лука до девесила накрая; Тупаха и праха килим, миха прозорци, кроиха чаршафи и шиха пердета, местиха скринове, лъскаха дюшаме. Ами, писна ми! Като в "Тайната на Димана", която хич не ми хареса.
А за магическите моментида не говорим - по-скоро не са магически, а психеделически. Колкото повече чета, толкова повече олеква стойността на книгата, всъщност тя няма стойност като литература, просто е една добре написана, приятна книга за почивка на мозъка, бих я определила като етно-чиклит и нищо повече. Ако някой чака интелектуално пиршество, няма да има и надали Виктория Бешлийска е способна да ни предложи такова. Героините ù са някак прекалено идеализирани, съществуващи при клиширани, идеални условия и дори проблемите, с които се борят, своевременно намират своето лесно и удобно решение. Интересна е, но на моменти става досадна и отново - плитка като замисъл, просто нещо не ù достига.
ПП: и аз харесвам най-много Зорка 😀

Благодаря за отзива. Явно решението да не чета Бешлийска не се променя след него. Добре че е била добра за почивка на мозъка. Интересно ми е продължава ли с измислените думи /спомням си  човешкост, коварност ,  всешарен, медоточна песен/.

Аз пък останах с впечатление, че жените не ги пускат на плажа, ако не носят в чантата си книга на Бешлийска. Ако се съди по модата да се снимаш под чадъра с нейна книга в ръка, която на талази залива Фейсбук, може да е вярно.

Има, но съвсем малко, сега дори не мога да се сетя нещо конкретно. Обаче това, което ме втрещи, е едно медитативно състояние на една от героините, описано като зъзкащо топче вътре в корема ù, което в един момент намира отвор, от който да излезе. И не знам на вас, но на мен ми звучи като евфемизъм за пръдня.
Нещо хубаво, което мога да кажа, е, че има и хумор в една от историите. Наистина се забавлявах чистосърдечно с магарето Беяз 😀
Езикът тук е много премерен, волност на изчанчените думички и описания си е дала в магическите моменти, които са кратки епизоди, но пък стоят като кръпки в иначе стройното и плавно разказване.
Пп:Още не съм си снимала книгата на плажа, но специално за темата и Как' Сийкаще щракна един летен етюд с гларус, циганин и "Нишка" от бургаския плаж 😀 Момичето на съседната хавлия чете Балдачи, а готиният с татуировките - "Цар плъх".

Къде е този, който чете Цар Плъх? На кой пост да го търся?
Днес взех от библиотеката Кинг и Чудомир