Баща на 50

Продължителността на живота е от значение, не смъртността. Не знам какво се има предвид под "съотнесена към промяната на състава на населението".

Значи няма хора с рак в ремисия, викаш, всички умират веднага? Аз познавам пък живи в ремисия и преживяемостта общо е по-висока от през 50-те.

Причината за смърт е важна, Магдена, а дали ракът е щял да убие някого или не с или без лечение, никой не може да ти каже. Не съм казала, че продължителността на живота с рак е по-голяма, а че по-дълго време се живее с диагнозата. Това са две различни неща. Рязането на части от тялото, не е точно лечение. Не съм казала, че всеки болен от рак, умира, но стигне ли се до агресивен рак, от който наистина се умира, само много голям късмет може да ти помогне. Мисля, че бях достатъчно ясна, че няма да коментирам повече.

Добявам - диабет 2 също може да бъде само в ремисия и това обикновено не се постига с лекарства.

От агресивен вид рак все още се умира. Но ти твърдиш, че извън антибиотиците друг съществен напредък на медицината няма, а това не е вярно. Има и в диагностиката, и в справянето със симптомите, и в удължаването на живота, а понякога има и пълно излекуване (ремисия за цял живот, ако щеш) от болести, които някога не са се лекували и не са инфекциозни.
"Рязането на части от тялото" в някои случаи също спасява живота, пък нека не е лечение.

За кучешка тения има химия, с която може да не се стигне до хирургия. Едно време нямаше нищо, освен хирургия и съм сигурна в това, което пиша. Албендазол е едното лекарство.

https://www.cdc.gov/echinococcosis/hcp/clinical-care/index.html

Сигурна съм и за онкологичните лечения на рак. Едно време в повечето случаи откриваха заболяването късно и понеже нямаше сегашните скенери, виждаха положението чак като отворят и често нищо не изразяваха, защото не можеха да го изрежат без да прекъснат важни нерви и кръвоносни съдове. "Отваряне и затваряне" му казваха. Днес до операция може и изобщо да не се стигне.

Не пиша, че никой болен от рак не умира, а че % излекувани се увеличава и науката, особено генетика и имунология напредват. Допреди 20г 4 стадий беше = скорошна смърт. Днес не е точно така.

С постоянен мониторинг на КЗ, помпа, прецизно дозиране на инсулин, ALA и разни добавки диабетик в днешно време може да надживее "здрав" и да няма никакво влошаване на качеството на живот, нито увреждане на кръвоносни съдове, отрязани крайници итн. Диабет от тип 1 имам предвид.


И тогава каква е разликата между ремисия и излекуване? Че и без лекарства? По твоята логика като се излекувам от пневмония съм в ремисия, защото след 2, 5 или 10г пак може да се разболея.

Има напредък в лечението на симптомите на муковисцидоза, сърповидна анемия и таласемия и много други болести.

Моят син е роден недоносен и ако се беше родил 30г по-рано, сигурно щеше да остане сляп заради кислорода, като Рей Чарлз. Жив и здрав е и никакво увреждане няма, което е чудо при тегло 1110г и раждане 3 месеца преди термин. Роднини лекари, учили през 1940те и 1950г мислеха, че няма да оживее. Тогава така са ги учили.

Имам братовчедка, която ослепя от рак и се възстанови с лечение. Съседката над мене е 6та година в ремисия след рак на бял дроб, открит с метастази в мозък и 4та степен.

Някой да изрази реалността.
Гледам, че тези, които са си учили спокойно, ходили са си в студентските си години по партита и са пътували свободно, а не са се съобразявали с настроения, възраст и болести на родителите, много бодри съвети дават.
Къде отива психиката на младеж, който се съобразява с възрастови особености, проявява разбиране и пр., няма смисъл да описвам.
Който не го е изпитал - няма да повярва. Който го е изпитал- няма какво ново да му кажа.
И не, никакви пари и обслужващ персонал не помагат. Външни хора, колкото и да им се плаща, гледат да претупат нещата и да минат по допирателната.
Възрастните започват да живеят живота на детето си. То им дава енергията си.
Примерите за свежи, спортуващи, с активен свой живот и прекрасни бащи на 70 г. на абитуренти, са изключенията, които само потвърждават правилото.
Конкретно за питащата: щом вече имате едно дете, по- малкото зло е да не е само, а да има братче или сестриче.

С една дума - егоистично е да правиш деца на презрели години, за да си задоволиш повика на природата да се възпроизведеш, щото после те ще го носят

Много е вярно, но с уточнението, че в днешно време не е невъзможно същото да се случи с дете на млад родител, особено самотна майка без братя и сестри, с починали родители.

Имам около мене такива примери. Разведени родители и майката умира когато момичето е на 11г. Детето живееше само в апартамента, Класната и я напътстваше и съседи помагаха, но често ядеше хляб и салам.  Имаше настойник, мизерна пенсия, но беше сама.

Имах съученичка с починали баби и дядовци, както и баща. Майка и се разболя от рак като бяхме в 9 или 10ти клас. Накара я да запише УПК за медицинска сестра, за да има търсена професия. Съученичката ми ревеше от морги и болести. Майка и умря след 2 години, а тя замина за чужбина и не сме в контакт. И тя не можеше да се самоиздържа и да продължи да учи, камо ли в чужбина. Завърши със сребърен медал престижна езикова гимназия.

В първия случай майката нямаше 35г. На 33 умря. Във втория умря на 39-40г.

За мене е по-важно да има здрави роднини, с които да сме в добри отношения и да отгледат детето. В днешно време малките семейства, честите разводи и отчуждаването от роднините, както и високата миграция са по-проблематични за млад сирак.

+1.
И пак варианти и близки се намират, ако, не дай боже, се наложи;  божа работа е другото.
И не ми стана ясно - егоистично е да правиш деца дърт, но ако си направил едно, по-добре още едно, да не са сами.
Аз съм съгласна с втората част поначало, но някак не ми се съчетава добре с първата. Ако детето ще има нещастна травмираща младост, правиш втори травмиран ли?

"Съжалява, че не го е направил по-рано" и "съжалява, че изобщо го е направил, защото е било късно" са толкова различни неща, че често са почти противоположни.


-----
Колко време живя само 11-годишното момиче?

Ами не се намират толкова лесно близки. Аз нямам брат, нито сестра. Нямам и никакъв братовчед. Никакъв, нито един. Сестрата на баща ми почина наскоро и беше бездетна. Нито 92г ми баща, нито майка ми, която е в средата на 80те могат в момента да гледат малки деца. Те и за седмица не биха могли да гледат сами дете. Малко дете никой от тях не е гледал сам като млад. Отгледана съм от баби и детегледачки в ранното детство. По-далечен роднина съм виждала за последно на погребението на баба ми преди 16-17г. Нямам им телефони. Ако се видим на улицата, няма и да се познаем. Това е положението. Три четвърти са по други континенти и държави. Във Франция имам втора братовчедка на моя възраст, която няма и не е гледала деца.

Най-големия ми страх като бяха малки децата беше някой от нас да не умре, че бяха и палави и трудни.

Мисля, че Деборана искаше да каже, че ще е добре да имат второ дете за да не е първото само със стари родители. В което има резон. Може и да има резон.

Като говорим за болногледачи, то като е писано, и на 60 г. можеш да станеш болногледач (като един мой близък). А тогава може и ти самият да нямаш сили. Кое му е по-различното и приятното да е тогава?

Аз май писах по-напред, че в част от студентството живях при баба. Беше толкова по-весела и съпричастна към моя живот от младите ми родители. "Старческите настроения" са явно до човек.

Няма приятно, но на 60 поне си си изгледал децата. А когато имаш малки деца + болен родител вероятно е пълен кошмар.

Между другото знаете, че част от хората изпращат болният възрастен в старчески дом, дори да имат възможност да го гледат. Това, че скоро след това човекът умира - ми, тъй било писано. Така че според мен който не иска да гледа, няма да гледа на никоя възраст и не виждам основания младите да бъдат съжалявани по презумпция. Може да се окаже, че съжалението трябва да е за възрастния, който ще ходи в дом.
Като е направил деца на голяма възраст и те после ще бъдат възпрепятствани да го гледат, понеже имат свои малки деца или учат, или... то рискът си е за него да остане без грижи, защото няма как. Ама пък ако няма деца, хептен няма да има никой.

Lorelada, ти за себе си убедена ли си, че ще гледаш болен възрастен човек на легло? Как ще работиш, как ще си гледаш детето? Понеже нали разбираш, безпомощен човек има нужда от 24 часови грижи в денонощието.

Аз например, не съм убедена, че бих могла. Затова се моля да не ми идва до главата. Лесно е да гледаш отстрани и да заклеймяваш. Аз не се виждам как мога да обслужвам човек в немощно състояние. Бих плащала някой друг да го прави. Но често хората споделят за проблеми с гледачите. И следва какво? Да спрат да работят, да не си гледат децата, за да са 24 часа на разположение на болния ли ...?

И какво значи "дори да имат възможност да го гледат"? Не сме на хората в къщите да видим кого и как могат да гледат.

Ами нищо страшно няма в това, да отиде в дом. Да не дава Господ, не бих искала някой да се заробва с мен. Ясно ми е, че не можеш по желание да си поръчаш бърза и лека смърт, когато му дойде времето, какъвто ти е късметът. Имам син с увреждане и не бих се заробила и с него. Нецензурен отговор и дълбоко презрение имам към всички, които смятат, че съм поставила брат му и сестра му в тежко положение още със самото им раждане, като същи 50-годишен баща.
Да, знам, България, домове на ужасите и не знам кво, тука в тая държава всичко е апокалипсис, но всъщност има много нормални места, стига да има близък на място, който да следи. Знам за случаи на хора, завършили живота в старчески дом и трудно подвижни - ми няма нещо за съжаление, освен самия факт, че са самотни и трудно подвижни. Ако и не си с всичкия си, с напреднала деменция, ами то друг начин просто няма, а честно да си кажа, и смисъл от живот оттам нататък според мен няма.
Аз съм дете на възрастни родители и имах късмет да не гледам залежали се болни на легло. Брат ми е дете на 49-годишен баща, аз съм 3 години по-възрастна. С майка ми ходехме по болници, няма как. Бях вече около 40 обаче. Човек ако иска да избегне и това, най-добре хич да не се ражда, че иначе гаранция - Франция. Обидно и малоумно е, като почнат да редят някои живота на децата на 50-годишния Пенчо или на моите деца с черни прокоби и полуприкрити упреци, че са ги създали.

Не можах да разбера от предишните страници- има хора, които предпочитат да са мъртви вместо хронично болни и да поддържат състоянието си с лекарства? Простете, но не ви вярвам.

В момента се грижа да баба ми след инсулт. Тя е на 87г., преди 19г. починаха мъжа и и по-малката й дъщеря (на 41г), преди 4г. голямата и дъщеря (на 58г.). Тя изключително особен и свадлив човек и това ми създава повече неприятности от всичко друго. Под "грижа се" да се разбира намиране, контакт и плащане на болногледачки, купуване на лекарства/храна/консумативи/сметки, пране на дрехи.  На този етап е относително с акъла си и не мисля за дом, ако стане неадекватна, обаче, ще я изпратя. Със сестра ми сме единствените и роднини, но тя е в чужбина и всичко е на моите плещи. Пенсията и не стига и доплащаме за разходите.Живея на 5км от баба ми, но ходя макс 2 пъти седмично. Ако съм по-далеко или извън страната нямаше да имаме избор гледачка или дом.