За прословутите граници в отношенията ни с хората

Като минеш и ти и си "здравей живот", може би тогава се изказвай. Ама че грозно изказване. Опищя форума за един развод, пък онази с рака ехее - било преди 10г.

съгласна съм, но принципно!
съгласна съм, като начин на възприемане на света
но, не и като единствено възможна, пътеводна светлина в живота

на това уча и децата си- не скачаш да променяш света , според собствените си разбирания, а реагираш , според ситуацията
само че , понякога, ситуацията е „аз или той“
тогава какво?! - отбой, казвам аз , до преглеждане на позициите
и няма нищо лошо в това, даже предполага баланс, между приемането и дистанцирането

Дренка, май е психолог?
аз не съм специалист, но обичам да чета- и философия, и психология
стоицизмът не ми импонира, обаче екзистенциализмът - с неговите идеи за изборите и свободата в отношенията-да!
свобода идва, когато приемем себе си такива, каквито сме, и позволим на другите да бъдат такива, каквито са
а това може да включва ,  и нежелание да търпим, нали?!

При лекарите, ако Дренка е такава, нещата стоят по различен начин. Родителите ми и общо взето, цялото ми семейство са лекари, буквално, даже и първите ми братовчеди от двете страни (само аз и сестра ми предадохме фронта ). Искам, не искам, живея в тяхната действителност. Братовчедите ми още са млади и все още се трогват от човешки съдби. Обаче нашите, лелите и чичовците ми, буквално вече приемат хората като кукли/предмети. Колкото и грубо да звучи. А смъртта за тях е нищо. Всеки ден са свидетели на поне 2-3 смъртни случая, особено баща ми. Обаче, ако не беше така, досега да са се самоубили.
Сега се замислям, че аз също не се трогвам от болести и смърт или нещо тежко, свързано със здравето. Просто, някяк си за мен е неизбежна част от живота. И при мен на работните места е имало случаи на починали млади хора, на мъжът ми почина един от най-добрите ме приятели. Случвало ми се е, докато другите оплакват човека, толкова да ми става неудобно, че да се опитвам и аз насила да заплача, а вътрешно съм - ами, жалко, ама такава му била съдбата. Но аз знам и че след смъртта има нещо още по-голямо от живота тук на земята, вероятно и това ми влияе на реакциите към смъртта.

За мен няма обща формула за всички хора, както Дренка би.искала да опише. Хората сме шарени, всеки си има свой кръг, житейска съдба, уроци, които са го изградили като личност. Съответно, ставайки въпрос за отношения с други хора, емпатия, граници, за различните хора работят различни неща. При Дренка работи устойчивостта и това да се стараеш така да се изградиш, че общуването с даден тип хора да не ти влияе, да не попиваш, да минава през теб енергията и да си занимава. При моето семейство също донякъде това е случаят. Опитвала съм и аз - не става. Не ми се получава като естествено поведение. Вероятно, ако го мисля и си следя действията и мислите, ще се получи, но нямам намерение да съм роб на мисли, практики, медитации. Или ми е естествено състояние или не. За себе си съм намерила начина - чистка и пазене на баланса ми, дори и за сметка на прекратяване на отношения. Просто нямам нерви и енергия да анализирам, мисля. Имам си доста неща на главата и там ми е фокусът.  За другото човек път работи по-бурна реакция.
В крайна сметка, всяко едно е правилно, щом крайният резултат е спокойствие и лична удовлетвореност.

Напълно съгласна с последното мнение за свободата. Мога само да добавя - да се приемем каквито сме и да се обичаме и да приемаме и другите хора и това, че не може всички да са като нас и това пък е прекрасно

Права е Дренка и това са нужни социални умения не само при лекарите. Човек с развитието си трябва да обособи граници на личността, иначе всичко натоварва, ядосва и прочее. Зрелият човек е наясно какво го засяга и колко да попива, ако не може сам с помощта на терапевт, но постига това.
На мен ми споделят хора ежедневно и навсякъде, в интернет, по улицата, онзи ден в лабораторията, докато ми взимаха кръв 20 минути си говорих с лаборантката за нейните проблеми. Не ме е натоварила, макар да е много изстрадала, мисля, че се почувства добре като си поговорихме, от което ми е добре и на мен, не е лошо човек да е полезен, пък като е болен да не се вживява.
Ако човек е наистина чувствителен това не означава да е раним, това е сила.

С непознати хора е доста по-лесно да не се натовариш.

Същото е като с познати. На познатите им знаеш нещата, с какво те натоварват?
Изключвам хора, които целят да будят съжаление и постоянно го търсят с измислени и дребни истории, но там проблемът е досадата, не натоварването. С какво да ме натоварят измислени драми. Хората с истински сериозни проблеми не се тръшкат особено, споделят само.

Ами то е малко като във филмите, добрите сценаристи знаят, че трябва да си формирал някаква емоционална връзка с героя, за да те вълнува съдбата му. Ако героят умре 5 минути след началото, нито го познаваш, нито имаш контекста, за да изпиташ емоция. Изключение са уязвимите - дете, животно, стар човек (не за всички зрители). С познати не се натоварвам. Виж, с близки и обичани е друго. Успявате ли да не се натоварите при проблем с детето, с родител, с най-добрата ви приятелка, със сестра ви? А с глобалните зверства - войни, отвратителни престъпления, неща, които може да не ви касаят лично, но бъркат директно в душата ви и във вярата ви в човека, в бъдещето, в смисъла? Нещата, за които можеш само да кажеш "ЗАЩО???? Защо?!"

Много е полезно, когато човек се свърже със съдбата на героя, да осъзнава какво зависи от него и да се фокусира върху това. Иначе изпада в безсмислено отчаяние. Родителството доста добре учи на това. Много си обвързан със съдбата на героя, но не се бесиш като се разплаче, даже му отказваш шоколад и Айфон 16, и го пращаш да си ляга, докато съзнаваш, че в момента те мрази. Та можеш не просто да си свързан, безумно да обичаш някого, но да не изпадаш в крайни емоционални състояния постоянно, защото имаш работа за вършене за доброто на този човек. Така и с останалите. Или можеш да направиш нещо, или не. Дотолкова се ангажираш. Можеш да изслушаш, или пък не можеш. Понякога хората в нужда ни подаряват и възможността да ги съветваме, т.е. да се почувстваме компетентни, силни и способни, с цената на това те да се почувстват още по-зле, защото не те са компетентни, силни и способни в момента.... Ей така се натоварват хора, но пак всеки си поставя емоционалните граници, не да е безчувствен или да бяга погнусен, но докъде е нужно да се простират вълненията му.

Ето, че персоналностите сме различни.
Аз клоня като поведение и реакции към мнението на KPP.
Създавам твърде дълбоки емоционални връзки и после ми е трудно като се прекъснат.
Затова и за моята психика е по-здравословно да стоя настрани. И не ги анализирам нещата толкова защо и с кого, как или какво. Ако ми носи лошо усещане един човек, особено системно, отдалечавам се.
Приятелите и подкрепата към тях също имат лимити. На общо основание бла-бла не слушам и не ме интересува. Ако видя проблем в човека, казвам го, не му клатя глава - ооо, колко си зле, разбирам те. За да е станал зле, причината е И в него.
А като цяло и с хора, които не се усещат не се сближавам. Все пак трябва да сме на подобни емоционални честоти. От там и не си нарушаваме границите резонно.

Разбрах за границите чак на 35 -36 години, тъй като никога не са ми разрешавали да имам граници все си навират гагата в може работи и се сърдят ако не им давам. На тази преклонна възраст се научих че е Ок да имам такива и че мога да си ги браня. И така сега си грубиянствам с нахалитетите, които да толкова много…. Невероятно много!!!!
Понякога те успяват да ме ядосат, понякога успяват да изкопчат от мен, но вече има санкции  и евентуално ги премахвам от обкръжението си. Много е приятно, особено да ги гледаш как се засягат за това че имат нахалството да задават тъпи въпроси, да си мислят че могат да минат метъра.

Изобщо не е до тип човек, а е до зрялост на личността. Зрелият човек отговаря 100% за начина, по който се чувства и е наясно, че е така и с останалите. А и най-вече, е наясно какви са задачите и отговорностите му.
....(редактирана лична информация)
Писала съм навремето за една мноого възрастна жена на инвалиден стол в чакалнята на болница. Внукът и я водеше, тя очевидно зле, но се вълнуваше той дали е ял. Не ревеше, че тя е зле. Надявам се, че ме разбра.

Бояна, много елементи от салатата си нахвърлила, но без връзка един с друг.
какво общо има родителството?!- децата са част от нас, там общуването е на различна плоскост
а пък, за съветването на чужди хора ...
за близките в терминално състояние- същото
не съм съгласна, че въобще, зрелостта  на личността я разбираш- тя не е да си наясно 100% с всичко, а е свързана с това, каквото и да се случи, да почувстваш, да усетиш... както в себе си, така и у другите- да можеш да го приемеш без осъждане

Можеш да не си съгласна. Човек има граници и с децата, и с терминално болните близки, за да се погрижи за тях, а ти настояваш, че Пенка лаборантката или Гошка колежката по бюро ще ме натоварят емоционално, защото мъжът им ги напуснал или майка им починала? Прочети пак какво съм написала и после спори.
Това, че не осъждаш онова, което чувстваш не го прави зряло или адекватно. Като не го осъждаш можеш да го разбереш и следващ път да си по-адекватен, когато е нужно, без да си безчувствен.

Бояна, опасявам се, че ти преживяваш някаква травма. За което съжалявам искрено и ти съчувствам.
Във връзка с примера, който си дала.
На мен ми почина в ръцете човек, който имах за баща и беше най-силната ми връзка с мъжкото начало и авторитет. Де факто този човек ми създаде базата като личност. Исках да съм до него, да се грижа, да му покажа обичта си. Бях на 21.
И, да, това остави дълбок отпечатък в съзнанието ми.
Разбирам те напълно. Но.
Ти гледаш едностранчиво. Ок, майка ти се е почувствала добре.
Сега си представи в съзнанието на сина ти какво се случва.
Или ще се случи след време.
Никой не знае.
Та, така ангро за зрялост и незрялост, по-добре не.

тези, които слушат оплакванията на лаборантката, не помагат нито на нея, нито на себе си
и накрая, стигна да ни кажеш, че си самата емпатия, а останалите безчувствени
не си първата, загубила близък, представи си
 убедена съм,  че загубилите близък в по- невръстна възраст( доста преди възрастта на сина ти), имат по- точна реакция към света, в последствие