В момента чета ... 93

Амая Саласар и Хари Хуле – двама опустошени индивиди, които бягат от ужасите в личните им биографии като се борят с престъпници. Тук Юна Лина бледнее пред тях; има също толкова трагични събития в живота си, но е с по-добра психика и по-хладен ум. Д-р Хънтър? – Той изобщо не е близо с младежкия си живот и семейството си. Себ Бергман, психарят-психиатър? Той си е луд по дефолт, ала не са убили любимата му заради него, нито майка му го е удряла с метална точилка за да го убие. Пийт Хофман е преживял и сам е вършил злодейски неща – но преди да стане инфилтриран полицейски шпионин, е бил престъпник. Валандер е някак каноничен, Фредрик Бекман има свои демони, но не чак такива. При дуета Кеплер чудовищата винаги превъзхождат  ченгето – макар на него да му се налага да влиза и мисли с болните мозъци. При исландците (Ирса, Р.Йонасон) има мрак, но не и толкова наслоен в душите и миналото на „нашите хора”. Май (според мен) още само Миа Крюгер (на С.Бьорк) се доближава до психопатологичните нюанси на свръхтежката обремененост с миналото – че да се бори (от една страна) със собствените си страхове и пропадания, а (от друга) същевременно да гони, разкрива и залавя „жестоките гении” на някак паранормалната (на моменти) извратена престъпност.
И макар да са различни призраците от най-тъмните кътчета на спомените и съзнанието им, комай при тези тримата (от всичко прочетено поне от 10 г. насам) еднакво ми се е искало да затворя кориците/екрана, да затворя и очи, да ги поканя в хола си, да им сипя питие и да помълчим заедно. А после да им кажа простичко: ще е болезнено директно, Амая, Хари, Миа, но е вярно и е важно – вие сте безотказно добри в разкриване на човешката гадна патология, понеже я познавате и сте я докосвали с вашите си души. Но виждате границата. Знаете разликата. Обичате живота – повече на непознатите околни, отколкото вашия си. И трябва да ви има. Но адски ми се ще да имате и собствен нормален живот: семейства, любими хора – живи, деца, приятели. Читателите ги имате. Ваши са завинаги.