Иска ми се да можех да му обръщам много повече внимание, но имам бебе и други задължения. Къса ми се сърцето, като знам, че е сам, вероятно самотен и постоянно го мисля. Мъжът ми се дразни, ако идва твърде често, а и баща ми е тежък характер и на моменти може доста да дотяга и да дразни до степен, до която само аз мога да го търпя само защото ми е баща.
- Публикувана: 13 март 2025, 22:20 ч.
- Последно мнение: 24 март 2025, 23:18 ч.
Възрастни родители (80+), които са сами. Как се справяте?
Баба ми е на 82 е и вдовица от половин живот. Вече й е трудно с много дейности, но се справя. Живее в къща извън града, сама е. Майка ми и леля ми се редуват да ходят при нея, но за 1-2 дни седмично. Няма как всеки ден.
Ние, внуците, ходим по-рядко. Понякога ми е тъжно, че не прекарвам време с баба.
Хубаво е да общува със съседи, приятели. След ковид баба ми се затвори и не иска да общува с никого.
Истината е, че не бива да се обвиняваш. Имаш семейство, за което да се грижиш и не можеш постоянно да си с баща си. Всяко нещо си има цена. Това да остарееш, също. От една страна може да си самотен, но от друга виждаш децата ти да имат деца и т.н.
Ние, внуците, ходим по-рядко. Понякога ми е тъжно, че не прекарвам време с баба.
Хубаво е да общува със съседи, приятели. След ковид баба ми се затвори и не иска да общува с никого.
Истината е, че не бива да се обвиняваш. Имаш семейство, за което да се грижиш и не можеш постоянно да си с баща си. Всяко нещо си има цена. Това да остарееш, също. От една страна може да си самотен, но от друга виждаш децата ти да имат деца и т.н.
Майка ми е вдовица на 85 г. Ами има си компания, ходят по концерти, пътува... В общи линии няма какво аз да се справям - не живея нейния живот, тя трябва да си го живее, от нея зависи.
На 80+ са същите като малките деца. Трябва да сме търпеливи с тях. Понякога са изнервящи, но не го правят нарочно. Или поне не всички.
Обещала съм си рядко да казвам, че нямам време. Да не отказвам среща, да се опитам да обърна внимание, да доставя радост.
Може би защото все още изпитвам вина, че в последните години на баба ми винаги излизах с оправданието, че бързаме. И още кънтят думите на доктора в ушите ми - тръгвай си момиче, млада си, тази гледка не е за теб, а и баба ти в момента дори не знае, че си тук. И беше адски прав. Тогава бях готова да стоя дълго до леглото й, но каква полза.....
Говори с мъжа ти. Той сигурно също има родители. Нека се постави на твоето място.
Обещала съм си рядко да казвам, че нямам време. Да не отказвам среща, да се опитам да обърна внимание, да доставя радост.
Може би защото все още изпитвам вина, че в последните години на баба ми винаги излизах с оправданието, че бързаме. И още кънтят думите на доктора в ушите ми - тръгвай си момиче, млада си, тази гледка не е за теб, а и баба ти в момента дори не знае, че си тук. И беше адски прав. Тогава бях готова да стоя дълго до леглото й, но каква полза.....
Говори с мъжа ти. Той сигурно също има родители. Нека се постави на твоето място.
Какво се дразни мъжът ти? Ако те обича ще се примири с посещенията на баща ти, харесват ли му или не. Не знам защо станаха такива хората. Само за собствения си кеф мислят.
Определено е трудно, все едно са малки деца, ама не можеш да ги напляскаш като не слушат. Но съм благодарен, че все още ги има, въпреки всичките нерви и задължения покрай тях.
Остаряват. Всички натам вървим. Един ден и ние ще сме на техните години, ако е рекъл Господ.
Тъжно или не, това е живота.
И всеки от нас, на този етап, би искал вниманието. Към него самия. А дано...
Спомени... за баба и дядо... скоро и мама... така е. Да бъдем с тях докато да живи. А дали са с акъла си е друга приказка.
Тъжно или не, това е живота.
И всеки от нас, на този етап, би искал вниманието. Към него самия. А дано...
Спомени... за баба и дядо... скоро и мама... така е. Да бъдем с тях докато да живи. А дали са с акъла си е друга приказка.
Майката на мъжа ми е на подобна възраст и сама. Но тя има много приятелки в градчето, което живее и си води активен социален живот.
Виж, задача на самия човек е да си намери и поддържа приятелски кръг, ако желае. Не е твоя задача да си му аниматор. Обаждаш се всеки ден да се чуете (или колкото често преценяваш), посещаваш го понякога, щом мъжът ти не обича баща ти да идва и така.
Ако има нужда, му уреждаш някой да идва да чисти и пазарува, плащаш да му носят храна от някъде, например от социалните служби - от каквото има нужда, му го уреждаш и заплащаш и си спокойна, че твоят човек е обгрижен, макар да не е наблизо.
Ако някой е над 80 и ако може сам да се обслужва, няма нужда да бъде разглеждан като непълноценен човек и предмет на жал. Остаряваме всички, да, но това е начинът да живееш дълго - да бъдеш стар и да си живееш живота, както го разбираш.
Виж, задача на самия човек е да си намери и поддържа приятелски кръг, ако желае. Не е твоя задача да си му аниматор. Обаждаш се всеки ден да се чуете (или колкото често преценяваш), посещаваш го понякога, щом мъжът ти не обича баща ти да идва и така.
Ако има нужда, му уреждаш някой да идва да чисти и пазарува, плащаш да му носят храна от някъде, например от социалните служби - от каквото има нужда, му го уреждаш и заплащаш и си спокойна, че твоят човек е обгрижен, макар да не е наблизо.
Ако някой е над 80 и ако може сам да се обслужва, няма нужда да бъде разглеждан като непълноценен човек и предмет на жал. Остаряваме всички, да, но това е начинът да живееш дълго - да бъдеш стар и да си живееш живота, както го разбираш.
Аз имам баба почти на 82(надживя и двете си деца,аз съм първородната ѝ внучка,надживя и единият ми братовчед)-живее си самичка.Не се разбира с мъжът ми и не мога да я взема при нас,не поиска да отиде в Англия при сестра ми -с нейният мъж се разбират значително по-добре,и се оправя доколкото може сама.Виждаме се 2-3 пъти в годината.Никога нищо не иска и не се оплаква.До Ковид работеше,но после спря.Има си все още приятелки,с които се вижда.
И моята майка живее сама и никога не казва и не се оплаква, докато не опре ножа в кокала. На 76 е обаче имаше инфаркти и не е много жизнена. Слава богу сме в един град и мога да се отзова при нужда. По- точно аз не мога. Тича мм. Изобщо не мога да си представя, че човека който живее с мен може да ми откаже помощ за майка ми. Тя ни е помагала много и сега е наш ред.
Едно е помощ, друго е да търпиш това:
баща ми е тежък характер и на моменти може доста да дотяга и да дразни до степен, до която само аз мога да го търпя само защото ми е баща.
Имам прадядо на 91, надживя доста хора от родата.
Жизнен и адекватен човек за годините си, с повечето неща се оправя сам, за някои по-тежки/трудни му помагаме (чистене на апартамента, закарване някъде при нужда и подобни).
На характер е особняк и се разбира най-добре с мен и баща ми и затова ходим да го виждаме поне 1 път седмично.
Имам хубави спомени с него и въпреки сложностите на моменти се радвам, че го има.
Жизнен и адекватен човек за годините си, с повечето неща се оправя сам, за някои по-тежки/трудни му помагаме (чистене на апартамента, закарване някъде при нужда и подобни).
На характер е особняк и се разбира най-добре с мен и баща ми и затова ходим да го виждаме поне 1 път седмично.
Имам хубави спомени с него и въпреки сложностите на моменти се радвам, че го има.
Моите родители са на 80+. За сега все още жизнени. Забравят - единия малко, другия повече. Обаждам им се всеки ден и ходим да ги видим веднъж седмично. Мъчно ми става за тях като знам колко трудоспособни са били, оправяли са се със всичко, много са ни помагали. А сега са като деца-на моменти безпомощни, страхливи.
Двама ли са и в прилично здраве - добре е...
Двама ли са и в прилично здраве - добре е...