Възрастни родители (80+), които са сами. Как се справяте?

Ох, това ми е болна тема. Малко по-млади са родителите ми, двама са, но са разделени и грам не се разбират и живеят мнооого далече. Изпитвам силна вина, че са сами, далече, че не мога да им помагам, че не виждат често внуците си.
Осъзнавам, че няма какво да се направи, просто няма на тоя етап. Те си имат свой живот, а аз мой, работа, мъж, малки деца, обаче то е ирационално и това е. Обмислям да ходя на психолог когато мога.
Те по-млади няма да стават. А ще трябва за двамата по отделно да се погрижа. На двамата отделно се обаждам, на двамата отделно купувам, при двамата трябва да гостувам, те се сърдят... от сега се кахъря за лятото.
А ги обичам и те ни обичат много, но...
Поне да можеше да са наблизо

Майка ми е близо до 80 и живее сама в София, но има толкова приятелки и не спира да шета нагоре надолу. Ходи чисти входове, излиза с приятелки, ходи си пазарува. Въобще не се спира и мисля, че това я държи най-много.

Когато майка ми достигне тази възраст, дай Боже, бих я взела да живее с нас. За нея винаги има място в дома ми, в живота ми. Ако мъжът ми не я приеме, ще си търси друг дом. Не уважавам хора, които нямат отношение към близките на партньорите си.

А ако мъжът ти поиска да вземете и неговите родители? Как ще се съберете, най-малкото?
А, ако майката се държи зле с него?

Живяла съм с неговите родители. Те починаха.
Ако тя не се разбира с него, няма да дойде. Ако не дойде ще ходя поне през ден при нея.
Без причина едва ли някой се държи зле с друг.

Аз направо изпитвам презрение към хора, които не подкрепят партньорите си в грижите за родителите им. Сърдел се бил, че тъстът идвал на гости. А ако трябваше да дава пари за дом за възрастни?

В някои ситуации е по-добре в дом за възрастни. Особено ако родителят не се отнася добре с мъжа ти/жена ти. Няма как да живеят заедно при това положение.

Майка ми почина преди няколко години и баща ми остана да живее сам в родния ми град. Първите години идваше при нас за по 2-3 седмици на гости и ги прекарва окупирал хола и телевизора през цялото време. Нито помага вкъщи, нито излиза поне да се разходи навън. Излязъл, купил си цигари за него, ние се прибираме и той ни посреща с няма хляб. Магазинът е до блока ама го мързи да иде той да купи. Беше тегаво, хем ми е жал, хем си отдъхвах като си тръгне. После започнаха да се случват по-сериозни здравословни проблеми и се застоя с месеци. Мъжът ми започна страшно да се изнервя от това, че той не се съобразява с никой. За него щом си хоумофис, значи не си на работа. Мъжът ми се затваря в кухнята, има срещи по цял ден понякога. Всички се съобразяваме, че работи, само баща ми не разбира от дума. Или директно сяда срещу него и почва да му дудне на главата, или почва да рови в хладилника и да тропа с чинии точно по средата на срещата. Мъжът ми ми постави въпроса ребром, че всичко си има граници и решихме, че ще наемем един малък апартамент близо до нас и ще живее там. Хем  е наблизо, хем не точно у нас. Добре че го направихме, защото той здравословно става все по-зле и вече не го виждам да се върне да живее сам в родния ми град. Беше 3 седмици в болница и се обездвижи и аз сега от 2 седмици стоя с него в новия апартамент. Само вечер се прибирам да видя децата на вечеря. Това се оказа най-добрия вариант за всички май, въпреки че е по-скъп. Иначе мъжът ми доста помага - вози ни по болници посред нощите, идва и му говори понякога, винаги предлага да го вземем с нас като ходим някъде. Просто не издържа да живее с него постоянно и го разбирам напълно- собственият ми брат твърдо отказа дори за 1 ден да го прибере, а той не е женен.
П.С. Емоционално значимият за мен родител беше майка ми, която за съжаление си отиде рано. Баща ми още докато бяхме деца имаше постъпки,заради които тотално загубихме уважение към него. Отделно никога не е полагал някакви особени грижи за нас. Присъстваше вкъщи като фигура във фотьойла и това е. Ако нещата станат съвсем зле и преценя, е вече грижите за него са ми по силите, ще го настаня в старчески дом. Брат ми, които е по-краен и в момента казва, че влагам твърде много усилия и той не ги е заслужил. С майка ми, която много обичах, не бих постъпила така.

но възрастните вече не могат да се променяр , дори да успеят да разберат. Докато по-младите могат да разберат и да се контролират.
Обаче е много трудно. Особено ако човека и без това има проблеми с характера и здравето.
Ние имаме възрастни родители и се опитваме колкото можем да изкарваме време с тях. Обаче децата в момента са по-важни. Живота е пред тях.

Какво общо има разбирането и контролирането? Никой не трябва да "разбира" лошо отношение към себе си. Свекърът ми беше такъв. Разбира се, че не го търпях.
Не казвам, че тук случаят е такъв. Казвам, че е възможно да е такъв.

И аз не толерирам такива хора!
За това едно семейство е семейство и когато има такива перипетии като болни родители,грижи и т.н. е редно да се подкрепят и да направят нужното!
Дом за възрастни ми звучи като дете изоставено в дом!

Не бих допуснала това!

Някои възрастни изискват грижи 24/7. Тогава или наемаш поне три медицински сестри или дом. За децата има отпуск по майчинство и детски ясли, градини, за възрастните няма и ако са с определени заболявания и състояния, един Ацхамер и е невъзможно за повечето хора, колкото и да е тъжно.

Не винаги грижата за върастните вкъщи е най-доброто за човека и околките му. Аз не приемам старческия дом за предателство в много ситуации, стига наистина да е хубав, а такива са скъпи. С напредването на възрастта историите, в които старческия дом е по-добрия вариант се трупат.
Дядо ми го блъсна кола. Така и не се възстанови нито физически, нито умствено. С всеки изминал ден се влошаваше все повече въпреки грижите за него. Накрая на живота си беше жив труп - лежеше в леглото непрекъснато, на памперси, абсолютно неконтактен и неадекватен. Вуйчо ми отказа да го дадат в дом или да наемат жена да го гледа. Майка ми абсолютно всяка обедна почивка ходеше да му сменя памперсите, да го храни в лъжица в устата. Той не я познаваше, нито даваше някакъв признак на мозъчна дейност. Щеше да е все тая за него дали е в дом или в къщи, обаче пораженията върху психиката на майка ми от това да се грижи всеки ден и да гледа дядо ми в това състояние бяха големи (въпреки че тя никога не се оплака).
Свекърът на леля ми беше с деменция. Първо се опитаха да го гледа жена в родния му град - да е го откъсват от средата му. Жените го окрадоха буквално - изчезнаха големи суми пари и ценности, грижи не бяха полагали особено. Взеха го в София да живее с тях - във времето преди мобилните телефони и гривните за проследяване. Загуби се няколко пъти в квартала. Започнаха да го заключват в апартамента и да излиза само с тях след работа. Един ден намериха апартамента празен. Побъркаха се от притеснение - в 2 града всички роднини обикаляха часове да го търсят. Накрая го намериха в родния му град на 200 км от София. Скочил през терасата (живееха на първи етаж над магазини), взел влака и се прибрал. Цяло чудо е, че не се е потрошил или изгубил. Накрая се принудиха и го дадоха в дом.
Колежката има дементна майка от 7-8 години, която постоянно се влошава. Започна с жена, която живееше у тях 24/7 - издържаха около месец и си тръгваха. Сега е минала на някакъв вариант да идва в 10 и да си тръгва в 16 часа, а тя търчи от работа у тях да не я оставя сама. Жените в момента издържат средо 1 седмица, взимат си парите и си тръгват, а тя почва да търси наново. Майка и вече не я познава.
Позната живее в чужбина. Прибрала е баща си при себе си, майка и почина. В България имаше вуйчо, които никога не се е женил и няма деца. Тя естествено го чувала от време на време и посещавала като идвала в България, но той не искал да отиде в страна, в която не говори езика. Един ден и се обадили съседите му, че понеже не го били виждали от много време са извикали бърза помощ да проверят какво става. Заварили къщата му зарината с боклуци, а той прикован на легло с гангрена. Тя се прибра спешно в България. Отрязали му крака, а той през цялото време и говорил, че нарочно го направил, защото вече не му се живее и искал да умре. Остана няколко седмици докато горе долу го закрепиха, настани го в хоспис и се върна в страната, в която живее. Пое всички разходи за хосписа и лечението му. Той умря няколко седмици по-късно. Вероятно ако е бил в старчески дом под наблюдение и все пак с хора, с които да общува краят му няма да е бил такъв.

Трудно е с възрастни хора. Баба ми е на 81 и от 5г има Алцхаймер. Болестта е прогресивна и постоянно изскачат нови “предизвикателства”. Има три дъщери и горе долу се редуват да я гледат, но постоянно се карат и всяка се чувства прецакана. И аз се включвам, но цялостно си е трудно, а хубавите домове са непосилни. Ще стават нещата с караници и така…

Приятелка плаща дом за майка си 1300 лв на месец. Трима човека могат да си поделят разходите.