🌷ИСТАНБУЛ🌷 [тема 67]

се сблъскахме челно с действителността "Истанбул по време на Байрям". Все си мислех, че и друг път сме били (и сме били), но явно сме хващали последния ден или сме си тръгвали първия ден.
Такова чудо не бях виждала. По груби сметки имаме около 120 дни, прекарани в града, по всяко време сме били, през всеки сезон и месец. Многократно за лалетата. Е, не! Такава навалица не бях виждала. Като се има предвид колко народ се изнесе от града, съдейки по движението на излизане от града в събота, имам чувството, че всичко останало се бе струпало в Гюлхане, около Еминьоню и изобщо в този район. В тези дни заобикаляхме Султанахмет през деня, но предполагам, че и там е било претъпкано. Минаването през подлеза пред Египетския по принцип е предизвикателство, но сега беше страшно. Безплатният (за местните) транспорт явно допълнително беше привлякъл хора от близо и далеч. Предвид това, а и други обстоятелства, понеделникът ни отиде в шляене сред тълпата, от което накрая се утешихме с едно (тъй де, с по едно) невероятно кюнефе в Хафъз Мустафа (срещу банковия музей). Мъжете ядоха десерт "Дубайски нощи" - шоколадов крем, под и над който има слой от типичната за дубайския шоколад смес от крем от шамфъстък и препечен кадаиф. Ужасно (за моите представи) сладък, но пък вкусен десерт. Кюнефето бледнее като сладост, обяснимо. Но като вкус беше чудесно. Поднасят го с каничка със сироп и бурканче с шамфъстъкова поръска. И двата десерта бяха по 380 лири, но удоволствието си заслужава.
След това се запътихме към Сиркеджи, за да се качим на Т1. Наложи се да изчакаме 8. (осмия) трамвай, за да имаме шанс да се натикаме вътре, със зор. Като се има предвид, че трамваите вървяха буквално един след друг (като някои от тях изчакваха предния да тръгне от спирката, за да застанат, а други биваха спирани от светофара преди спирката и така се получаваха малко по-големи луфтове. В общи линии, тези 8 трамвая минаха за може би 7-8 минути, макс. 10.

времето беше облачно и дъждовно и след известно изчакване да се подобри, решихме да прекараме повечето време на вода. Взехме корабче по линията Еминьоню - Саръйер в 13:35 (по план трябваше в 12:15, но дъждът обърка нещата). По разписание този курс пристига на пристанище Саръйер в 15:15, а в 15:20 има курс по линията Саръйер - Анадолу каваъ. От опит знам, че в такива случаи именно корабчето, дошло от Еминьоню, прави този курс. Не се наложи да слизаме и да се таксуваме, както и преди, но все пак имахме такава готовност. Така в 15:30 бяхме от другата страна. Нямахме време да се насладим отново на спокойствието и атмосферата на кварталчето, но запалихме интереса на приятелите ни и си обещахме да отидем отново, вече с по-голям престой там. Бързахме, защото в 16:00 бях планирала да хванем последното фери по линията Анадолу каваъ - Юскюдар, за да минем и по азиатския бряг. Набелязахме си още местенца за опознаване. На Юскюдар (въпреки дъжда) се отправихме към Bağdat Künefe, което забелязах в неделя при излизането ни от Мармарай. Сервират и други неща, въпреки името. Кюнефето е в различни варианти и порции за един, двама или четирима. Единичното класическо е 260 лири. Сервират и плодове за балансиране на вкуса.
Върнахме се към Еминьоню отново по вода и се погрижихме за вечерята, като си взехме балък-екмек от нашето място (150 лири), след което с Т1 се занесохме до Султанахмет и оттам - на покрива на хотела за вечеря и бира. Този път успяхме да се вредим на първия трамвай, който по-назад беше почти празен, но ние го хванахме едва и бяхме в първия вягон, на втора врата. Малко след качването осъзнахме как мирише на лук товарът ни. Ако не сте виждали четирима индивиди на средна възраст да се хилят като идиоти, докато хората наоколо се чудят как да (не) дишат, а единият от тях дискретно си слага яката пред устата и носа, трябваше да ни видите. Хем ни е неудобно, хем се хилим. Ама понякога и на зрелите хора е позволено да се държат хлапашки.

вече тълпите ги нямаше и в града беше далеч по-спокойно, макар и да ръмеше, особено в Азия. Мъгливо беше, както и предния ден, но все пак виждахме достатъчно от бреговете.
Бях си наумила да отидем до Кючюксу. След като отидохме пеша, както обикновено, до Еминьоню, оттам взехме корабче за Юскюдар. После се метнахме на авт. 15 до сп. Севда тепеси (на около 300-350 м от павилиона). Входната такса е 200 лири, като не направиха намаление на ученичката (нагоре видях запитване за ученическия билет...). Разгледахме доста бързо. В крайна сметка са няколко зали и предвид забраната за снимки не отнема много време, но си заслужава да се види. После минахме и пред павилиона, за да се насладим на Босфора и да поснимаме.
След това се прехвърлихме към пристанището, където след малко изчакване се качихме на фери до пристанище AŞİYAN (няма такова, де, слиза се на самата крайбрежна) AŞİYAN - ANADOLU HİSARI - KÜÇÜKSU RİNG HATTI. За десетина минути минахме отсреща. Цената на пътуването е колкото по дългата линия Еминьоню - Саръйер, ама спестява много време и се радвам, че го открих като възможност.
Спирката на автобуса е точно пред мястото, където спира кораба и скоро вече пътувахме към Емирган. Тези от нас, които могат да направят сравнение, ще усетят разликата спрямо вида на парка преди няколко години. Доста лалета бяха нацъфтели така, както ги харесвам. Но разкошът и красотата от преди години ги няма в такива дози. Няма ги фигурите, на повечето места алеите са със смесени по цвят лалета. Все още обаче имаше и зюмбюли, които разнасяха чудния си аромат наоколо. Тепърва косяха тревните площи, но пък езерото беше почистено и пълно и водопадът работеше, за разлика от същия ден, точно година по-рано. В магазинчето за цветя, от което винаги си купувам по нещичко, беше като след тайфун (обяснимо, след три дни нашествие), но все пак не си тръгнах с празни ръце. Само съжалявам, че от мини - кактусите си купих само 2 (бяха на колосалната цена от 17.50). Имаше и страхотни сукуленти, но след двете по-големи цветя, които помъкнах (и още едно, което още от Лозенград качих в колата и живя на терасата ни в хотела през цялото време), рискувах да си търся транспорт към България и се спрях овреме.
След парка се качихме на фери към Еминьоню, а оттам се придвижихме за вечеря в Ортаклар, сладолед на Чемберлиташ и отново бира на покрива на хотела - любим момент от деня и от престоя ни, като цяло.

се отправихме сравнително рано към дома, съм спирки в мола и в Лозенград. Влизането към Mall of Istanbul принципно е изключително трудно, когато има трафик. Ние обикновено тръгваме по-късно, но сега потеглихме от хотела в 10:30 и в около 11 безпроблемно отбихме към търговския център. На излизане беше по-трудно, но все пак ММ вече има опит и минахме без ексцесии.

Заредените в събота преди обед пари се появиха бързо, но преходите ги няма. Докато не влязат, не мога да кажа със сигурност дали са ни таксували на отиване и/или на врущане. Тъй като държавните служители имаха 9-дневна почивка за Байряма, ще проявим търпение. Макар че според мен тези неща не би трябвало да зависят от работното време на хората, ама знае ли човек... Може и на машините да е дал почивка.